Лулу Тейлър
Златна клетка (54)

54.

Ксандър беше въодушевен от лесния им успех.

— Казах ли ти? — възкликна той, когато потеглиха към „Риц-Карлтън“ да си съберат багажа. — Фасулска работа! Ще бъде страхотно! Бях забравил колко харесвах стария Уил! — Припомни си, че целта им е да предадат стария му приятел, и за миг лицето му помрачня. — Ще си прекараме страхотно с него, ще докладваме, че не сме успели да измъкнем никаква информация, и готово! Мисията приключва!

— Да, да — промърмори Коко, надявайки се, че прикрива сполучливо обзелия я смут.

Чувствата, които Уил бе събудил у нея, я бяха сварили напълно неподготвена и сега усещаше как у нея се надига гейзер от вълнение при мисълта, че няколко дни ще бъде близо до него. Съзнаваше обаче, че ще бъде там само по една-единствена причина — да получи информация. Забравеше ли го, Дейнджърфийлд нямаше да й даде останалите пари.

Събраха си набързо багажа. Коко включи миниатюрния, но мощен лаптоп, с който Маргарет я беше снабдила, и описа в кратък имейл какво се е случило досега. После освободиха апартамента в хотела и поеха отново към Уил, този път за по-дълго.

Когато пристигнаха, той се беше усамотил в кабинета. Беше наредил да им предоставят всичко необходимо и да им предадат да се чувстват като у дома си.

Мария ги поведе към редица ниски, свързани с голямата къща постройки за гости около басейна. Коко влезе в своята. Вътре беше приятно хладно, стилно и модерно, както предполагаше.

— Тук е телефонът — посочи Мария към нощната масичка до леглото. — Прииска ли ви се нещо, наберете номера на кухнята и ще ви го донесат.

— Благодаря, Мария.

Коко се просна върху леглото, когато икономката поведе Ксандър към съседната къща за гости. Тук беше прекрасно — място да се усамоти и да се оттегли, макар да изпита известно разочарование, че няма да е в главната къща при Уил. Означаваше ли това, че предпочита да я държи на разстояние?

„Не позволявай на проклетото си въображение да се развихри — укори се тя. — Той те познава от пет минути. Какво очакваш? Освен това има приятелка.“

Потрепери от удоволствие при мисълта за него. Трепетно желание обля като топла вълна слабините й. Едната й ръка се плъзна по корема. Пъхна пръст в джинсите си и под ефирната коприна на бикините. Представи си как Уил седеше на терасата, как се привеждаше напред и…

— О! — възкликна тихо.

Вратата на къщата й се отвори с трясък и Ксандър влетя вътре. Коко измъкна бързо ръката си от дънките и го попита сърдито:

— Не са ли те научили да чукаш?

Той приближи до нея, без да съзнава какво е прекъснал.

— Съжалявам, сладкишче. Хайде да излезем на разузнаване! Искам да разгледам всичко!

— Добре — съгласи се Коко и стана.

Тръгнаха из къщата и градината. В гаражите можеха да се поберат спокойно шест коли; имаше и работни плотове, място за велосипеди и изумителен мотор „Харли Дейвидсън“.

— Гледай — „Порше“, „Ламборгини“, „Мазерати“…

Ксандър се въртеше около автомобилите на Уил и ги потупваше гальовно с длан. Коко не се интересуваше особено от коли, но си личеше, че тези тук са истински красавици.

Откриха залата за игри с бар и музикална уредба. Имаше огромен дансинг и прожектори. В къщата се редяха просторни и луксозни стаи.

— Хей, виж! — Ксандър беше открил друго стълбище, отвеждащо под къщата, и се заспуска по него. След миг се засмя. — Леле! Невероятно! Коко, слез да видиш!

Тя тръгна след него в мрака и после се закова смаяно на място. Пред нея имаше вход за киносалон до старомодно гише за билети, където седеше жена в униформа на розови райета и с пъстроцветна шапка. Когато Ксандър наближи, жената извърна вдървено глава към него и му каза:

— Здравей. Кой филм искаш да гледаш днес?

Той се засмя отново.

— Фантастично! Говореща кукла!

Коко забеляза, че е прав — жената беше пластмасов манекен, програмиран да реагира на движение и звук.

— Искаме да гледаме… „Междузвездни войни“! — обяви Ксандър.

— „Междузвездни войни“ — повтори роботът. — Избраният филм ще започне след пет минути.

Два билета изскочиха от пролука в гишето. Ксандър ги взе и се обърна към Коко:

— Хайде! Ще гледаме филм!

Тя го последва във фоайето, където имаше почти съвършено подобие на бар за закуски.

— Ама че е шантаво! — промърмори.

— Но е страхотно! — каза Ксандър и огледа скарата за хотдог, която се въртеше бавно, за да пече равномерно наденичките, и машината за пуканки, до която бяха подредени картонени кутии. Във фризера имаше сладолед, а в хладилника — студени напитки. Зад друг тезгях имаше пликчета с бонбони и шоколади.

— Да си вземем нещо — предложи Ксандър.

— Колко ли е престоял тук хотдогът? — отбеляза тя.

— Не разваляй магията, Коко. Вземи си пуканки. — Той сипа пуканки в две картонени кутии и извади по едно питие от хладилника. — Хайде! Филмът сигурно започва!

Две дебели червени врати очевидно отвеждаха към киносалона. Вътре петте реда седалки от червен плюш бяха обърнати към бледожълти завеси. Столовете бяха по-широки и по-меки, отколкото в обикновените киносалони, с поставки за питиета и малки сгъваеми масички за храната. Върху облегалките за ръце бяха монтирани дискретни табла за дистанционно управление, за да могат зрителите да спират и да превъртат филма напред или назад.

Когато се настаниха в средата на централната редица, лампите угаснаха и завесите се отдръпнаха, разкривайки екрана. Мелодията гръмна от тонколоните, последвана от началния монолог на „Междузвездни войни“.

— Страхооотно! — възкликна Ксандър и натъпка шепа пуканки в устата си.

Облегна се назад, готов да се наслади на филма, докато Коко се питаше какво, по дяволите, правят в това смахнато място, и си повтаряше, че някъде над тях е Уил.