Лулу Тейлър
Златна клетка (6)

6.

Момичето подтичваше вяло през квартал Пекам Истейт, прекосявайки познатите пътища. Кафявата й коса се развяваше. Криволичеше край хората, изпречили се на пътя й — майки с колички, зад които пристъпваха малки деца, и бавно крачещи старци.

Знаеше кои места да отбягва — онези, където се събираха децата, избягали от училище. Винаги ускоряваше ход, когато наближаваше детската площадка — боядисана в яркожълто и червено на фона на сивите бетонни стени на сградите. Днес изглеждаше невъзможно да се затича по-бързо, но когато видя момчетата, тя се спусна като стрела въпреки разтуптяното си сърце и болката, изгаряща гърдите й.

— Хей, малката! Виждаме те! — изкрещя най-високото.

Беше най-малко на шестнайсет — почти мъж — чернокожо момче с гангстерски вид с кожено сако, снежнобели маратонки и толкова провиснали панталони, че се бяха смъкнали чак до бедрата му. Момчето се засмя.

От гласа му кръвта й се смрази.

— Не можеш да избягаш — извика приятелят му, бяло момче с бръсната глава и кожа, белязана от червени петна. — Ще те хванем някой ден, да знаеш. — Той се засмя гръмогласно. — Ще си получиш каквото искаш.

— Чукали ли са те някога? — попита друг. — Искаш ли да опиташ патката ми?

Тя се постара да не се разтрепери, пое дъх и затича още по-бързо. Стигна у дома — малка, порутена къща с тераса — пъхна ключа в ключалката, влетя вътре и хлопна вратата, препречвайки пътя на студения зимен вятър. Наближаваше Коледа и провиснала гирлянда с лампички обрамчваше огледалото в антрето.

— Шанел! Шанел? Върна ли се от училище?

Обичайният крясък от горния етаж. Задъхана, тя погледна към мястото, откъдето се чу викът.

— Качвай се, момиче. Чух те, че влезе!

Шанел въздъхна и изкачи стълбите към задушната, мръсна спалня на майка си. Отвори вратата и видя Мишел да седи в леглото в дрипава нощница, с разрошена коса и кървясали очи.

— Какво има? — попита момичето и се облегна на рамката на вратата.

— Донеси ни чаша чай. Направо сме пресъхнали с Бил!

Майка й посочи хъркащия под юргана мъж до нея.

Шанел въздъхна.

— Добре…

Затвори вратата и слезе долу. Обзе я гняв. Напоследък непрекъснато беше гладна — щом се събудеше и докато си легнеше изтощена върху тънкия матрак. Беше ядосана и изпълнена с ярост от ужаса край нея. Сигурна беше, че някога животът й е бил различен — помнеше топлота, слънчеви дни, обич и сигурност. В кошмарите й винаги я изтръгваха от гальовно присъствие. Събуждаше се разплакана и се чувстваше още по-самотна.

Влезе в кухнята и включи радиото. Зазвуча една от любимите й поппесни и тя се поотпусна, включи чайника и изми две чаши, отливайки застоялата течност с флотилия от смрадливи угарки. Майка й и Бил седяха до късно, пиеха и пушеха. Заради тях заспа едва след полунощ, на сутринта се успа и едва не закъсня за училище. Не можеше да си позволи още една забележка. Учителката я беше предупредила, че педагогическите съветници са прегледали дневника и са установили честите й закъснения, както и необяснимите й отсъствия. Те не разбираха колко често Мишел решава, че дъщеря й днес няма да ходи на училище, защото иска да излязат да пазаруват или да й възложи друга задача. На Мишел й беше все едно дали инспекторите ще я проверят или не. Сякаш нищо не я безпокоеше — оставаше безразлична дори когато я предупреждаваха, че ще я изправят пред съда, ако дъщеря й не посещава по-редовно учебните занятия.

Шанел се надяваше да изпратят майка й в затвора, а нея да отведат отново в прекрасния слънчев дом, който помнеше, но знаеше, че това няма да се случи. Мишел беше много ловък играч. Надушваше кога чашата прелива и успяваше да създаде добро впечатление. Когато я посещаваха социалните работници, изпълняваше съвършено ролята на недостойна, но любяща майка, която полага неимоверни усилия в името на момиченцето си и се бори да подреди живота си, доколкото е възможно. Щом хвърлеше прах в очите на социалните работници и им видеше гърбовете, всичко тръгваше постарому.

Шанел се поклащаше в ритъм с музиката и си тананикаше, докато вареше чая. После занесе чашите в сумрачната спалня на майка си. Приятелят й още спеше. Мишел се поизправи и взе чашата, която тя й подаде.

— Благодаря, скъпа. Какъв е този шум долу? Винаги пускаш много силно проклетото радио.

Шанел сви рамене и си помисли как музиката гърми посред нощ, но майка й не дава пет пари, че дъщеря й и съседите трябва да поспят.

Мишел отпи една глътка и остави чашата.

— Браво! Точно това ми трябваше. — Посегна към пакета с цигари, извади една и я запали. Издуха първата доза дим за деня и каза: — Добре ли беше в училище?

— Мамо… — подхвана предпазливо Шанел и приседна на ръба на леглото, подръпвайки нервно краищата на юргана.

— Да?

— Чудех се… за часовете по танци…

Мишел се намръщи.

— Не започвай отново, Шанел.

— Моля те, мамо — рече тя. — Наистина искам, а госпожа Форд каза, че струва само двайсет й пет лири на срок…

— Двайсет и пет лири! — Мишел дръпна възмутено от цигарата. — Цяло състояние! Не мога да си го позволя, казах ти! Не са само уроците, ще ти трябват обувки за танци и бог знае още какво. Съжалявам, Шанел. Не.

Във възцарилото се мълчание Шанел усети как я обзема мрачно разочарование. Накрая отрони:

— Но госпожа Форд смята, че трябва да посещавам уроците… Казва, че съм талантлива.

— Госпожа Форд да си го начука в проклетия задник! Що за егоистка си, Шанел? Знаеш какво преживявам!

Очите й се напълниха със сълзи и устните й се сгърчиха.

Шанел я изгледа виновно. Напоследък майка й беше много зле, пиеше, вземаше дрога и не се владееше. Защото й бяха отнели още едно бебе — третото. Бяха й го взели още в родилния дом. Казваше се Зара — миниатюрно създание със сбръчкано личице, което Шанел зърна само за секунда в болницата точно след като се роди. Социалните работници прецениха, че Мишел не може да осигури подходящи условия за бебето, че животът й е прекалено хаотичен, и повериха Зара на приемно семейство също като Сони и Джейкъб, момчетата, родили се преди една и преди две години.

Всяко отнето бебе предизвикваше безкрайни седмици на сълзи, депресия и пиене и само благодарение на Шанел вкъщи оставаше нещо неизпочупено. Вече никой не предлагаше да отведат и нея. Сякаш всички бяха забравили, че е едва на тринайсет. Напоследък се отнасяха с нея, сякаш тя е майката, а не детето и така се чувстваше понякога, когато разтребваше къщата и се опитваше да готви и да запази здравия разсъдък на майка си.

— Съжалявам, мамо — прошепна тя. — Просто… наистина го искам. Това е.

Мишел изсумтя.

— Знам, скъпа. И аз съжалявам. Може би… е, нека дойде Коледа. Тогава може би нещата ще потръгнат.