Лулу Тейлър
Златна клетка (20)

20.

Дейзи седеше в стаята си в Лондон и разлистваше пътеводител на Европа. С Люси бяха решили да пътешестват до края на лятото, за да се разсее Дейзи и да се подготви за пътуването до Америка през есента. Радваше се, че ще напусне дома. Деди не беше същият след погребението, което не беше изненадващо, но той избухваше повече от всякога и часове наред се затваряше в кабинета си с Маргарет и работеше.

Телефонът върху писалището й иззвъня. Дейзи видя, че обаждането е от кабинета на баща й. Вдигна слушалката.

— Ало? Татко?

Вместо гласа на баща си чу хладния глас на Маргарет:

— Дейзи, слез долу, ако обичаш.

— Разбира се.

— Веднага.

Линията прекъсна. Дейзи се вгледа намръщено в слушалката. Маргарет служеше всеотдайно само на Деди, но доскоро винаги се отнасяше с уважение към нея.

Тя заслиза по стълбите, чудейки се защо баща й иска да я види. Вероятно искаше да обсъдят нещо за университета. Вероятно бяха сключили сделката с къщата в Провидънс, Роуд Айлънд, която той смяташе да й купи. Щеше да живее в кампуса, но решиха, че трябва да има убежище, където да се усамотява и да прекарва ваканциите, ако не иска да се връща у дома.

Дейзи прекоси нервно шахматния мраморен под в преддверието. Напоследък всичко се бе променило. Деди изпадаше в мрачни настроения, които я плашеха, защото обикновено предизвикваха могъщи изблици и неотменно вземаха жертви. Икономът Дрейк беше последната — уволнен от Деди след шумен скандал, когато един ден не сервираха вечерята точно в осем часа. Маргарет се погрижи Дрейк да напусне още същата нощ и на сутринта друг иконом ги обслужваше на закуска. Дейзи осъзна, че за гнева му вече няма друга мишена, освен нея.

„Но татко няма причина да ми се сърди. Не съм направила нищо лошо.“

Той винаги беше очарован от нея, особено след като бутикът й за обувки пожъна такъв успех във „Флори“ и в семейните хотели и курорти откриха нови магазини. Дейзи обмисляше дали да не опита късмета си и в бижутерството. Скъпоценните камъни и интересните дизайни я привличаха открай време — още откакто баща й подари онази диамантена брошка.

Освен това той искаше да я подготви да поеме компанията. Малцина избраници разбираха истинските измерения на богатството на Дейнджърфийлдови и тя щеше да бъде една от тях.

Застана пред тежката дъбова врата на кабинета на Деди. Той имаше кабинет във всичките им къщи и всеки беше посветен на различна тематика. В лондонския централно място заемаше ловът на лисици и стените бяха покрити със стари рисунки и офорти с ловни сцени.

Дейзи почука два пъти и зачака.

— Влез! — чу гласа на Маргарет да долита приглушено иззад дебелата дъбова врата.

Дейзи отвори и влезе. Деди седеше зад бюрото с гръб към нея и се взираше през прозореца с изглед към градината долу. Ръцете му, кръстосани зад гърба, и изопнатите рамене я разтревожиха.

Маргарет й се усмихна бегло и я поведе към бюрото. Както обикновено асистентката изглеждаше почти невидима в семплия сив костюм и без грим.

Дейзи пристъпи върху старинния персийски килим пред огромното писалище.

— Татко? — каза тя. — Искал си да ме видиш?

Настана дълго мълчание. После баща й се обърна. Тя едва се сдържа да не ахне от ужас — за пръв път виждаше такова изражение по лицето му. Изглеждаше болен, с пожълтяла восъчна кожа и изпити скули. Под кървясалите му очи имаше огромни тъмни кръгове. Погледът му излъчваше непозната студенина.

Той я измери с този студен, леден поглед.

„Безмилостен“. Думата се появи неканена в съзнанието й.

Проговори с леден глас:

— Повече не ме наричай така.

— Ккк… какво искаш да кажеш? — заекна тя.

— Чу ме. Нямаш право да ме наричаш така.

Тя поклати изумено глава.

— Но, татко…

— Оглуша ли? — изкрещя той и стовари юмрук по бюрото с ужасяваща сила. — Не съм ти никакъв татко.

Той просъска думата с непоносима горчивина.

Дейзи зяпна. Почувства се, сякаш са я ударили с юмрук по корема.

— Точно така — изръмжа той. В очите му гореше леден пламък. — Не си ми дъщеря. Кучката, която ти се води майка, ми е изневерила. Няма начин да си Дейнджърфийлд. Виж! — Той взе едно писмо и й го хвърли. — Това са резултатите от лабораторията. Анализираха проба от мен и от теб. Няма никакъв шанс да си ми дъщеря.

Дейзи се опитваше да запази спокойствие и да надмогне паниката, която се надигна у нея. Пристъпи напред и взе писмото. Най-отгоре беше изписано името на лабораторията и „ДНК тест“, както и редица цифри. Очите й се насочиха към последния ред: „Статистически невъзможно е Обект 1 да е дъщеря на Обект 2“. Зави й се свят.

— Но… но…

— Не е успяла да запази тайната. — Гласът на Деди прозвуча заплашително тихо. — Дори от гроба. Наказваше ме години наред с пиянството си, а сега разруши единственото, което ми даде. — Посочи друго писмо върху бюрото. Дейзи разпозна почерка на майка си, но не разчиташе думите и не видя до кого е адресирано. — Тази кучка е искала да страдам. Писмото обяснява, че не си ми дъщеря.

Изглеждаше, сякаш едва се сдържа да не заплюе листа хартия, за да изрази презрението си към жената, която му е била съпруга.

— Адресирала го е до теб, за да продължиш да се преструваш, че си ми дъщеря.

— Не разбирам — каза Дейзи, стараейки се да запази самообладание.

„Мама ми е написала писмо и те са го взели?“. Страхуваше се, че сълзите й ще рукнат и знаеше колко ги мрази татко, но после осъзна, че няма да заплаче. Инстинктът за оцеляване вземаше връх. Обзе я странно спокойствие и сетивата й се обостриха — кожата й сякаш попиваше всичко около нея. „Трябва да действаш много внимателно — зашепна тъничък гласец в главата й. — Следващите няколко минути ще предопределят бъдещето ти.“ Прииска й се да попита кой е баща й, но нещо й подсказа, че не е разумно. „Трябва да се държа, сякаш това не променя нищо.“

Тя се насили да се усмихне.

— О, та… — Възпря се веднага. Нямаше смисъл да го предизвиква. — Горкичкият, какъв ужасен шок си преживял! Как е могла мама да ти го причини?

Деди я изгледа леко стъписано, после очите му се присвиха и отново се вледениха.

— Да. Шокът е наистина ужасен. Чувствам се предаден.

— Но това не бива да променя нещата между нас — каза тя. Въпреки отчаяното желание да запази спокойствие, усещаше, че започва да трепери. В гърлото й се надигна горчилка. — Ти си ми баща във всяко отношение. Възпитал си ме да съм като теб, да мисля като теб и да възприемам света като теб. Това е важното, нали? А може би тя греши. Възможно е ти да си ми баща.

Деди сякаш обмисли думите й. Стори й се, че за миг лицето му се разведри.

— За мен ти си моят баща — каза нежно тя, неочаквано обнадеждена, че всичко ще бъде наред. — Обичам те. Готова съм на всичко за теб. Не може ли да продължим постарому?

Лицето му внезапно се вкамени.

— Не! — извика той. — Не. Не знам коя си… чия издънка си. Може да си всякоя! Няма да представям чуждо копеле за свое дете. Лабораторията не греши! — Лицето му потъмня от кръвта, надигнала се в скулите му. Той стовари длани върху писалището и се приведе към нея. — Не разбираш ли какво означава да си Дейнджърфийлд? Означава в жилите ти да тече неговата кръв! — Той погледна снимката на баща си. — Означава да принадлежиш на нашето семейство, на нашето племе, на нашия клан. Ти си узурпаторка. Самозванка. — Яростта го завладя и той й се озъби: — Ти си копеле! Как е могла? Как е могла? Проклета кучка! Призлява ми като те гледам!

Той я заплю.

Дейзи се сгърчи, когато плюнката се приземи върху жилетката й и остана там — пенеста маса, стичаща се като хлъзгава слуз. Тя се втренчи в баща си, неспособна да повярва, че това наистина се случва.

— Но, татко! — възкликна умолително. Самообладанието й започна да се изпарява. Сърцето й биеше като чук, очите й горяха и щипеха. Впрегна всички усилия на волята си, но сълзите й потекоха. — Не! Не…

— Да — отвърна той, имитирайки я пискливо. После гласът му стана дрезгав отново. — Живяла си достатъчно на мой гръб. Нищо тук не е твое. Ти си паразит и нищо повече. Искам да си тръгнеш веднага. Незабавно! И повече не желая да те виждам. Разбираш ли? Не искам да виждам лицето ти!

Дейзи захлипа. Невъзможно беше да го мисли наистина. Моментният му гняв сигурно щеше да отмине и да бъде забравен. Той я обожаваше! Тя беше неговата принцеса! Възможно ли беше да спре да я обича просто ей така?

— Татко… — прошепна тя през сълзи, — моля те…

Той се разтрепери.

— Повториш ли го още веднъж, ще те ударя — изрева и стисна юмрук, сякаш готов да изпълни заканата. — Махай се! Махай се! Чуваш ли?

Осъзнала, че е на път да изгуби напълно самообладание, Дейзи се подчини. Обърна се и се запрепъва към вратата с приведени рамене, заслепена от сълзите. За миг зърна изражението на Маргарет. В очите й се четеше странна смесица от задоволство и съжаление.

„Не ме съжалявай!“. Дейзи усети как дързостта й се завръща. Въпреки сълзите тя вирна глава и изправи рамене. „Не бива да им показвам, че са спечелили.“

Когато стигна до вратата, я осени мисълта, че вероятно за последен път вижда баща си. Обърна се и го погледна. Очите й се спряха върху боядисаната му коса, раменете, издули сакото, корема, изпъкващ под тъмночервената жилетка на костюма. Той беше необичайна смесица от сила и слабост, от мъжество и детинска наивност. Въпреки всичко тя го обичаше и го съжаляваше. Само тя му беше останала. Кой щеше да се грижи за него сега?

— Сбогом, татко — каза тихо. — Ти винаги ще ми бъдеш баща, независимо какво твърдят някакви си тестове.

— Махай се! — изрева той. — Или ще те изхвърля!

— Тръгвам си, не бой се — отвърна тя.

Отвори вратата на кабинета, излезе и я затвори. За петнайсет кратки минути животът й се бе преобърнал.