Лулу Тейлър
Златна клетка (76)

76.

Мислеше, че никога няма да се върне тук. Но щом Роберто й съобщи, че майка й умира, Коко разбра, че трябва да се върне. Той й предложи да я придружи, но тя отказа. Предпочете да е сама. Болницата беше огромна. Пред входа се тълпяха хора по пижами или в инвалидни колички и пушеха, наслаждавайки се на едно от малкото удоволствия, които са им останали.

Откри етажа и отделението и медицинската сестра я упъти къде да намери майка си. Отделението беше пълно с пациенти и същевременно изглеждаше зловещо безлюдно. Медицинските сестри се бяха струпали в стаята си, не се виждаше никакъв лекар и болните лежаха изоставени в леглата си, заети с отегчителното занятие да боледуват. Коко откри майка си в стаята в дъното на коридора, подпряна на тънките болнични възглавници и свързана с няколко апарата. Приближи до леглото и се загледа в нея. Мишел спеше. Беше заприличала на сянка — по-слаба и по-съсухрена от всякога. Коко се приведе над нея.

— Здравей, мамо.

Мишел отвори очи и на лицето й се изписа радост.

— Шанел! Ти дойде!

— Да… — Тя седна на стола до леглото. — Как си, мамо?

— Не съм много добре. — Личеше си по дращещия глас и свистенето в гърдите й, когато си поемаше дъх. — Емфиземът ще ме довърши, скъпа.

Коко хвана ръката й.

— Сигурно.

Мълчаха дълго. Накрая Мишел си пое мъчително дъх и каза бавно:

— Е, бебче… поживях си добре.

Коко се пребори с желанието да скочи и да изкрещи:

— Нищо подобно! Живя мизерно и обрече и мен на мизерия!

Обаче нямаше смисъл. Какво щеше да се промени сега? Та тя умираше!

След малко Мишел стисна ръката й и я погледна жално.

— Шанел? Бях ли… бях ли добра майка?

Коко я погледна. По лицето й се четеше наближаващият край. Какво щеше да постигне, ако я наскърби сега?

— Да. Беше добра майка. Най-добрата.

— Благодаря ти, скъпа. Знам, че невинаги бях до теб. Но… винаги съм те обичала, Шанел. Искам да го знаеш.

Очите на майка й се напълниха със сълзи, които се търкулнаха по изпитите й бузи.

— Знам го. И аз те обичам.

Когато изрече думите, Коко осъзна, че са истина. Мразеше годините, съсипани от алкохола и дрогата, от хаоса, егоизма и отчаянието, и все още съжаляваше малката Шанел Хюз, принудена да порасне прекалено бързо и да се грижи и за себе си, и за майка си. Съжаляваше обаче и Мишел и знаеше, че въпреки всичко майка й я е обичала по свой начин. Сълзи напълниха очите й.

— Мамо — прошепна, — чуваш ли ме? Обичам те. И съжалявам… че си тръгнах и те оставих сама.

Мишел въздъхна, сякаш думите й са освободили нещо у нея, и се усмихна.

— Мамо — повтори колебливо Коко. За пръв път се чувстваше толкова близка с майка си. Реши, че е настъпил моментът да бъдат искрени една с друга. — Искам да направиш нещо за мен… Искам да знам… кой е баща ми?

— Баща ти?

— Да. Знаеш ли кой е баща ми?

Интуитивно се досещаше кой е. Сега майка й можеше да направи за нея само едно — да й каже истината.

— Баща ти — повтори объркано Мишел.

— Мамо… — Не искаше да го изрича, но не устоя. — Гас ли беше?

Майка й се ококори стъписано.

— Гас? — изхриптя.

— Да. — Коко заговори по-настойчиво и се приведе към майка си; цялото й тяло се напрегна в очакване на отговора. — Той е, нали? Затова се държеше толкова мило с мен.

— Гас… Да. Той е баща ти. Беше художник. От богато семейство е, но нямаше много пари. И беше смахнат колкото си щеш.

Мишел се задъха и гърдите й засвистяха. Коко изгаряше от нетърпение майка й да продължи. Най-сетне тя събра сили:

— Той беше… черна овца. Харесваше ме. Даваше ми пари. Не за секс, а защото ме харесваше. Накрая наистина правихме секс. И ти си му дъщеря. Наследила си очите му. Спор няма.

— Той знаеше ли за мен?

— Не. Може да е подозирал. Не знам. Отидох да му кажа, че съм бременна, но той не беше на себе си. Излизаше с друго момиче, изискано като него, но то било омъжено и ги спипали… Така и не му казах. Но той се държеше много мило с теб. Нищо чудно да се е досещал.

— Благодаря, мамо. — Усещаше неизпитвана досега увереност. Догадките й се бяха потвърдили. Най-сетне знаеше коя е. — Благодаря ти, че ми каза.

Замълчаха. Коко седеше, потънала в мисли, и стискаше ръката на майка си, заспала изтощена след дългата реч.

Накрая Коко целуна лицето на Мишел и я погали по главата.

— Чао, мамо — прошепна. — Скоро ще дойда пак.

Същата нощ Деди заведе Коко на вечеря в „Дейнджърфийлд Флори“. Никой не би могъл да предположи, че само преди няколко часа красивото момиче в златиста рокля „Гучи“ е било в един от най-бедните лондонски квартали, до леглото на умиращата си, съсипана от наркотиците майка.

Докато вечеряха, сервитьорите сновяха около тях, за да обслужат перфектно шефа. Главният готвач им приготви „Креп Сюзет“ в сребърен тиган върху котлон на масата.

Коко вкуси от цитрусовия крем на десерта и каза с преднамерено нехайство:

— Деди, разкажи ми за фондация „Дейнджърфийлд“. Маргарет я спомена и ми стана интересно.

Той веднага се оживи:

— О, да! Чудесно начинание! Ще донесе слава на Дейнджърфийлдови. Навярно вечна слава. Маргарет ме запозна с професора и забележителните му идеи. Той открива пътя към вечната младост.

— Виждала съм я да ти слага някакви инжекции.

— Да. Поддържа ме в отлично здраве със серум, приготвен от изключително редки съставки. За щастие аз получавам природната версия. Синтетичната се разработва за масова употреба. — Деди се изпъчи самодоволно. — От няколко години отпускам щедри дарения на фондацията и професорът реши да я кръсти на мен в знак на благодарност. Сключили сме сделка…

Коко повдигна вежди.

— Сделка?

Деди се прокашля смутено.

— Да… споразумение. Но това не те засяга, скъпа. Всичко опира до бизнес. — Лицето му потъмня. — Не че проклетият ми син го разбира.

— О? Поддържате ли връзка с Уил?

Надяваше се гласът й да не издава какво изпитва, когато споменава името му.

— Адвокатите му не ме оставят на мира — изръмжа недоволно той. — Настояват за счетоводни ревизии на фондацията и бог знае какво още. Врат си носовете навсякъде. Знам, че със сестра си смятат да ме съдят. Докладът ти ми подсказа какви обвинения възнамеряват да повдигнат. Готов съм да се защитя. Очаквам да получа призовка всеки момент. Да, да… — Очите му заискриха лукаво, когато към тях приближи сервитьор, понесъл сребърен поднос с голям овален капак. — Какво е това? Сигурно е допълнително блюдо за теб, Коко.

Сервитьорът остави подноса и се поклони.

— За мадам — каза и вдигна капака, разкривайки тюркоазена кутийка за бижута с черен надпис „Тифани“.

Коко ахна.

Деди й се усмихна мило.

— Отвори я, скъпа.

Тя вдигна капака. Вътре върху бяла коприна лежеше златен пръстен с огромен квадратен диамант. Около него бяха инкрустирани множество по-малки диаманти. Светлината се отразяваше в скъпоценните камъни, придавайки им необичаен златист оттенък. Пръстенът беше великолепен.

— Божичко! — отрони Коко, неспособна да повярва на очите си. Беше зашеметена. Подаръкът я смая.

— Не се безпокой. Знам, че е неочаквано. Но това не означава, че искам отношенията ни да се променят в личен план. Означава само, че искам да се погрижа за теб. Ако умра — което, разбира се, гениалният професор няма да позволи да се случи — искам да съм сигурен, че няма да изпаднеш в нужда. Много съм привързан към теб, скъпа. Нещо повече. Не мога да си представя да живея без теб. Коко? Ще се омъжиш ли за мен?