Лулу Тейлър
Златна клетка (68)

68.

Коко слезе от таксито пред къщата в Белгрейвия, изкачи тичешком стъпалата към широката бяла веранда и натисна звънеца.

Отвориха й и тя влезе в преддверието. За миг зърна отражението си в огромното позлатено огледало. Кожата й сияеше, загоряла от лосанджелиското слънце. Изглеждаше още по-стройна. Тъмната тясна пола, кремавият пуловер и обемистата чанта „Прада“ подчертаваха фигурата й.

— Последвайте ме, мадам — подкани я любезно икономът и я поведе към гостната.

Коко не пожела питие и закрачи из стаята. Маслена картина на куче привлече вниманието й — жизнерадостен кокер шпаньол, готов да дотича при най-малкия знак на стопанина си, с очи, изпълнени с покорство.

Тя познаваше това доверчиво обожание. Някога то озаряваше нейните очи.

Вече не.

Всичко беше свършило. Тя му беше подарила сърцето си и сега то беше разбито. Не смееше да си спомни последния разговор с Уил. Той веднага беше разбрал истината. И как би могла да отрече, след като той държеше в ръка доказателството за връзката й с баща му? Нареди й да си върви, разтреперан, със студени очи и безизразно лице. Не пожела да я изслуша. Избута я от стаята и захвърли чантата й след нея. Тя го умоляваше да й позволи да му обясни, блъскаше по вратата с юмруци, но той не отстъпи. Извика такси, отиде в хотел и на другия ден изпрати кола да прибере багажа й. После си купи самолетен билет. Оттогава не го беше чувала.

Искаше да го намрази, насилваше се да го мрази. Наричаше го кучи син, жесток предател, отмъстителен, коравосърдечен… „Стига! Не мисли за това. Знаеш докъде ще те заведе“ — каза си. Този път водеше до отчаянието, до горчивите сълзи и усещането, че животът е приключил и всичко красиво е унищожено. Знаеше обаче, че сигурно и неговото сърце е разбито. Съзнаваше, че ако беше искрена с него, сега навярно щяха да са заедно.

Но вече бе прекалено късно.

— Коко! — Маргарет влезе в стаята с необичайно ведро изражение. — Радвам се да те видя! Как мина пътуването?

— Добре. Много добре.

Коко седна, стиснала чантата си в скута.

— Тревожех се, че толкова дълго нямаме вест от теб. Олекна ми, когато получих имейла ти.

Момичето не продума. Извади черна папка и й я подаде.

— Докладът ти? Чудесно.

Тя си сложи очилата и разтвори папката. Запрелиства страниците.

— Всичко съм написала — каза Коко. — Всичко, което научих. Описала съм намеренията на Уил, подозренията му… и колко е разгневен от смъртта на сестра си. — Погледна Маргарет и повдигна вежди. — Сестрата, за която забрави да ми кажеш.

Без да вдига очи от доклада, другата жена отвърна:

— Имах основания. Да не обсъждаме този въпрос.

Двайсет минути Маргарет чете съсредоточено, забравила съществуването на Коко.

— Справила си се добре — заяви доволно най-сетне. — Виждам, че ще научим доста. Очевидно инвестицията ни в теб е била оправдана.

— Всъщност исках да поговорим за това — произнесе бавно Коко. Беше обмислила много внимателно следващите си думи.

— Да? — повдигна вежди Маргарет.

— Работата, която ми възложихте, ми се стори много интересна. Смятам, че мога и занапред да съм полезна на организацията ви.

— Така ли? Как? Задачата ти е изпълнена. Може да задържиш всички дрехи и вещи, които си получила. Вече разполагаш с необходимите средства да постигнеш нещо в живота. Ако се замислиш в какво положение беше, когато те открих, ще разбереш, че си възнаградена пребогато.

— Оценявам го, разбира се. Но защо да не се възползвате от услугите ми и за в бъдеще? Осъзнах, че притежавам талант за подобни разследвания. Възможно е да ви потрябвам и за други… проекти.

Възрастната жена примигна. Изражението й остана неразгадаемо.

— Добре. Ще размисля. Не обещавам нищо, но ще обмисля предложението ти. — Тя стана. — Господин Дейнджърфийлд настоя да те заведа при него веднага щом се върнеш. Изгаря от нетърпение да те види.

Коко я последва по коридора към кабинета му. Докато вървяха, по-възрастната жена я погледна през рамо и каза:

— Гледай да не протакаш разговора. Не го преуморявай. Напоследък не се чувства добре.

— Поредното писмо? Уил спомена, че адвокатите му го подготвят.

— Опасявам се, че си права. — Маргарет спря пред вратата на кабинета. — Продължават да поставят неразумни условия. — Почука и отвори вратата. — Сър, Коко е тук.

Възрастният мъж седеше в голям зелен кожен фотьойл. Подскочи леко, когато влязоха, после се надигна и се усмихна широко.

— Коко, Коко, каква приятна изненада!

— Здравейте, господин Дейнджърфийлд — усмихна му се тя.

— Ела, ела!

Той протегна ръце, прегърна я и я целуна по бузата.

— Радвам се да те видя отново! Как си?

Тя се отдръпна, стъписана от крепката прегръдка и целувката.

— Добре съм, благодаря, сър.

— Донесла е отличен доклад — вметна Маргарет. — Ще научим много от нея.

— Добре, добре. Влязла си под кожата на сина ми, нали? — Лицето на господин Дейнджърфийлд посърна. — Днес ми връчиха призовка. Нямат край тези глупости! Но щом иска война, ще воюваме! С твоя помощ, скъпа, ще спечелим! — Той се усмихна лъчезарно. — Трябва да го отпразнуваме! Маргарет, какво ще кажеш да отидем в „Каприс“ тази вечер? Мисля, че Коко заслужава почерпка, задето е толкова послушно момиче.

Завръщането в апартамента в Южен Кенсингтън я изпълни със странни чувства. Сякаш никога не беше заминавала, но същевременно усещаше, че е съвсем различна от предишната Коко. Беше преживяла емоционален катаклизъм. Възможно ли беше за толкова кратко време да е намерила нещо, което е търсила цял живот, и да го е изгубила?

Започна да разкопчава тъмнозелената си коктейлна рокля „Маркиза“, замислена колко странна вечер беше прекарала. Господин Дейнджърфийлд очевидно беше в приповдигнато настроение и се държеше изключително сърдечно с нея, сякаш е стар приятел, за когото е тъгувал дълго.

Накрая, когато двете с Маргарет си поръчаха кафе, а той — чаша портвайн, Дейнджърфийлд се приведе към Коко и я помоли да го нарича „Деди“. Тя остана с усещането, че независимо какво смята Маргарет по въпроса, господин Дейнджърфийлд ще я вземе под крилото си. Явно я харесваше. Дори повече от преди.

Докато си сваляше обиците „Кенет Джей Лейн“ чу телефонът да звъни. Извади го от дамската си чанта и видя, че на екрана е изписан номерът на Ксандър. Сърцето й се сви. Какво ли искаше да й каже? Беше по-разумно да включи телефонния секретар и после да изслуша съобщението му, но любопитството й надделя.

— Да?

Гласът й прозвуча рязко и студено, но й беше все едно.

— Коко…

— Какво има?

— Съжалявам, че се обаждам едва сега.

— Не съм изненадана, гаден предател! — Достави й удоволствие, че изрича думите. Предвкусваше този миг от цяла вечност. — Как можа да го направиш, Ксандър? Защо реши да ме унищожиш? Мислех, че сме приятели.

— Съжалявам, Коко — изхленчи жално той. — Не знаех какво правя. Бях пиян, дрогиран…

— Беше унизително — прекъсна го тихо тя.

— Как да ти се реванширам? — попита той.

— Никак.

— Той те изхвърли, нали?

Коко не отговори. Не можеше да му разкаже какво се случи. Нямаше сили да изрече истината.

— Всичко свърши — отсече.

— Коко, повярвай ми, допуснах грешка. И ти не си такава, каквато казах… Ти си прекрасно момиче. Много съжалявам…

— Трябва ти помощ, Ксандър. Сериозно. Не се владееш.

— Вече съм по-разумен, честна дума. Заминавам за известно време в Шотландия при семейството си. Предполагам, че никога повече няма да видя Уил.

— Е… Браво, Ксандър! Прецака ни и двамата. Поздравления!

Изпълнена с гняв и отчаяние, Коко изключи телефона, опитвайки се да потисне бурните чувства, надигнали се у нея.