Лулу Тейлър
Златна клетка (55)

55.

Дейзи слезе от таксито и погледна високата внушителна сграда, означавала толкова много за нея, когато беше малко момиченце. Тогава тя беше символ на бащиното могъщество и успех. Днес се връщаше тук, вече пораснала и елегантна в костюма „Прада“.

Разликата беше, че днес не идваше, стиснала ръката на Деди. Сама си беше проправила пътя дотук. И смяташе, че може би държи ключа, който ще й отвори вратите на „Дейнджърфийлд Груп“.

Обзе я безпокойство, когато влезе в просторното фоайе — сякаш някой ще я спре, ще я сграбчи за ръката и ще й каже: „О, знаем коя си всъщност!“, а после ще я отведе при Деди.

Въображението й беше безсилно да нарисува следващата картина. В ума й кръжаха само силуети на наемни убийци.

След като се регистрира и взе пропуска си, тя се изкачи с асансьора на осемнайсетия етаж. Сърцето й се свиваше и устните й пресъхнаха от страх. Ами ако се натъкне на Деди? Ще я разпознае ли? Бяха й забранили да пристъпва до семейство Дейнджърфийлд, а сега тя бе в леговището им.

„Какво, по дяволите, правя?“ — помисли си смаяно. През цялото време не беше подлагала плана си на никакво съмнение. Движеше я поривът да докаже на баща си, че е сгрешил, че дори да не му е дъщеря, заслужава да бъде Дейнджърфийлд, а не да я захвърлят като непотребна вещ. Дали обаче идеята й нямаше да се окаже глупава и да й струва повече, отколкото и без друго бе платила? Дали наистина си струваше?

„Да не си полудяла — скастри се Дейзи. Приглади полата си, тръсна глава и изправи рамене, когато вратата на асансьора се отвори. — Струва си, разбира се. Нищо не може да ме спре сега.“

— Здравей, Дарли. Радвам се да те видя отново. — Тя тръгна напред с протегната ръка и с усмивка.

„Той е в пълно неведение. Няма никаква представа.“

— О, госпожица Фрейзър!

Рос стана и заобиколи бюрото, за да поеме ръката й. Изражението му не беше съвсем дружелюбно и официалното обръщение не прозвуча добре.

„Изтрезнял е и вероятно съжалява, че изобщо си е развързал езика пред мен“ — помисли си тя, когато седнаха. Рос се оттегли отново зад бюрото.

— С какво бих могъл да ти бъда полезен? — попита той с пресилена, почти снизходителна усмивка.

Дейзи му се усмихна.

— Дарли — подхвана бодро, — много е просто. Дойдох да ти кажа, че ще ме назначиш в централата на „Дейнджърфийлд“.

Усмивката не слезе от лицето му, но тонът му стана още по-хладен:

— Моля? Правилно ли чух?

— Ще ме назначиш за свой заместник. Обещавам ти, че няма да съжаляваш. Ще те измъкна от затруднението. После, в подходящия момент, ще излезеш в дълъг отпуск по болест и аз ще заема поста ти.

Тя си наля чаша вода от гарафата върху бюрото, отпи глътка и я остави на масата.

За миг директорът сякаш онемя. Засмя се, млъкна и се намръщи.

— Не разбирам… Защо, за бога, ще направя това? Нямам заместник. И не съм болен.

— Е, вече ще имаш. И мисля, че ще се почувстваш по-зле, когато ти кажа какво има в чантата ми.

— Струва ми се, че не си добре. Иди да си полегнеш някъде и по-късно ще поговорим. Много съм зает, както знаеш…

— Предполагам, Дарли. Налегнали са те доста проблеми. Искам да кажа… — Тя повдигна вежди. — Като например инвестицията за седемстотин и петдесет милиона лири, която изобщо не потръгва. Очевидно укриваш какви огромни загуби търпиш ежедневно заради рибаря, който спира проекта. Всъщност заемодателите ще си изискат кредитите, ако заподозрат, че проектът никога няма да се осъществи. И този крах може да съсипе цялата компания, нали?

Дарли беше пребледнял като платно.

— Какви ги говориш! — заекна.

— Мисля, че знаеш — отвърна спокойно Дейзи. Установи, че играта на котка и мишка й харесва. — Проведох разследване и открих две изключително любопитни следи, които си се постарал да прикриеш. Засега се справяш. Все още никой не е задал най-съществения въпрос, нали? Незнайно как си намерил средства да укриеш огромните загуби на отдела ти. Пет милиона са се появили от нищото. И си направил няколко забележителни покупки. Част от тях в рубли.

Дарли беше уплашен. Започна да заеква.

— Как… какво?

— Очевидно започваш да схващаш. Наистина знам какво си намислил.

Рос се втренчи мълчаливо в нея. Изглеждаше, сякаш отчаяно се мъчи да измисли обяснение, но не успява. После лицето му се разкриви от ярост.

— Не разбираш нищо! — процеди той. — Тук сме подложени на огромен натиск. Провалът е забранен. На мен и на всички ни. Отделът ми губеше много пари. Ужасих се, че заемодателите ще си изискат кредитите. Трябваше да взема мерки.

— Затова зае още, нали? Без разрешение.

Рос отпусна рамене и кимна бавно.

— Явно си разбрала всичко, бог знае как. Мислех, че съм си прикрил добре следите.

— Такива неща рано или късно излизат наяве — каза тихо Дейзи. Дожаля й за него. Мнозина биха прибягнали до подобни отчаяни методи, за да не си навлекат гнева на Деди. — Документите винаги оставят дири, стига да знаеш какво търсиш.

Рос оброни глава и простена:

— Знам, знам… Но се надявах дотогава да съм намерил изход, някакво разрешение.

— Но не си. А сега ми обясни какво представлява тази руска инвестиция.

Рос отклони поглед.

— Инвестиция в хотел. Съзрях прекрасна възможност да вляза в бизнеса с човек, който строи луксозен хотел в перспективен район.

— Но не си представил проекта пред борда на директорите?

Рос поклати глава.

— Защо?

Той не продума.

— Дарли, кажи ми! Ако чуя истината, ще обмисля други варианти. Ако ли не, ще се обърна към борда и не бих искала да съм на твое място, когато го направя.

— Но… — възрази с леден глас той, — нали точно това целиш? Да си на мое място?

— Ммм… — усмихна му се тя. — Имаш право. Но както вече споменах, искам ти да ме назначиш.

— Но… защо? — учуди се той. — Защо искаш да си тук?

— Искам да работя тук. Да започна веднага. Ти ми препречваш пътя, но аз ще оправя кашата, която си забъркал. Ще се пенсионираш с всички полагащи се придобивки. Хайде, Дарли. — Тя се приведе нетърпеливо напред. — Спомни си колко нощи си лежал буден и си се питал как ще се измъкнеш от тази каша! Аз ти предлагам съвършения изход. След няколко месеца ще бъдеш далеч от тук и няма да се налага да мислиш за нищо.

Рос се взира дълго в бюрото. Най-сетне я погледна и каза бавно:

— Добре, ще ти кажа, щом толкова настояваш. Може би ще измислим нещо.