Лулу Тейлър
Златна клетка (25)

25.

Костюмите бяха удивителни. Коко не беше обличала толкова красиви дрехи през целия си живот. Стоеше пред огледалото в студиото и се възхищаваше на обсипаната с пайети рокля, която сияеше на светлината на лампите. Роклите им бяха в различни цветове, но в еднакъв стил — традиционен холивудски блясък. Бяха без презрамки и тесни, но с цепки до бедрата, за да не им пречат да танцуват.

Коко послуша Роберто и отиде на фризьор, който освежи боядисаната й коса, придавайки й сребристи оттенъци, оформи я и я удължи с изкуствени кичури до раменете. Сега виждаше как изглежда с новата прическа, със сценичния грим и с безкрайно високите токчета. „Може би Роберто е прав. Трябва да си потърся богат мъж“ — помисли тя.

Всички момичета имаха по три костюма — сексапилни къси рокли във военен стил, с които щяха да танцуват в съпровод на музика от четирийсетте. Следващият танц беше степ върху песни от златната ера на холивудските мюзикъли. За него им бяха ушили костюми, напомнящи смокинги; щяха да носят мрежести чорапогащи, черни сатенени жартиери, бели корсети и цилиндри, накривени закачливо, финалът обаче трябваше да възхити публиката. Момичетата щяха да танцуват в изящните рокли с пайети, докато Хейли изпълнява сладостната песен „Тръпка“, последвана от нежната „Така е добре“ и накрая — от енергичната и ритмична „Диамантите са най-добър приятел на момичетата“.

Коко не можеше да откъсне очи от отражението си с роклята, която я променяше неузнаваемо. Нима тази красавица наистина е малката Шанел Хюз от квартал „Пекъм“? Момичето, чиято училищна униформа винаги изглеждаше раздърпана и което нямаше с какво да плати уроците по танци? Чуваше гласа на Джамал да й нашепва колко е ослепителна, колко е прекрасна и колко я обича.

Прониза я болка и едва не изстена. Стараеше се да не мисли за Джамал. Не беше много трудно — тялото й помагаше, оставайки във вцепененото, безчувствено състояние, сполетяло я в нощта, когато го убиха.

— Момичета! Момичета! — Роберто влезе, сподирян от красиво момиче с каменно изражение, фини черти и късо подстригана черна коса. — Това е Хейли, нашата певица. Дойде за репетиция.

Коко я погледна любопитно. Досега танцуваха само на записите й. Сега я виждаше на живо. Хейли кимна рязко на танцьорките и се взря хладно в блестящите им рокли. Обърна се към Роберто:

— Къде е моят костюм?

— Ей там, бебче. На теб се падна най-доброто — черно, разбира се.

С по-ведро изражение тя отиде да се облече. Когато се върна, танцьорките заеха позиции. Роберто пусна музиката, даде им знак и започнаха. Без микрофон гласът на Хейли звучеше малко пискливо. Преминаха на „Така е добре“ и Коко неволно запя. Беше научила думите по време на репетициите и често пееше, докато се упражняваше в гримьорната в клуба.

Дори не осъзна, че Хейли е спряла да пее и се взира ядосано в нея. Всъщност не знаеше, че пее с пълно гърло и чистият й, ясен глас се извисява и заглушава записа, докато силен вик не я извади от унеса.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Коко застина и се озърна объркано. Всички спряха и Роберто изключи музиката. Хейли застана до огледалото с пламнали от гняв очи. Посочи Коко и се обърна към Роберто.

— Тя пее, Роберто! — изпищя. — Малката крава пее!

Коко примигна сепнато. Истина ли беше? Сигурно.

Едно от момичетата до нея я погледна съчувствено, а друго промърмори ядно.

— О! Било е неволно. Съжалявам.

— Ммм… Коко — заекна Роберто. — Опасявам се, че Хейли е певицата, така че…

— Тя е била значи! — Хейли скръсти ръце. — Чувала съм за теб! Стриптийзьорката! Роберто, погрижи се да не ми се мярка пред очите. — Тя тръсна глава. — Да!

Коко се втренчи в Хейли. Лицето й беше пламнало от срам и гняв.

— Забрави — прошепна й момичето до нея. — Тя е глупава крава. Пееш по-добре от нея.

— Отначало! — извика Роберто.

Коко потисна гнева, за да започне наново, но удоволствието се беше изпарило.

„Ще съжалява за това“ — помисли си мрачно.