Лулу Тейлър
Златна клетка (63)

63.

На другия ден Дарли не слезе за закуска. Дейзи предположи, че махмурлукът го измъчва. Сергей й сервира кафе, кифлички и салам. Би предпочела мюсли, но щеше да е нелюбезно да го спомене.

— Не мисля, че днес ще се приберете у дома — съобщи й той.

— Какво? — стъписа се тя. — Защо?

— Времето е срещу нас. Хеликоптерът няма да може да излети. Няма начин. И дори да стигнете до пистата, самолетът няма да излети — обясни нехайно Сергей. — Ще заминете утре.

— Но… но… Непременно трябва да се прибера! — настоя тя, побутвайки настрани недоядената си закуска.

— Тук няма „трябва“ — усмихна се той. — Времето повелява и ние се подчиняваме. Ако ли не, загиваме. Времето тук има дух и характер и обича да убива.

Дейзи го погледна унило. Дори да продължи да настоява, как би могла да го накара да изпълни желанието й? С Дарли зависеха изцяло от него. „Защо му е да ме лъже? Щом твърди, че времето е лошо, значи е лошо. Трябва да се примиря“ — помисли си тя.

— Добре — Съгласи се, опитвайки се гласът й да прозвучи възможно най-спокойно въпреки обзелата я паника. — Ще отида да кажа на Дарли, че може да си отспи.

Дарли не отговори, когато почука на вратата му. Тя влезе и го свари да стене в леглото.

— Прекали с водката? — усмихна му се и пристъпи към леглото. — Предположих, че ще съжаляваш.

— Не, не — отвърна дрезгаво той и я погледна с обезумели очи. — Болен съм! Болен съм!

Тя се надвеси над него. Наистина изглеждаше ужасно — кожата му беше бледа и влажна; челото и горната му устна бяха покрити с капчици пот. Ръцете му трепереха.

— Прав си, Дарли. Очевидно не си добре.

— Чувствам се ужасно зле… Горя в треска, но треперя от студ.

Зъбите му затракаха зловещо като кастанети.

Дейзи повика Сергей. Той огледа Дарли и му пъхна термометър под езика. След малко го извади, погледна го и се намръщи.

— Има много висока температура — обяви.

— Ще извикаме ли лекар? — попита разтревожено тя.

— Лекар… разбира се. Но той ще каже да му даваме течности, да лежи и да пие хапчета за температурата. Ще се справим и без доктор.

— Мисля, че трябва да го прегледат — настоя Дейзи.

Сергей поклати глава.

— Обясних ти какво ще каже лекарят. Ще го доведем утре, ако Дарли не се почувства по-добре. Влоши ли се, ще го откараме в болницата. Ако успеем да стигнем дотам, естествено.

— Настоявам да извикаме лекар! — повтори момичето, вирнало брадичка. — Ако се налага да отидем в болницата, трябва да разберем още сега!

Сергей я изгледа, сякаш се чуди дали да я скастри, че се осмелява да му заповядва толкова безочливо. После въздъхна.

— Лекарят е на един час път от тук. Ако тръгна, ще се върна към обяд.

— Добре. Разбира се — отвърна тя с облекчение. — Замини. Моля те. Аз ще го наглеждам, докато дойдеш.

След десет минути Сергей потегли с джипа.

Дейзи донесе на Дарли вода и хапчета за високата температура.

— Не бой се — успокои го, докато той преглъщаше таблетките. — Лекарят ще пристигне скоро.

— Ще се върна ли у дома? — попита той със същия дрезгав глас; очите му бяха овлажнели, а страните му горяха.

— Не днес — отговори му тихо. — Може би утре, ако си по-добре. Сега си почини. Всичко ще бъде наред.

Два часа по-късно Дейзи сновеше напред-назад в дневната и често поглеждаше през прозореца, но не виждаше нищо. Сергей още го нямаше и както беше предсказал, времето се влошаваше. Небето беше надвиснало над селото. Беше притъмняло, вилнееше вятър.

— Хайде! Хайде! — шепнеше тя и поглеждаше ръчния си часовник. Времето течеше ужасно бавно.

Дарли спеше. Дейзи му занесе топла супа, но той не беше гладен и скоро се унесе в тежка дрямка. Дишането му я безпокоеше. Гърдите му свистяха и дъхът му излиташе от отворената уста с нездраво хриптене. Грип ли беше? Или нещо по-сериозно?

— О, къде е лекарят? — възкликна безпомощно тя.

Погледна към черния екран на компютъра на Сергей и се почуди дали да го включи, за да провери в „Гугъл“ симптомите на Дарли.

В този момент чу приглушено ръмжене на двигател.

— Слава богу!

Втурна се към прозореца и видя джипът да спира пред къщата. Хукна при Дарли да му съобщи добрата новина, но той спеше. Реши да не го буди.

Върна се в дневната точно когато входната врата се отвори и едър, широкоплещест мъж влезе вътре, последван от втори, увит в дебели дрехи.

— Сергей, слава богу, че се върна! — каза тя. — Това ли е лекарят?

Първият мъж отметна качулката си и разкри лице с обветрена кожа и сини очи като на Сергей. Само че не беше той. Другият беше с монголоидни черти под дебелата вълнена шапка.

— Опасявам се, че не е Сергей — каза първият със силен руски акцент. Ухили й се и очите му просветнаха похотливо. — За съжаление Сергей ще се забави. Но не се бой. Ние дойдохме да те заведем на сигурно място. Облечи си палтото, ако обичаш.