Лулу Тейлър
Златна клетка (80)

80.

Коко разбираше, че не бива да се страхува, но въпреки това беше уплашена. Маргарет не беше в къщата; беше заминала за Париж по заръка на шефа си.

Това беше шансът й. Най-после.

Тръгна по покрития с килим коридор, осветен от малки лампички върху ниски маси и в ниши по стените. Когато прекосяваше площадката на стълбите пред апартамента му, Коко погледна огромния диамант, сияещ върху пръста й.

Предложението на Деди я беше поставило в трудно положение. Не го очакваше ни най-малко. Той веднага забеляза колко е шокирана и очевидно се паникьоса да не би да побегне и да го изостави.

— Не е необходимо да ми отговаряш — каза й припряно. — Моля те… постъпих глупаво. Изчакай, преди да решиш. Но моля те, Коко, носи пръстена като знак, че размисляш.

Позволи му да я убеди да приеме пръстена. Въпреки символиката беше очарована от красотата му. Огромният диамант сияеше като малко слънце върху ръката й, като обещание, че никога вече няма да се завърне в мрака. Сега всички я смятаха за годеница на Деди и беше сигурна, че добре се забавляват за тяхна сметка… Ала тя нямаше да се омъжи за него. Преди мислеше, че е способна да го направи, за да огорчи Уил. В плановете си за отмъщение си представяше как му става мащеха, как получава достъп до богатствата, които той смята за свое наследство, и ги плячкосва.

Но осъзна, че не може да го направи. Когато Деди й предложи да се омъжи за него, разбра, че е невъзможно. Вече беше вкусила любовта — макар и жестоко унищожена — и нещо у нея, което смяташе за безвъзвратно изгубено, се беше съживило и не й позволяваше да го стъпче отново. То искаше всичко, което беше споделяла е Уил — да живее, да чувства и да обича отново.

Колкото до парите… е, те не бяха нейни. Не бяха дори на Деди. Наученото напоследък я беше убедило колко е прав Уил да подозира, че баща му злоупотребява със семейните фондове. Маргарет и Деди все още пазеха в тайна от нея деловите въпроси, но от време на време изпускаха неволно по някоя дума и тя беше разбрала, че картината на Гейнсбъро им причинява много главоболия. Беше ги чула да обсъждат как ще потулят датата на продажбата. Колкото до фондацията, веднъж подочу Маргарет да убеждава разгорещено шефа си да осигури още средства за каузата. Коко често улавяше другата жена да я измерва със студен поглед, изпълнен с подозрение, фактът, че носи пръстена на Деди, явно ужасяваше Маргарет и Коко усещаше, че не е далеч денят, когато тя ще й стане враг.

Всичко това я беше подтикнало да предприеме необичайната среднощна мисия. Спусна се по виещите се стълби към кабинета на Маргарет. Беше заключен, разбира се. Не се учуди. И без друго нямаше значение. С един кратък флирт съумя да убеди наивния охранител да й връчи резервните ключове.

Пъхна ключа в ключалката и натисна бравата. Вратата се отвори тихо и след миг тя беше в кабинета. Светна лампите и се удиви от изключителния ред в скромната стая. Извади телефона си и започна да снима бързо бюрото и рафтовете, за да знае как точно е изглеждало всичко, преди да влезе. После седна и включи компютъра. Отвори се прозорчето за парола. Коко погледна екрана на телефона си и откри запис, заснет преди време. На него Маргарет набираше паролата си. Коко го пусна няколко пъти и проследи всяко натискане на клавишите, записвайки внимателно буквите и цифрите. Вече знаеше паролата.

Въведе я и екранът й показа файловете на Маргарет — педантично озаглавени и логично подредени. Естествено, помисли си Коко. Реши да ги разгледа и да види какво ще открие.

Остана в кабинета три часа. В папката, озаглавена „Фондация“, откри любопитна и красноречива информация. В поставката на принтера лежаха няколко документа, които беше разпечатала. Беше сигурна, че са безценна и изключително полезна находка.

Тъкмо смяташе да излезе от системата, когато забеляза папка, озаглавена „Ренегат“. Отвори я и видя друг файл — „Дейзи Д“. Дейзи… другата дъщеря. Защо информацията за нея беше наречена „Ренегат“? Отвори файла и на екрана се появиха интересно озаглавени документи.

Уил беше разказал на Коко, че втората съпруга на Деди — Джулия — умряла от алкохолизъм. Според Уил Деди разглезил Дейзи; тя го придружавала навсякъде по света и той се отнасял с нея като към зряла жена, въпреки че била тийнейджърка. Ренегат? Как не!

Сега Коко започна да сглобява истинската история парченце по парченце. Отваряше документите напосоки и всеки следващ беше по-странен и по-любопитен от предишните — писмо до клиника за ДНК-тестове, отказ от място в университета Браун, банково нареждане да се прехвърлят сто хиляди лири в нова сметка. И накрая — документ, наречен „Договор“. Отвори го и зачете, зяпнала от почуда. Постепенно осъзна какво всъщност означава текстът.

„Мамка му! — помисли си. — Наистина ли са способни на това?“

Но колкото повече парченца от мозайката заемаха местата си, толкова по-ясно й ставаше, че са.