Лулу Тейлър
Златна клетка (44)

44.

Токчетата на черните й обувки „Джими Чу“ тракаха по черно-белия мраморен под.

Чувстваше се странно, че се завръща. Посещаваше често уебсайта, но преживяването наяве беше съвсем различно.

„Във «Флори» съм! Невероятно! Какво ли ще направи татко, ако разбере, че съм тук?“ При тази мисъл кожата на Дейзи настръхна. Дали от страх или от вълнение? Не знаеше. Беше убедена, че няма да я разпознаят — все пак цял свят я делеше от момичето, кръстосвало това място, сякаш го притежава. Тогава носеше тесни рокли „Ерве Лежер“ или „Гучи“, светлорусата й коса се стелеше на привидно небрежни вълни, през рамото й беше преметната чанта „Прада“, а обувките й бяха с токчета до небесата. Сега беше елегантно облечена делова дама с елегантен черен кок и макар да изглеждаше преуспяла, никой не би я помислил за разглезена принцеса и богата наследничка. Никой не би свързал двете толкова различни персони… но сега беше моментът да провери.

Влезе в бирарията на хотела и се озърна. Веднага забеляза жената, с която се бяха уговорили да обядват, и тръгна право към масата.

Жената вдигна поглед от вестника и я изгледа въпросително.

— Да?

— Аз съм, Люси. Дейзи.

Приятелката й ахна и ококори удивено очи.

— Дейзи! Наистина ли си ти? — Тя скочи на крака и прегърна приятелката си. Когато отстъпи назад да я погледне пак, в очите й блестяха сълзи. — Не е за вярване! Толкова си се променила! Нямаше да те позная за нищо на света!

— Това е целта. — Дейзи седна. — Не бих могла да дойда тук, ако изглеждах както преди.

— Минаха четири години — напомни й Люси. — Все още ли е опасно?

— Мисля, че винаги ще бъде.

Сервитьорът дойде да им остави менюто. Когато се отдалечи, Люси погледна приятелката си с широка усмивка:

— Честна дума! Никога не бих те познала! Неузнаваема си!

— Ти не си се променила — отвърна топло Дейзи. Беше развълнувана, че вижда отново старата си приятелка, и едва сега осъзна колко много й е липсвала. — Всъщност изглеждаш още по-добре. — Беше вярно — Люси изглеждаше някак по-изтънчена. Дейзи се протегна и улови ръката на приятелката си. — Радвам се да те видя, Люси. Наистина се радвам! Да говорим по телефона и да си пишем, е едно, но…

— Разбирам те — усмихна й се топло тя. Откакто Дейзи беше заминала, веднъж месечно си разменяха писма по имейла, но отдавна не бяха разговаряли. — Трябва да наваксаме.

— Спомена, че искаш да ми кажеш нещо…

— Ще стигнем и дотам. Да поръчаме и да си побъбрим, а после ще обсъдим и това…

И двете си поръчаха салата с омари и големи чаши със сухо вино „Резлен“. Люси — олицетворение на градски шик в бяла копринена блуза и бежови панталони „Селен“ с висока талия — бърбореше ли бърбореше. Дейзи попиваше жадно думите й, наслаждавайки се на този мимолетен повей от някогашния й живот.

Накрая Люси млъкна и я изгледа въпросително.

— Докога ще продължава така? Кога хората ще разберат истината — че вече не си това, което си била?

Дейзи остави вилицата и се загледа в чинията си. След малко отговори:

— Не знам. Планът ми напредва добре. Не след дълго истината ще излезе наяве.

— Съветвам те след това да станеш мисионерка или нещо такова — засмя се Люси. — Стига няколко години да си далеч от тук. Макар че, честно казано, хората мислят главно за себе си. Всички изглежда се задоволиха с обяснението, че си в някоя кирпичена къщурка някъде по света. — Тя се приведе към нея. — Притеснявам се обаче да не би някой да те е разкрил.

Дейзи се разтревожи.

— Така ли? Защо?

Тя също се приведе към Люси, за да не ги чуват какво си говорят.

— Обадиха се да ме питат дали знам къде си. Отказаха да се представят.

— Жена ли беше? — рече припряно Дейзи, сетила се веднага за Маргарет.

Люси поклати глава.

— Мъж. С американски акцент.

— Какво точно каза?

— Поинтересува се дали знам къде е Дейзи Дейнджърфийлд и кога за последно съм се свързвала с теб. Не му дадох никаква информация, разбира се. Попитах само кой се обажда и защо.

— И?…

— Той намекна, че ти е приятел, но аз казах, че не му вярвам и не разговарям с непознати. Предложи ми да се срещнем и аз отказах. — Момичето изглеждаше притеснено. — Това е. Не е кой знае какво, но реших да ти съобщя.

— Благодаря. — Дейзи прехапа устни и се намръщи. Завладяха я тревога и несигурност. — Чудя се дали е безопасно, че се срещнахме. Ами ако са те проследили?

И двете се озърнаха инстинктивно, да не би някой подозрителен човек да ги наблюдава тайно от ъгъла.

— Сигурна съм, че не са ме проследили — каза бодро Люси. — Щяха да се отегчат до смърт да ме дебнат в магазина за бельо на „Фенуик“!

Засмяха се и Дейзи усети как страхът й преминава.

Обядът приключи неусетно и двете приятелки се целунаха и си обещаха да поддържат връзка.

— Често пътувам по работа — обясни Дейзи. — Сигурна съм, че ще успявам да се измъквам по-често.

— Загадъчната ти работа! — възкликна любопитно Люси. — Няма ли да ми кажеш каква е?

— Не. По-добре да не знаеш. За да не изтръгнат истината с мъчения. — Усмихна се, за да покаже, че се шегува.

Люси си тръгна, но Дейзи се позабави. Не й се искаше да се разделя с елегантното удобство на стария хотел.

Беше й трудно да напусне мястото, където за кратко намери убежище от болката и тъгата, измъчващи я от Коледа. Понякога Кристоф й липсваше толкова много, че в сърцето й сякаш зейваше дълбока бездна. Но от него нямаше никаква вест и тя се чувстваше длъжна да уважи очевидното му желание повече да не я вижда.

Тръгна към входа на хотела и зърна отражението си в огромното огледало с позлатена рамка във фоайето — стройна жена в костюм „Москино“. Толкова беше замислена, когато мина през въртящата се врата, че без малко да не забележи дългия черен ролс-ройс, който спря плавно пред нея. След миг портиерът отвори вратата на колата и една жена застана на тротоара. Дейзи я разпозна и пое ужасено дъх.

„Божичко! Маргарет! Щом е тук, значи и…“

Дейзи сведе глава, съпротивлявайки се на желанието да побегне. Така само щеше да привлече вниманието й. Насили се да запази хладнокръвие въпреки разтуптяното си сърце и да продължи спокойно напред. Забеляза как Маргарет се обърна и зачака другия човек да излезе от колата.

Там ли беше той? Вътре ли беше баща й? Потърси с очи внушителната му фигура. Но него го нямаше. В лимузината седеше стройна блондинка с коси с цвят на мед. Стиснала дамска чанта от крокодилска кожа, тя спусна първо единия си крак в елегантна обувка „Джина“, а после и другия.

Дейзи не биваше да спира. Свърна наляво и се отдалечи. Рискува да се обърне само веднъж. Елегантната млада жена, очевидно нейна връстница, последва Маргарет, която влезе в хотела.

„Кое е това момиче? — Дейзи още се тресеше от напрежение, но въпросът туптеше безмилостно в съзнанието й: — Коя, по дяволите, е тя?“