Лулу Тейлър
Златна клетка (46)

46.

По-късно същата вечер в кабинета в имението в Белгрейвия, Деди Дейнджърфийлд седеше в зеления кожен стол зад огромното писалище. Маргарет беше застанала до него и навиваше нагоре ръкава на ризата му. Почисти с тампон кожата на ръката му и взе малка спринцовка, пълна с бистра течност. С отработено движение я вдигна, пръсна малко от течността и бързо я заби в ръката му.

— Готово — каза доволно и извади иглата.

— Благодаря, Маргарет — усмихна й се поизмъчено той. — Днес определено се нуждаех от това.

— Веднага ще почувствате облекчение, сър, сигурна съм. — Тя енергично се зае да прибира нещата. — Професорът каза, че това е най-модерната версия на серума и е много ефикасна.

Тя се приведе към него и тънките й устни се разтеглиха в усмивка.

— Изглеждате в цветущо здраве, сър. По-млад и по-жизнен от когато и да било.

— Така ли?

— Абсолютно. — Маргарет затвори малко куфарче, съдържащо два реда стъкленици, и го заключи внимателно. Прибра ключа в джоба си и се намръщи. — Но се опасявам, че трябва да обсъдим една тема. Онази, която повдигнах неотдавна.

Очите му помътняха отново и раменете му се отпуснаха.

— О, да. Спомням си.

— Страхувам се, че не мога да я пренебрегна. Въпросът трябва да се разреши. Адвокатите получиха ново писмо днес, този път официален иск за информация. Включително за местонахождението на момичето. Освен това днес показвах на Коко филмите, за да я подготвя. Естествено, тя попита кои са другите на кадрите. Мисля, че я залъгах лесно, но не можах да й покажа албумите. Щеше да е прекалено очевидно. Щеше да задава въпроси. Този случай ми подсказа, че трябва да разрешим проблема веднъж и завинаги.

Възрастният мъж беше привел глава толкова ниско, че брадичката му опираше в гърдите, и тя не виждаше очите му.

— Какво? О, да, да. Да. — Той я погледна. — Разбира се. Имаш право. Трябва да довършим започнатото. Имаме план, нали?

— Да, сър. Просто чакаме да ни дадете зелена светлина.

Дейнджърфийлд се изправи бавно, сякаш изтощен до краен предел.

— Добре, уредете въпроса незабавно. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Не знам защо изобщо изчаквахме.

— Трябва да се приключи, предполагам… — Изглеждаше превит под тежестта на това решение. После в тъмните му очи проблеснаха други искрици и той попита: — А младата Коко? Как е моето протеже?

— Справя се чудесно. Трябва да призная, че напредъкът й ме изненада. Не бях убедена, че тя е подходящият човек за тази работа…

— Аз знаех, че е — прекъсна я той. — Усетих го от самото начало. Притежава необходимия дух и необходимото потекло…

— Разбира се — усмихна се Маргарет. — Забелязвам, че свикна с новия живот, който й осигурихте. Сигурна съм, че няма да рискува да го изгуби. Какво друго има? Проучих я и разбрах, че тя е точно безродният човек, от когото се нуждаем.

— Добре. Добре. Значи сме почти готови?

— Абсолютно. Тази вечер извадих нашия жокер. Маккоркъндейл.

— Питах се откъде ще получим помощ в това отношение.

— Вече осребряваме чиповете.

— Отлично. Свърши чудесна работа, Маргарет. Няма да го забравя.

Тя се поклони леко с доволно изражение.

— Благодаря, сър. Дано резултатите да не закъснеят.