Лулу Тейлър
Златна клетка (2)

2.

В другия край на града родилното отделение на Кралската лондонска болница беше препълнено. Леглата бяха отделени едно от друго със завеси, но тънката материя не заглушаваше нито пискливия плач на новородените, нито гласовете на бъбривите роднини, дошли да изразят възторга си от бебетата, нито другите звуци, долитащи иззад нея — хлипане, стонове и шумно хленчене.

Илейн Дроуви намираше тази част от служебните си задължения за най-трудна. Ненавиждаше родилните отделения. Повечето семейства празнуваха и се радваха на специалните моменти, бележещи появата на новите им членове, но хората, които тя посещаваше, обикновено или се ужасяваха, или се ядосваха при появата й. Присъствието на социалните служби в родилните отделения никога не вещаеше добро.

Тя тръгна между редиците, опитвайки се да брои леглата, заслушана в разговорите зад завесите. Спря пред една от най-раздърпаните. Зад нея не долиташе нито звук. Тук нямаше роднини, отбеляза мрачно Илейн. Край леглото не се суетеше съпруг, загрижен за жена си и за новородения си син или дъщеря. Е, това не я изненада.

Отдръпна завесата и пристъпи напред.

— Госпожице Хюз?

Млада жена лежеше, завита с овехтялото болнично одеяло, заровила лице в тънката възглавница. От нея се виждаха само две кльощави ръце, белязани с десетки рани и драскотини, и гнездо от боядисана руса, с алени кичури коса.

— Госпожице Хюз? — повтори Илейн малко по-силно. Влезе в тясната кабина и седна на черния пластмасов стол до леглото.

Жената в леглото простена, вдигна глава и се обърна към Илейн, която видя две мътни очи и изтощено лице.

— К’во искаш, мамка му? — процеди между пресъхналите си устни жената. — Ей сега родих проклетото бебе!

— Знам, госпожице Хюз. Затова съм тук. — Илейн се протегна към обемистата си чанта, винаги претъпкана с папки. Опита се да не издава стъписването, което изпита при вида на Мишел Хюз. Момичето беше най-много на двайсет и две, но изглеждаше най-малко на четирийсет — със сбръчкано и съсухрено лице и огромни тъмни кръгове под подпухналите очи. Но не тежкото раждане беше състарило и съсипало тази клета жена.

— Къде, по дяволите, е бебето ми? — попита Мишел Хюз и се поизправи, подпряна тънките си, осеяни с белези ръце. — Къде я занесохте?

Съчувствието на Илейн започна да се изпарява.

— Дъщеря ти е в интензивното отделение за новородени — обясни рязко. — Родила се е пристрастена към хероин и това е много сериозно.

Преди малко беше посетила лично миниатюрното създание — момиченцето, родило се късно предишната нощ, лежеше в кувьоза, последна дума на технологията, свързано с тръбички и монитори. Сърцераздирателна гледка.

Илейн извади формуляр от чантата си и го прегледа.

— Лекарите твърдят, че дъщеря ти е с необичайно ниско тегло и показва признаци на абстиненция. Засега не са забелязали следи от ембрионален алкохолен синдром. — Тя леко се усмихна. — Това е добре.

— К’во говориш?

— Пиеше ли много, докато беше бременна? Имам предвид алкохол. Не портокалов сок за жалост.

Мишел Хюз се засмя глухо и се отпусна отново върху възглавницата.

— Нямах пари за пиячка, ако биеш натам. Издръжката, която ни отпуска проклетото правителство не стига за нищо.

— Но си намерила пари за хероин — отсече Илейн. — Според някои е доста скъпа стока.

— Как не, мамка му! — озъби се Мишел и очите й яростно заискриха. — Не съм го помирисвала от месеци! Откакто разбрах, че съм сгафила. Не съм! — повтори.

Илейн се втренчи в нея и в пресните белези по ръцете й. Каза по-меко:

— Значи е загадка как момиченцето ти се е пристрастило.

— Добре ли е тя?

В очите на жената просветна мимолетна тревога.

— Още не знаят — отговори служителката и сведе очи към записките си. — Първите четирийсет и осем часа са най-критични. Ще остане в болницата поне седмица.

Погледна Мишел над рамката на очилата си, за да види как майката приема новината за състоянието на детето, но тя изглеждаше равнодушна.

— Кога ще ме пуснат да си ходя? — промърмори.

Илейн си спомни собственото си първо раждане. Никой не е подготвен за физическите последствия, за огромната травма, която причинява на съзнанието и на тялото. Мишел простена и се преви, очевидно обзета от нетърпима болка.

— Ще те посети ли някой? — попита Илейн по-съчувствено.

— Не.

— Бащата на бебето?

Момичето изсумтя.

Социалната работничка въздъхна. Тъжна история. Какъв живот очакваше детето без баща с това тъжно и самотно създание? Какво му готвеше бъдещето с такава майка?

— Е — подхвана тя малко по-ведро, — помисли ли за името й?

— Да. — Мишел се озърна; очите й се оживиха за кратко. — Ще й дам наистина хубаво, бляскаво име. Нещо, от което не личи, че идва оттук. Ще я нарека Шанел.

— Шанел. Много оригинално. — Илейн взе химикалката и я щракна. — Щом сме готови с името, трябва да попълним формулярите. Нали?