Лулу Тейлър
Златна клетка (65)

65.

Дейзи беше установила, че ако сложи разнебитения стол върху сандъка, като внимава поне три от краката му да са върху ръба, за да не счупи капака, може да се качи отгоре, да се хване за перваза на прозореца, да се изправи предпазливо на пръсти и да надникне отвън.

Не че имаше полза. Пред прозореца се стелеше само белота. Но все пак правеше нещо. Най-много я измъчваше ужасното бездействие, което не й оставяше друг избор, освен да обмисля ситуацията, в която се бе озовала. Въпросите кръжаха в съзнанието й като неспирна въртележка. Какво се беше случило с Дарли? Оздравял ли бе? Дали са го завели в болница? А Сергей? Дали се бе върнал? Досетил ли се е какво е станало? Търси ли я?

Понякога я спохождаше кошмарната мисъл, че Сергей изобщо не се е прибрал. Представяше си как Дарли лежи и няма кой да му даде вода и лекарства, а тя изчезва, забравена от всички.

Кога щяха да започнат да се питат къде са двамата с Дарли? Официално се водеше, че са заминали на полево проучване и ще отсъстват цяла седмица. Нямаше ги от пет дни. След още два колегите им щяха да започнат да се чудят къде са и след бог знае още колко — да направят нещо.

Ами семейството на Дарли? Дали щяха да вдигнат тревога, ако той не се прибере у дома?

„Никой няма да се загрижи за мен — помисли си тъжно тя. — Никой няма да се разтревожи за мен, ако не се прибера у дома.“

Едва сега осъзна, че това е ужасната истина за живота, който си беше създала. В деня, когато стана Дафни Фрейзър и реши да отмъсти на баща си, беше прекъснала всички приятелски връзки, отдадена на мисията си. В името на целта си пожертва дори Кристоф, който я обичаше.

Когато завчера двамата мъже влязоха в къщата на Сергей, нямаше никакво време за размисъл. Щом запротестира и настоя да почака Сергей, първият й нареди да побърза, за да не съжалява. Тя се подчини, безсилна да се съпротивлява. Не успя дори да си вземе телефона и да го пъхне в джоба, но той и без друго не работеше. Доведоха я тук, в постройка, напомняща сградата край мината, и я заключиха в килер, който се отопляваше от печка от другата страна на стената. Имаше малка тоалетна кабинка и мивка и освен тях — само кашони и стари мебели. Отваряха вратата само за да й оставят храна и топли напитки, защото явно не искаха да умре от глад.

Когато някой от мъжете — онзи, който приличаше на Сергей, или китаецът влезеше — тя го питаше защо я държат тук и какво целят. Настояваше да я освободят, но те мълчаха. Беше сигурна, че руснакът е братът на Сергей, който работел за „Корсилков“ и искал да купи акции от мината. Очевидно я беше похитил, за да изнудва Сергей. Но как щеше да постъпи Сергей? Дали щеше да отдели част от безценната си мина, за да я спаси?

По гърба й пролазваха ледени тръпки, когато си помислеше, че може би няма да го направи. И какво щеше да последва?

Дейзи чу смях от другата страна на тънката врата. Съдейки по все по-шумните гласове, хората там явно се напиваха. Нищо чудно — какво друго им оставаше в това забравено от бога място? Тя се сви на кълбо върху леглото и затвори очи.

Сигурно беше задрямала въпреки шума, но внезапно се разбуди. Вратата се отвори, хвърляйки голям светъл триъгълник върху пода, и пред прага застана тъмен, олюляващ се силует. Тя се втренчи в него, примижавайки объркано. После се изправи и се опита да си събере мислите. Осъзна, че не познава лицето на мъжа, но видя обичайните двама зад гърба му да се хилят пиянски.

Мъжът пред прага се усмихна неприятно и каза нещо на руски. Погледна през рамо, каза още нещо, което разсмя другите, но накара сърцето на Дейзи да подскочи ужасено.

Бяха пияни… Заоглежда се за нещо, с което да се защити. „Казали са му нещо за мен. Бог знае какво“ — помисли си тя. Зловещи картини изплуваха в съзнанието й. Навярно Сергей си беше измил ръцете и този човек беше трафикант на хора, дошъл да я отведе в робство. И вероятно възнамеряваше да изпробва лично стоката.

„Не! — рече си тя, обзета от ярост, по-силна от страха. — Няма да му позволя!“

Бързо и плавно тя скочи на крака и приклекна, готова да побегне. Мъжът беше по-близо, усещаше киселия му дъх на алкохол. Забавените му реакции бяха единственият й шанс. Вече беше сигурна, че иска да й причини нещо лошо — дори двамата отзад изглеждаха нервни въпреки очевидното им любопитство.

Нищо чудно да не й помогнат. Трябваше да се справя сама…

Мъжът беше съвсем близо до нея и двамата се гледаха като животни, готови за битка. Дейзи понечи да се изплъзне настрани, но той скочи, ръцете му стиснаха нейните като стоманени щипки и вонливата му уста се залепи за нейната.

Тя потрепери и се опита да се извърне, но той я държеше в желязна хватка. Устните му затърсиха отново нейните и брадясалото му, грубо лице остърга кожата й.

„Това значи смятат да направят — помисли си паникьосано тя. — Как да ги спра?“

Събра всичките си сили и изкрещя:

— Не! Не!

Мъжът не се отказа, но тя усети как другите двама се размърдват смутено зад него. Борейки се да избегне гнусните целувки, тя изкрещя отново:

— Не!

Другите двама явно нямаше да се намесят. Кръвта им беше кипнала и искаха да видят какво ще стане. Дейзи разбра, че трябва да измисли друг начин. Забеляза останките от вечерята си върху разнебитената маса — мръсна тенекиена чиния и празна бутилка вода. Стъклена бутилка. Успя да се отдръпне назад. Нападателят й губеше търпение. Дланите му мачкаха палтото, търсейки пролука, и за миг освободиха ръцете й. С едно бързо движение тя посегна назад, взе бутилката и замахна с всички сили към главата на мъжа, затваряйки очи, в случай че стъклото се счупи.

Бутилката халоса главата му и се счупи на три. Гърлото остана в ръката й. Нападателят й залитна, изстена и се свлече в несвяст на пода. За миг двамата мъже застинаха, втренчени един в друг. Задъхана, Дейзи насочи към тях счупеното гърло на бутилката като нож, готова да се защити, ако й се нахвърлят. Но те не помръдваха; ужасният звук на стъклото, трошащо се в костта, явно ги беше отрезвил. След малко тръгнаха напред почти плахо. Зашепнаха си, хванаха приятеля си и го издърпаха от стаята. Тя остана отново сама в мрака зад залостената врата. Седеше и се ослушваше, стиснала здраво гърлото на бутилката, но повече не чу смях. Долови стенания и приглушен разговор, после захлопаха врати и забоботи камион.

Вече беше наистина сама.