Лулу Тейлър
Златна клетка (1)

1.
1985

В модерната лондонска Портланд Хоспитъл лейди Джулия Дейнджърфийлд лежеше подпряна на възглавници с гъши пух и копринени калъфки, които си беше донесла. Беше с дантелен халат, обточен с пера от марабу, и безупречно гримирана; сутринта личната й фризьорка беше оформила със сешоар късата й платиненоруса коса. Не приличаше на жена, родила едва преди шестнайсет часа.

Някой почука на вратата на стаята й. Джулия изключи телевизора с дистанционното и каза:

— Влез!

Широко усмихнатата медицинска сестра й подаде огромен букет розови рози.

— Още един ли! — възкликна Джулия и посочи дузината букети в стаята. — Всичките са розови, по дяволите! Никой ли няма да се сети да ми изпрати букетче синчец? Втръсна ми от розово! Е, не бих отказала розов джин…

— Красиви са, лейди Джулия — изрече медицинската сестра, сякаш не чула коментара за джина, — и всички знаят, че за момиче се подарява розово!

— Да, осведомена съм, благодаря — сряза я тя. — Но от розовото ми призлява. Хората са толкова предсказуеми. — Въздъхна. — Сложи ги някъде. Все едно къде… — Махна към купчината куфари „Гучи“, струпани в ъгъла на стаята.

— Камериерката ми дойде да стегне багажа. Тръгвам си, когато съпругът ми пристигне.

— Да, мадам. Със скъпоценното ви вързопче. — Медицинската сестра погледна разнежено заспалото бебе. — Колко е красива!

Джулия поклати глава.

— Недоумявам как успяваш! Виждаш стотици бебета. Не ти ли изглеждат еднакви?

— О, не, мадам, всяко е различно. А вашето е истинско бижу!

Джулия погледна дъщеря си. Бебето, облечено в красива рокличка от бял лен и завито с бледорозово кашмирено одеялце, лежеше по гръб, отпуснало миниатюрните си юмручета от двете страни на главицата, покрита със светъл мъх.

— Е… сладка е наистина, съгласна съм. Но все пак е просто бебе. Не знаем как ще изглежда и каква ще бъде. Сигурно ще е доста отегчителна, преди да проговори. — Взе чашата и отпи голяма глътка. Сви рамене. — Е, затова са бавачките, нали? Слава богу, че имам три.

Медицинската сестра я изгледа втренчено, очевидно удивена от отношението на майката към малкото й съкровище.

В този момент през отворената врата влезе мъж и присъствието му веднага се усети в стаята. Беше среден на ръст и широкоплещест, на зряла възраст, но жизнен и с младежко излъчване. Бръчици прорязваха тук-там загорялото му от слънцето лице, черната му коса блестеше, оредяла едва забележимо над челото и прошарена покрай слепоочията. Не само външността му обаче привличаше неустоимо погледа. Той излъчваше магнетизъм и неудържима сила на характера.

Джулия почувства присъствието му още преди да прекрачи прага. Сега се обърна към него със сияйна, но и малко колеблива усмивка:

— Скъпи!

Той спря и разтвори широко ръце. По лицето му се разля ослепителна усмивка.

— Скъпа моя! — възкликна. — Къде е ангелчето ни?

Джулия кимна към креватчето.

— Спи.

— О! — Мъжът бързо заобиколи леглото. Чертите му се смекчиха, когато погледна бебето. — Великолепна е. Надмина себе си, любов моя. Не би могла да ми поднесеш по-прекрасен подарък за рождения ден!

— Чист късмет, нали? Не съм планирала да я родя точно на рождения ти ден, но се получи добре.

— Съвършено. — Той положи едрата си длан върху миниатюрното юмруче. — С нея винаги ще сме свързани. Така е с хората, родени на една и съща дата.

Той се усмихна нежно.

Джулия погледна заинтригувано съпруга си. Безпокоеше се, че детето не е момче. Страхуваше се да не би съпругът й да споделя мнението на баща й — момчетата са полезни, а момичетата — излишно бреме. Съпругът й обаче изглеждаше въодушевен. Беше осъществил един от най-съкровените си стремежи — това дете бе кръвната му връзка с някои от най-известните в обществото фамилии, дори с крал на Англия, макар и преди много векове и по не съвсем законна линия. За него полът на детето нямаше значение; това бебе символизираше факта, че семейство Дейнджърфийлд вече официално принадлежи към висшето общество.

Той вдигна поглед. Тъмнокафявите му очи, толкова често студени и неотстъпчиви, сега бяха разнежени и просълзени.

— Скъпа моя — каза тихо той, — какъв безценен дар ми поднесе… Невъзможно е да ти се отплатя, но това навярно ще изрази поне донякъде чувствата ми. — Той пъхна ръка в джоба си и извади дълга и изящна кутия за бижута от тъмночервена кожа със златен ширит и с марката на „Гарард & Ко“ — прочутите бижутери на кралското семейство.

— О, подарък! Колко мило! — възкликна Джулия и плесна с ръце. — Благодаря, скъпи. — Тя взе кутийката, отвори я и се взря в бижутата вътре. — Колко са красиви! Диаманти… розови диаманти.

— Харесват ли ти? — усмихна се гордо съпругът й.

— Разбира се, татенце. — Джулия извърна меката си прасковена буза към съпруга си, за да я целуне. — Изумителни са!

— Искаш ли да си ги сложиш?

— О… да… но не сега. Първо искам да се прибера у дома. — Погледна жално съпруга си. — Тук ли е медицинската сестра?

— Чака отвън.

— Повикай я да й обяснят за бебето и от какво се нуждае, за да си тръгваме. — Тя погледна съпруга си с умолителния поглед, на който знаеше, че не може да устои. — И да бъдем истинско семейство.

— Добре. Както желаеш. — Деди^[1] Дейнджърфийлд очевидно беше в прекрасно настроение и напомняйки му новия статут на глава на семейството, съпругата му веднага си спечели билет да получи желаното.