Лулу Тейлър
Златна клетка (32)

32.

Седнала в кабинета на Алън, Дейзи разгледа сайта. Намери връзката. Да, там беше! Фондация „Дейнджърфийлд“. Отвори страницата. Сърцето й се сви. От снимката баща й се взираше в нея. Той изглеждаше отслабнал, с увиснала и сбръчкана като на пуйка шия.

„Каква, по дяволите, е тази фондация «Дейнджърфийлд»?“ — недоумяваше Дейзи.

Зачете. „Живеем заедно — обявяваше заглавната страница — и искаме да живеем ДОБРЕ. Това означава, че трябва да елиминираме физическите проблеми, които се появяват с напредването на възрастта. Човешкото тяло има способността да се обновява, която трябва да осъзнаем, за да се радваме на по-късните си години, фондация «Дейнджърфийлд» е посветена на научния прогрес в тази област.“

„Звучи странно — помисли си Дейзи. — Татко не се интересуваше от такива неща преди. Интересуваха го парите и само парите.“

Телефонът върху бюрото иззвъня. Тя подскочи. Вдигна слушалката. Обаждаше се Мюриъл.

— С Алън имате посетител от централния офис. Да го доведа ли?

— О, да, Мюриъл, благодаря.

Дейзи едва успя да изключи страницата на фондацията, преди Мюриъл да въведе посетителя. Сърцето й заби по-бързо. Беше много красивият Кристоф Селън-Джоунс, усмихнат най-приятелски. От последното посещение на директорите бе изминала само една седмица. Защо беше дошъл?

— Здравей — поздрави той. — Съжалявам, че те изненадвам така.

Дейзи се изправи.

— За жалост Алън го няма — каза и се изчерви. „Овладей се, Дейзи — каза си строго. — Това е един от директорите, които трябва да впечатлиш.“

— Знам — усмихна се отново Кристоф. — Всъщност исках да поговоря с теб. Дойдох да те изведа на обяд. Освен ако нямаш други планове?

— Не… — каза смутено Дейзи. — Знам едно място наблизо. Само ще кажа на Мюриъл, че излизам.

Тръгнаха към малкото кафене от другата страна на улицата. След като се настаниха и поръчаха, Кристоф, който изглеждаше като бяла врана тук в елегантния си костюм, каза:

— Сигурно се питаш защо съм дошъл.

— Имаш право — призна тя. — Надявам се, че не носиш лоши новини. Мислех, че презентацията мина добре.

— Така е. И както ти обясних тогава, ти спаси Алън от уволнение.

— Да. Радвам се. Знам, че създава бъркотия, но е почтен човек и се старае. Трябва само да го насочваш.

Той се облегна назад и я погледна замислено.

— Не е много добре, когато мениджърът се нуждае от ориентир. Особено ако го насочват камериерките.

— О… — Дейзи се изчерви отново и сърцето й се сви. Значи новините все пак бяха лоши.

— След като си тръгнах миналата седмица, реших да се заема с кратко проучване. Нали разбираш? Изненадах се, защото официално Алън няма асистентка. Тогава открих, че си започнала работа като камериерка преди шест месеца, а сега буквално управляваш хотела. Видях автобиографията ти в системата. — Той се приведе към нея и я погледна изпитателно. — Имаш диплома по международен хотелиерски мениджмънт от Сейнт Прудънс.

— О… — Дейзи се притесни. — Ами…

Кристоф вдигна ръка да я прекъсне.

— Не искам обяснения. Смятам, че Алън е извадил истински късмет. Освен това ми стана ясно откъде знаеш какви методи да прилагаш. Постът на Алън и без друго висеше на косъм. Но не може да продължава така. Абсурдно е.

— О, не! — извика тя. — Нали няма да го уволниш?

Погледна го умолително. Това беше катастрофално. Нищо чудно тя да е следващата.

Кристоф въздъхна.

— Няма. Има причини, които ни възпират. Но лично аз смятам, че това е най-добрият вариант. Препоръчах на Джон да те назначим за мениджър и да работите съвместно с Алън. Заплатата ти ще бъде повишена незабавно. Не ми харесва, че получаваш колкото камериерките.

Дейзи ахна. И плесна радостно с ръце.

— Наистина ли? Това е чудесно! Но… — Лицето й помръкна. — Как ще го приеме Алън?

— Ще се усмихне любезно и ще бъде благодарен, ако е разумен — усмихна й се Кристоф. — А сега е време за обяд! Умирам от глад.

Докато се хранеха, разговаряха за хотела. Той й каза, че „Крейвън Далзиъл“ управляват хотели в цяла Западна Англия, които на свой ред са собственост на по-голяма компания, инвестираща в хотели и недвижима собственост. Дейзи се престори, че не знае нищо, и използва мнимото си невежество, за да зададе много въпроси.

Когато се нахраниха и заотпиваха бавно от чашите с кафе, Кристоф си погледна часовника с неохота.

— Опасявам се, че трябва да тръгваме. Следобед имам още няколко срещи. Жалко! Исках да си поговорим по-дълго.

— И аз — каза тя, опитвайки се гласът й да прозвучи нехайно, а не сякаш изгаря от желание да прекара целия следобед с него. Той беше очарователен, интелигентен и забавен. И изключително привлекателен.

— Тази вечер ще остана в Бристол. Дали да не… — Погледна я малко смутено, но след миг лицето му се разведри. — Дали да не излезем и да отпразнуваме повишението ти? Знам едно хубаво място за вечеря. Ако искаш, разбира се. Ако нямаш други планове.

— О, не — отвърна Дейзи. — С удоволствие.

— Добре — усмихна се той. — Ще те взема от хотела в осем.

 

 

В осем Дейзи вече тръпнеше нервно. Следобед не успя да свърши нищо и дори забрави за повишението, очаквайки развълнувано вечерята с Кристоф. Отиде на Принцес Стрийт и си купи червена рокля, която подчертаваше стройната й фигура.

„Колко нелепо! — укори се мислено, докато крачеше забързано към хотела, стиснала плика с покупката. — Дори не го познавам. И освен това ми е шеф!“ Да флиртува с него беше ужасна идея. Не че той имаше такива намерения.

Въпреки самокритиката, тя се прибра у дома, взе си душ, преоблече се и се подготви старателно. Докато си слагаше тъмните лещи, й се прииска да не ги е купувала изобщо, но вече не можеше да спре да ги носи. Огледа отражението си. На строгия тъмен кок сложи шнола. Новата рокля беше елегантна и сексапилна. Стоеше й добре.

— Но нищо няма да се случи — каза на отражението си. — Ще видиш.

 

 

Тапата на шампанското отхвръкна с пукот, последвана от фонтан от бяла пяна.

— Бързо, чашата! — възкликна през смях Кристоф.

— Ето!

Дейзи побутна чаша за шампанско към него и той наклони бутилката, за да се излее пяната в нея. После я допълни с течността с цвят на мед. Напълни и втората чаша по същия начин и остави бутилката в купата с лед.

Вдигна чашата, усмихна се и каза:

— Вдигам наздравица за теб, Дафни! Да пием за успеха ти! Поздравления!

Тя се засмя.

— Благодаря. Толкова съм развълнувана, че не знам какво да кажа.

— Заслужи го. И съм сигурен, че това е само началото.

Отпиха от шампанското. Мехурчетата погъделичкаха приятно езика на Дейзи. Кристоф бе дошъл да я вземе, много елегантен в тъмното си палто. Таксито ги отведе в дискретен ресторант в Клифтън. За пръв път, откакто напусна дома си, излизаше на такава вечеря и се почувства добре. Поръча стриди и печена треска. Докато чакаха да им сервират, попита:

— Къде живееш, Кристоф?

— През седмицата живея в малък апартамент в Челтънхам, за да съм близо до офиса. През почивните дни се скривам в къщата си в Уелс. Там е много красиво.

— Сам ли живееш? — поинтересува се невинно тя, но се изчерви, осъзнала подтекста.

— Да, сам — отвърна той, сякаш не забеляза. — Всъщност обичам самотата.

Дейзи кимна. Разбираше спокойствието от усамотението. Беше израснала с него.

— Е, невинаги съм сам — добави той мрачно.

— Така ли? С кого си? — попита тя по-прибързано, отколкото се полага.

— С много красива дама на име Саша. С прекрасни лешникови очи с дълги мигли.

— О… — възкликна Дейзи, стараейки се да прикрие обзелото я разочарование.

— Да, тя е прелестна. Но понякога прекалява с езика. Така де… обича да се катери по мен и да ме лиже навсякъде.

Дейзи се втренчи смаяно в него. После разбра и се засмя.

— Саша е куче!

— Разбира се. Ти какво си помисли? — ухили се лукаво той.

Сервираха им стридите и тя грабна доволно една.

— Ммм… — каза, пресягайки се за втора. Ръката й обаче застина, защото осъзна, че Кристоф я гледа втренчено. — Какво има?

— Нищо. — Тъмните му очи искряха любопитно. По същия начин я бе погледнал, когато прочете менюто с вината и му препоръча въодушевено бутилка от изключително добра реколта. — Просто си ми интересна. Загадъчна. Разкажи ми повече за себе си. Откъде си?

— Няма кой знае какво за разказване — отвърна небрежно Дейзи, потискайки тревогата, че я поставят под лупа.

— Нима? — Той повдигна вежди. — Всички имат любопитни истории.

— Е, моята е много скучна. Нищо и никакво момиченце от затънтено предградие, учило в добро девическо училище и решено да успее.

— Братя и сестри?

— Едно дете. А ти?

— Аз? — Той сви рамене. — И аз съм като теб. Обикновен. Средностатистически потомък на французи и уелсци.

Засмяха се.

— Как се озова в „Крейвън Далзиъл“?

— Е, не беше детската ми мечта… Няколко години работих като професионален пилот. После нещо се случи и… — Лицето му потъмня. Дейзи застина в очакване той да й разкрие нещо съкровено за себе си, но мигът отмина. Той я погледна с обичайното си ведро изражение. — Както и да е… отказах се. Не беше добре за мен. Имах приятелка в „Крейвън Далзиъл“ и тя ме препоръча. Назначиха ме. Не смятах да се задържам дълго, но, разбира се, още работя там. Всъщност ми харесва. Устройва ме.

— А… приятелката? — попита смутено Дейзи. — Още ли е в компанията?

— Не. Напусна преди време. И все още сме… само приятели… А ти? Имаш ли приятел?

— Аз? — Тя се разсмя. — Не мисля!

— Защо не?

Как би могла да има приятел? Как би могла да сподели истината за себе си? Чувстваше се толкова странно, че живее буквално инкогнито.

— Ами…

— Струва ми се, че ти липсва самоувереност. Криеш се зад тези очила, но виждам, че зад тях наднича прекрасно момиче. А сега… — смени темата той, преди Дейзи да се почувства неловко — да пийнем още шампанско и да обсъдим как да съобщя новината за повишението ти на Алън.

 

 

Вечерята приключи твърде бързо. Дейзи сияеше от щастие, каквото не бе изпитвала отдавна. Кристоф беше очарователен, забавен и интересен и между тях несъмнено прехвърчаха искри. Докато отпиваха от чашите с кафе, тя си мислеше само едно — колко много й се иска да я целуне. Но как беше възможно? Та той й беше началник! Това обаче сякаш нямаше никакво значение, когато бяха само двамата. Почти не го познаваше, но се чувстваше уютно и спокойно с него.

Когато излязоха от ресторанта, той й помогна да си облече палтото и каза:

— Ще те изпратя.

— Чудесно!

Близостта му пробуди у нея сладостно, трепетно усещане.

Спряха пред сградата, където живееше. Преди да се сбогуват, Кристоф я попита:

— Знаеш, че ще се виждаме често, нали? Трябва да ми докладваш ежемесечно.

Дейзи кимна, неспособна да мисли за друго, освен колко много иска той да я прегърне и да притисне нежните си устни в нейните. Почуди се дали да го покани да се качи, но някак си не успя да намери думите.

Той се взираше в нея и тя беше сигурна, че съзира желание в очите му. Почака с надеждата той да направи нещо — да пристъпи към нея, да протегне ръка, да… Той обаче се извърна рязко и се отдалечи.

— Лека нощ, Дафни — извика й през рамо. — Сладки сънища.

— Лека нощ! — отвърна тя и въздъхна тежко, отърсвайки се от вълнението.

Когато влезе в тъмното фоайе, се почувства непоносимо самотна.

„Така е по-добре. Трябва да го направя сама. Знаех го от самото начало.“