Лулу Тейлър
Златна клетка (3)

3.

Дейзи Дейнджърфийлд много харесваше тази игра. Наричаше я „Игра на татко“. Участваха тя и баща й. Играеха я, когато Дейзи идваше в Лондон. Започваше винаги по един и същи начин. Бавачката й обличаше най-красивото розово палто с кадифена яка, слагаше й бледорозовите обувки и връзваше светлите й коси с огромна розова панделка. После я повикваха долу, където Деди я чакаше в антрето. Носеше дебело сиво палто и черна шапка, а зъбите му стискаха пура.

— Ето я моята принцеса! — извикваше той и тя се засмиваше и се спускаше тичешком по стълбите!

После пъхваше малката си ръка в огромната му длан и двамата слизаха по няколкото стъпала пред къщата и се запътваха към ролс-ройса, който ги чакаше. Шофьорът — Тед — й отваряше вратата, тя влизаше в просторното купе и се настаняваше на седалката от гладка, бледа кожа. Тед ги откарваше в елегантна, модерна сграда в Сити — мястото, където се помещаваше централата на компанията на баща й — „Дейнджърфийлд Пропърти Инвестмънтс“ — и портиерът идваше и отваряше вратата на колата. Подаваше ръка на Дейзи, сякаш е истинска, пораснала дама.

Вътре тя стискаше Деди за ръката през цялото време и когато той сядаше зад огромното си махагоново бюро, се настаняваше на коляното му и се преструваше, че му помага да управлява необятната си империя.

Днес беше специален ден за Дейзи. Деди й беше обещал изненада и тя я предвкусваше с нетърпение. Когато ролс-ройсът спря пред входа на централата на „Дейнджърфийлд“, тя изскочи от колата веднага щом вратата се отвори.

— Хей! Не бързай! — засмя се баща й. — По-спокойно, принцесо.

Дейзи обаче не можеше да чака. Миниатюрните й кожени обувки затрополиха по мраморния под на фоайето и тя се втурна в специалния асансьор, който използваше само баща й, и натисна бутона за последния етаж.

— Ще ми се всичките ми служители да бяха толкова нетърпеливи да се заловят за работа! — заяви той, застана до Дейзи и я хвана за ръката.

Вратата на асансьора се отвори на последния етаж и разкри множество посрещани — изпълнителни директори, помощници и секретари, които винаги се усмихваха широко на малката Дейзи и от очите им струеше топлота.

— Ето ни и нас — усмихна се Деди на служителите си. — Готова ли е изненадата ми?

Поведоха ги по покрития с килим коридор към просторния кабинет на баща й с три остъклени стени и панорамен изглед към града. Този път обаче не влязоха в кабинета. Спряха пред съседната врата и баща й посочи гравираната табелка.

— Можеш ли да прочетеш какво пише, скъпа? — попита я.

Дейзи разпозна името си, изписано с главни букви, макар че все още не можеше да прочете фамилията си. Бавачката я беше научила на азбуката и как да си изписва името. През септември тръгваше на училище — в подготвителния клас на елитното девическо училище.

— Дейзи! Аз! — обяви гордо тя и всички се засмяха.

— Умница — похвали я разнежено баща й. — Да влезем.

Пристъпиха в съвършения малък кабинет. Имаше неголямо, но красиво изработено дървено писалище, облицовано с алена кожа, а под него — миниатюрно копие на резбования махагонов стол на баща й. Върху този обаче беше поставена алена възглавничка. Върху бюрото имаше поставка за химикалки от слонова кост с фина писалка „Монблан“, бележник „Смитсън“ от алена кожа със златен надпис „Дейзи Дейнджърфийлд“ и лъскав черен телефон, последна дума на модата. На стената висеше красива картина на саксия с маргаритки.

— О! — възкликна детето и плесна радостно с ръце.

— Харесва ли ти, скъпа? — попита топло баща й.

— Да, татко, да!

Всички се засмяха отново и той я вдигна и я понесе по коридора към кабинета си. Другите се запътиха към залата за съвещания. Деди и Дейзи останаха сами; малкото момиченце се сгуши в ръцете на баща си и двамата впериха очи в портрета над камината. Той изобразяваше мъж, който приличаше на Деди — тъмнокос, силен мъж, с решителни черни очи под гъсти тъмни вежди. Този мъж обаче имаше мустаци и очила с тънки златни рамки и носеше старомодни дрехи.

— Моят татко — каза тихо баща й, докато гледаха портрета. — Мъжът, чиито дарования наследих и който ме направи това, което съм. Беше смел мъж, Дейзи. Мъж, борил се всеки ден, през целия си живот, за да ни дари с благоденствието, на което се радваме сега. Той ми даде много и аз на свой ред ще ги дам на теб — моята дъщеря. Има дейнджърфийлдовци, които не са истински членове на семейството и ние трябва да внимаваме. Но ти си истински Дейнджърфийлд и някой ден, скъпа, всичко това — наследството на Дейнджърфийлдови — ще бъде твое.

Дейзи се замисли за миг, опитвайки се да разбере думите му. После нещо й хрумна.

— А на Сара? — попита ведро. — На Уил?

Последва мълчание. Усети как раменете на татко се изопват под меката вълна на деловия му костюм. Почуди се дали не е казала нещо нередно. Той несъмнено искаше и сестра й и брат й да имат нещо — у дома винаги беше така. Получеше ли единият бисквита, всички получаваха бисквита.

— Да, разбира се — каза той. — На Сара и на Уил също. Но ти, Дейзи… — Дланта му улови по-силно нейната. — Ти си по-специална. Опитай се да го разбереш, скъпа моя… Ти си по-специална.