Лулу Тейлър
Златна клетка (67)

67.

Вратата на килера се отвори. Беше китаецът.

Когато прекрачи прага, тя скочи. Чакаше този момент и се беше подготвила.

— Моля те, моля те — извика тя. — Пусни ме да си отида! Къде е Сергей? Сергей?

Той я изгледа, после се обърна и тръгна обратно към вратата.

— Не, не! — изкрещя истерично тя и хукна след него.

Хвана качулката му и го задърпа назад. Китаецът се опита да се откопчи и вдигна юмрук.

От другата стая долетя вик на руски и другият мъж се появи внезапно и го стисна за китката. Беше мъжът, когото Дейзи бе сметнала за брат на Сергей. Китаецът отпусна покорно ръка. Дейзи го пусна и каза на руснака, сигурна, че той говори английски:

— Пуснете ме!

— Не бой се — отвърна й със силен руски акцент. — Няма да те нараним. Просто трябва да те задържим още малко.

При тези думи той я бутна назад и с трясък затвори вратата.

Силни викове я събудиха посред нощ. Тя отметна бързо завивката и скочи от леглото. Обу си ботушите, взе си палтото и изтича до вратата. Притисна ухо към нея. В съседната стая се чуваха шумни възгласи на руски и трополене от съборени мебели.

Дейзи се разтрепери. Какво, по дяволите, ставаше? Закопча си бързо палтото и надяна качулката. Беше решена да се възползва от всяка разкрила се възможност и да избяга. Сигурно беше лудост — сама в тъмната сибирска нощ, но останеше ли още малко тук, щеше да обезумее.

Разправията в съседната стая набираше сила; гласовете се извисиха още повече. Стори й се, че измина цяла вечност, но не отлепи глава от вратата, мъчейки се да разбере какво става.

После гласовете постихнаха и зазвучаха по-сговорчиво. Единият говореше обидено, другият — Дейзи беше сигурна, че е Сергей — презрително и възмутено. След малко тя въздъхна облекчено, защото вторият глас приближи, даде строги нареждания и вратата й се открехна.

Тя надникна в светлата стая. Похитителите й бяха там, заобиколени от здравеняци в дебели шуби. До прага, извил устни в лека усмивка и очевидно успокоен, стоеше Сергей.

— Сергей! Слава богу, че дойде! — промълви тя.

— Добре ли си? — попита я разтревожено, оглеждайки я от главата до петите.

— Да… Да, добре съм.

Очите й се напълниха със забранени сълзи. Беше спасена.

— Добре — отсече той. — Тогава да се махаме от тук, преди глупавият ми брат да измисли нещо още по-безумно.

Сграбчи я за ръката и я изведе от стаята, заслонил я с масивното си тяло. Похитителите й я наблюдаваха мрачно, но не продумаха и не помръднаха, защото хората на Сергей ги следяха зорко.

Когато стигнаха входната врата, Сергей я отвори, побутна я да излезе и й нареди:

— Качвай се в колата.

Джипът беше паркиран на снега точно пред нея. Тя затича към него, отвори вратата и скочи вътре. Сергей даде някакви нареждания и след минута седна до нея и потеглиха.

— Извинявам се от името на брат си — каза мрачно, загледан в черно–бялата нощ отвъд стъклото. — Той винаги е бил идиот, но сега наистина… си изпроси боя.

— Как ме откри?

— Глупак като него не може да измисли кой знае какво скривалище. А и малко пари, подхвърлени на точните хора, обикновено вършат работа. Той поддържаше връзка с мен, за да ми съобщава безумните си претенции, и знаех, че си при него. — Погледна към нея. — Добре ли се отнасяше с теб?

Тя кимна, неспособна да продума.

— Е, той е глупак, но не е чудовище — промърмори Сергей.

— Защо се забави толкова? — попита тихо тя.

— Бях в града. Когато се върнах у дома с лекаря, твоят приятел Рос беше много зле. Наложи се да го откараме в болницата. Веднага се досетих, че брат ми те е отвел, а и той побърза да ме уведоми. Бях сигурен, че няма да те нарани.

Дейзи го изгледа смаяно. Как така е бил сигурен, че тя няма да пострада? Но я измъчваха по-неотложни въпроси.

— Добре ли е Дарли?

Сергей кимна.

— Има пневмония, но казват, че най-лошото е отминало и ще се оправи. След седмица ще може да отлети към къщи.

— Трябва да уведомя колегите и семейството му. Ще се тревожат за него.

— Не бой се, разговарях със съпругата му — каза Сергей. — Обадих й се от мобилния ми телефон, докато бях в града.

Дейзи кимна.

— Добре. Радвам се, че си я успокоил. — Погледна през прозореца и се запита кога ще стигнат селото. — Е? Защо ме отвлече брат ти?

— Мисля, че се досещаш — отговори той с иронична усмивка. — За да ме принуди да му продам акции от мината.

— Мислел е, че ако ме похити, ще успее да постигне своето?

— Казах ти, че е идиот — сви рамене Сергей. — Обясних му, че ако напусне „Корсилков“ и ми стане партньор, ще размисля дали да не му продам дял от компанията. Затова се съгласи да те пусне. Сигурно е било за добро.

За добро? Дейзи не знаеше какво да каже. Идеята, че три дни е живяла в плен и страх, за да се сдобрят двамата братя, я изуми.

— Освен това — продължи Сергей, стрелвайки я отново с поглед — този път изпълнен с притворство — открих, че те търсят. Обясних на брат ми колко е сериозно положението и… това определено наклони везните.

— Кой ме търси? — попита уплашено Дейзи.

— Все пак си висш кадър. Казах на брат ми, че похитиш ли служител на могъща компания, няма как да се измъкнеш безнаказано. Обясних му, че без парите на компанията ти, няма да успеем да построим мината. И, разбира се, ти си дъщеря на собственика на „Дейнджърфийлд“.

Дейзи замръзна.

— Какво? — прошепна с внезапно вледенени устни и пресъхнала уста. — Какво каза?

— Че си дъщеря на собственика. На господин Дейнджърфийлд. Не го споменах на брат ми, за да не реши, че си прекалено ценна заложничка.

Тя се опита да се усмихне.

— Това е абсурдно! Знаеш коя съм…

— Вече знам — каза Сергей многозначително.

Тя облиза устни. Искаше да му зададе десетки въпроси.

— Но… защо смяташ така?

Завладя я непоносим страх. Как беше разбрал? Години наред беше пазила ревниво тайната си. Невъзможно беше да я е разкрил. Абсолютно невъзможно.

— Ето защо.

Той бръкна в джоба си, извади блекбърито й и й го подхвърли. То се приземи в скута й и тя се втренчи в него.

— Няма сигнал…

— В града има — отвърна той.

— Но как?…

Сергей спря колата. Тя осъзна, че пътуват от доста време, а от светлините на селото няма и следа. Отвсякъде ги обвиваше непрогледен мрак.

— Хайде. Стигнахме.

— Къде?

— Слизай и върви след мен.

Дейзи забеляза, че се намират пред ниска дървена постройка. Капаците бяха плътно затворени, но тук–там се виждаха тесни ивици светлина. Сергей отвори вратата.

— Влизай — нареди й. — Бързо.

Тя се олюля, зашеметена от разкритието му. Подчини се, пристъпи и влезе в стаята.

Вътре видя мъж. Беше се навел и хвърляше цепеници в печката. Тя спря и впи очи в него. Кожата й настръхна. Мъжът захлопна вратичката на печката, изправи се и се обърна.

Тя ахна. Беше Кристоф.