Лулу Тейлър
Златна клетка (45)

45.

В киносалона в имението в „Белгрейвия“ единствената светлина струеше от екрана. На него малко червенокосо момче караше велосипед. Имаше лунички, остри колене и между предните му зъби зееше голяма празнина, когато се усмихна към камерата. Около него тичаше момиченце, което гонеше кутре. Децата си играеха в градината на голямата къща, която Коко познаваше от партито за рождения ден на Дейнджърфийлд. Женски глас ги окуражаваше отстрани.

— Това е майката на децата — Елизабет — долетя гласът на Маргарет от дъното на залата.

Кадрите се смениха — беше Коледа и децата разопаковаха подаръците си. Момчето, вече поотраснало, очевидно се зарадва много на огромния конструктор „Лего“, а момичето, с вързана на плитки коса, милваше кукла в количка.

Последва нова сцена — пищно празненство за рожден ден. Момчето се появи в едър план пред обектива — вече по-голямо и източено — но след миг се втурна нанякъде и изчезна. На фокус се появи момичето, застанало до огромна торта; усмихна се и помаха на камерата. После то се премести наляво към ослепителна жена в синя рокля, която държеше бебе — момиче, съдейки по шарената рокличка. Жената улови ръчичката на бебето и помаха с нея към обектива.

— Коя е тази? — заинтригува се Коко.

— Не е важно — отвърна Маргарет. — Семейна приятелка.

Но момиченцето присъстваше и на следващите кадри, където пристъпваше нестабилно по моравата. По-голямото момче го наблюдаваше любопитно. После елегантната жена от предишната сцена притича засмяна по моравата. Вдигна момиченцето, завъртя го и го прегърна, обсипвайки лицето му с целувки. Филмът прекъсна рязко.

— Това ли е всичко? — изненада се Коко.

— Господин Дейнджърфийлд казва, че Уилям отказвал да го снимат след тази възраст. Но го има в семейните фотоалбуми. Ела. Ще ги разгледаме.

Излязоха от сутерена и Маргарет я поведе към библиотеката, където книгите не изглеждаха, сякаш някой ги е чел. Върху лъскава маса от орехово дърво бяха подредени големи албуми със златни гербове и години. Маргарет разтвори единия и прелисти страниците.

— Старомодният начин за съхраняване на снимки — отбеляза тя със суха усмивка. Преди Коко да види снимките, жената отсече: — Мисля, че е по-добре да разгледаме файла, който съм ти подготвила. По-полезен е от тези вехти неща.

— Добре — съгласи се Коко, макар да съжаляваше, че не надникна в албумите.

Обичаше да надзърта в миналото и в детството на тези хора. Дори не можеше да си представи такъв живот — цяла вселена го делеше от квартала, където беше отраснала, и от всичко, което беше преживяла там.

Маргарет я поведе към фотьойлите пред камината. Седнаха и тя подаде на Коко черна папка.

— Всичко, което трябва да знаеш, е вътре. Прочети го и ще го обсъдим. Важно е да разбереш какво точно искаме.

— Само за сведение — този Уилям е изпратил писма на семейните адвокати и те са разтревожили всички?

Коко запрелиства намръщено листовете в папката и зърна по-нови снимки на червенокосото момче.

Маргарет кимна.

— Йозеф Дейнджърфийлд е основал няколко тръста, за да запази семейното състояние и за да е сигурен, че наследството на следващите поколения ще остане непокътнато. Уилям обвинява баща си, че злоупотребява с тръстовете — съвсем несправедливо, разбира се — и заплашва да заведе съдебно дело за разкриване на дейността на тръстовете, ако не отговорят на въпросите му. Първо трябва да разберем какво точно иска и защо и дали в живота му има нещо, което е… хмм… неизрядно.

— О, ясно. Искате да му вляза под кожата, за да има с какво да го заплашите, ако ви се опълчи.

— Знанието е сила — Жената се изправи. — Прочети всичко. Ще се върна след час. После ще излезем. Искам да те запозная с последния ти учител.

Коко простена:

— Пак ли! Какво още трябва да уча?

— О, мисля, че този ще ти хареса — каза Маргарет. — Ще вечеряме в „Скотс“. Облечи се както подобава и не забравяй наученото.

Тя излезе от стаята и се върна след час. Попита Коко дали прочетеното й се е сторило интересно.

— Да — отвърна искрено тя. Житейската история на този човек я беше заинтригувала и увлякла. — Много интересно.

— Добре. Надявам се наученото да ти бъде от полза. А сега се приготвяй. Остави папката тук, моля. Колата ще дойде да те вземе точно в седем и половина.

По-късно същата вечер, когато ролс-ройсът я откарваше към ресторанта, Коко съзерцаваше през стъклото на колата как Лондон се плъзга край нея. Чувстваше се прекрасно във великолепната рокля, която носеше. От цяла вечност копнееше да я облече и навярно беше прекалено пищна за вечеря, но… й беше все едно. Беше рокля на „Александър Маккуин“ от черен креп с подплатени рамене — достатъчно подчертани, за да направят впечатление, но и достатъчно изящни, за да не нарушават елегантния силует. Беше я съчетала с оригинална черна чанта с катарама във формата на кристален череп и високи сандали с каишки.

Коко се скастри мислено. Беше невероятно колко бързо свикна с новия си живот, сякаш й се полагаше по право. Все още обаче недоумяваше как е възможно онзи старец Дейнджърфийлд и Маргарет да си навличат толкова грижи. И за какво? Дори не бяха й обяснили какво точно искат от нея, макар да беше сигурна, че скоро и това ще се изясни.

Този Уилям беше проявил смелост да напусне привилегирования си живот, макар че винаги можеше да разчита на сигурността на семейните фондове. Не можеше да се каже, че е останал на улицата. Въпреки това очевидно не му липсваха дързост и талант, щом бе основал компания, печелеща милиони. Запита се как ли изглежда на живо. Е, след няколко седмици щеше да разбере.

Когато колата спря пред „Скотс“ в Мейфеър, я обзе безпокойство. Овладя се с усилие на волята. Вече можеше да влезе във всеки ресторант и да разбере менюто; знаеше и как се яде всичко, което й сервират, и с какво вино се пие. Не биваше да се страхува. Беше подготвена. Не знаеше дали го вярва наистина, но трябваше да си го повтаря, за да се справи.

Салонният управител я посрещна и я поведе към масата, където Маргарет вече я чакаше. Разговаряше с някого, който седеше до нея. Сигурно беше новият учител. Маргарет се отмести и Коко видя, че мъжът скочи на крака веднага щом я забеляза. Беше красавец — висок, строен, с високи скули, руса коса, тъмносини очи и чаровна усмивка.

— А, Коко! — поздрави я Маргарет и също стана. — Представям ти Александър Маккоркъндейл.

— Наричай ме Ксандър — каза младият мъж. — Всички ме наричат така.

— Приятно ми е — отвърна тя. Младежът веднага й допадна. От него сякаш струеше очарование. „Но на какво ще ме научи?“ — запита се тя.

Сякаш прочела мислите й, Маргарет каза:

— Ксандър ще бъде твоят пропуск в света, където искаме да влезеш. Сега да седнем и да решим какво ще поръчаме. После ще обсъдим деловите въпроси.