Лулу Тейлър
Златна клетка (58)

58.

Коко се събуди късно сутринта и излезе навън. Партито беше продължило до късно през нощта, но Уил се беше оттеглил рано. След това тя вече нямаше желание да се забавлява и също се прибра. Около басейна отново беше чисто; нямаше и следа от увеселението. Влезе в кухнята, където Мария й помаха да излезе пак, защото ще й сервира закуската на открито. След малко се появи с поднос с кутия с овесени ядки, кисело мляко, плодове, кафе, сок и кошничка топли кроасани. Коко се настани до една от масите край басейна и когато жената се върна с мляко, масло и мед, я попита къде е Уил.

— Днес отиде на работа — отговори Мария. — В града. Понякога се връща много късно. Не ме предупреждава.

„Как, за бога, ще науча нещо? — помисли си Коко. — Дори не го виждам. Или е затворен в кабинета си в къщата, или е на работа.“ Съзнаваше, че ще й трябва време. Възможно ли беше да останат тук с Ксандър, докато изпълни задачата си, без да събудят подозрение?

Точно по обяд Ксандър излезе от стаята си с пребледняло лице и болнав вид. Беше се напил до козирката със симпатично момиче от Долината и смяташе да се възползва от случая, но то си тръгнало призори, оставяйки го с неколцина застояли се гости.

— Краката не те държат, а? — подразни го Коко и му наля чаша студена вода, която той набързо изпи.

— Да. — Сви рамене. — Някой ден ще свия гнездо, но още съм млад. Много забавления ме очакват, преди да стана разумен и скучен.

— Мислиш, че някоя ще е толкова луда да се омъжи за теб?

— Ще те изненадам. — Ксандър се облегна нехайно назад. — Всъщност една приятелка на сестра ми, много е сладка, е влюбена до ушите в мен.

— Не ми казвай, че си я използвал и си я зарязал?

— Ммм… — проточи смутено той.

— Ксандър! Кажи ми, че не си!

— Само веднъж. Беше много романтично, ако искаш да знаеш. Двамата правихме любов под звездите в овощна градина… Не съм подходящ за нея, но ако се вразумя някой ден, няма да е толкова зле да се върна при Имоджин.

— О, каква късметлийка е тази Имоджин! — възкликна саркастично Коко. — Отношението ти към нея е толкова кавалерско!

Той взе една салфетка, смачка я на топка и я замери с нея.

— Млъкни! Исках да кажа, че ако се уравновеся, може би ще се влюбим както трябва!

Коко замълча. „Да се влюбим…“ След Джамал смяташе, че никога вече няма да се влюби. Тя се укори мислено: „Да си падаш по някого не означава да си влюбен.“ Но не успя да пропъди копнежа, който я обзе.

След обяд Ксандър поиска да отидат в града и да разгледат забележителностите. Уил им беше предоставил едната от колите си и Ксандър я убеди да го придружи до Винъс Бийч. Не й допадна особено. Някои сигурно харесваха карнавалната атмосфера и причудливите персонажи по улиците, но не и тя. От друга страна, спътникът й, очевидно остана очарован от кънкьорите, евтините модели в оскъдни бикини, кокаиновите кралици и жените, превърнали се в грозотии след десетките пластични операции.

— Да отидем другаде — помоли Коко, но Ксандър не я послуша, докато не седна да изпуши един джойнт.

— Първокласна стока! — възкликна, когато се отдалечиха.

Коко забеляза колко побледняла е кожата около устните му и го попита:

— Добре ли си? Ще може ли да шофираш?

— Разбира се — отговори той, но тя не беше спокойна.

Откриха клуб и се настаниха на високите столчета на бара. Ксандър пресуши набързо една бира. Коко го наблюдаваше притеснено.

— Не бива да пиеш, когато шофираш.

— Ще оставим колата тук. Или ти ще караш.

— Не мога. Нямам шофьорска книжка.

Беше му сърдита, че е толкова безотговорен. Поръча си диетична кола и заотпива бавно, мъчейки се да намери разрешение. Хрумна й единствено да го поразходи, докато организмът му обработи бирите и марихуаната или каквото там беше пушил. Точно когато понечи да сподели идеята си, той простена.

— Добре ли си? — попита тя и го улови за рамото.

— Аз… — Ксандър си пое хрипливо дъх. — Не съм много добре.

Той се свлече от стола и се строполи тежко на пода.

— Ксандър! — извика тя, коленичи до него и го раздруса. Стори й се много студен.

— Какво става? — попита барманът и надникна над плота. — Да извикам ли линейка?

— Не, не — каза припряно Коко. — Не се обаждайте. От силното слънце е. Англичанин е. Не е свикнал. — Тя разтърси отново Ксандър и той простена. — Събуди се, събуди се!

Той отвори за миг очи, после ги затвори отново, сякаш пак изгуби съзнание.

— Мадам, вдигнете го от пода или ще извикам линейка и полиция — каза барманът.

— Добре, добре.

Тя успя да изправи Ксандър до седнало положение и да го подпре на бара. Бръкна в джоба на сакото му и извади мобилния му телефон. Прегледа телефонния указател, откри номера на Уил и натисна „набери“.

— Приятелю! — обади се тутакси Уил. — Какво става?

— Коко е. На Ксандър му прилоша в един бар, ще ми помогнеш ли?

— Къде сте?

— Не знам. Някъде край Винъс Бийч.

— Разбери как се казва заведението и ми напиши съобщение. Тръгвам веднага.

— Благодаря много — въздъхна облекчено тя, но той вече беше затворил. Попита бармана за адреса, изпрати го на Уил и двайсет минути по-късно той беше при тях. Ксандър се беше свестил и хленчеше колко го болят главата и коремът.

— Здрасти, палавнико — каза Уил и хвана здраво Ксандър под мишниците. Усмихна се на Коко. — Хайде! Ще те приберем вкъщи.

Черното му порше беше паркирано пред бара и той натика Ксандър на тясната задна седалка. Седна зад волана, а Коко се настани до него. Той я погледна мило.

— Постъпи правилно. Не бях сигурен дали знаеш за склонността на Ксандър да се забърква в неприятности, но вече разбра.

— Винаги ли е бил такъв?

— Такъв? Това е нищо. Да го беше видяла в университета! Притежава една самоунищожителна сила.

Когато пристигнаха в Бевърли Хилс, двамата успяха някак да издърпат Ксандър от колата и да го довлекат до къщата на Уил.

— Мислиш ли, че ще се оправи? — попита разтревожено Коко.

— Разбира се. Просто е изпушил някакъв по-силен бурен, с който не е свикнал, и трябва да поспи.

— Ще повръща ли?

— Щом досега не го е направил, мисля, че няма. — Погледна я. — А ти? Гладна ли си?

— Аз… Да, гладна съм.

Коко осъзна, че отдавна е превалило пладне.

— Да хапнем тогава. Днес Мария отсъства. Аз не умея да готвя. Да излезем ли някъде?

— Не искам да оставям Ксандър сам — каза тя колебливо, въпреки че мисълта да излязат я изкушаваше повече, отколкото се осмеляваше да си признае.

Той й се усмихна.

— Имаш право. Ще поръчаме за вкъщи. Харесваш ли китайско? Или тайландско?

След час двамата седяха на пода в луксозната дневна на Уил, заобиколени от кутии, и ядяха най-апетитната тайландска храна, която Коко беше вкусвала. Преглъщаха лакомо и отпиваха жадно от бутилките бира, а Уил й разказваше забавни истории от студентските години на Ксандър.

— Близки приятели ли бяхте? — попита момичето.

— С Ксандър? — Той поклати глава. — Не точно. Посещавахме едни и същи клубове, имахме общи приятели, но аз не бях в неговата тайфа. Исках да преуспея, а това изисква труд. Неговите приятели не се престараваха. Повечето бяха богати наследници и не им се налагаше да мислят за работа.

— А ти нямаш наследство? — попита невинно тя.

— Е, татко имаше пари, вярно. Но аз не ги исках. Исках да му покажа, че мога и сам да се справя. — Той сви рамене. — И успях.

— Справил си се отлично — каза искрено Коко.

— Ммм… Още доста път ми предстои. Няма да спра, докато не покажа на стареца докъде мога да стигна без него.

— Не се ли разбирате?

Коко се надяваше, че въпросът е прозвучал нехайно, сякаш отговорът не я интересува особено.

— Не — отвърна троснато Уил. След кратко мълчание добави: — А твоят баща? Разбираш ли се с него?

— О… — Тя се изненада. Не очакваше да й зададе такъв въпрос и нямаше готов отговор. — Да… разбираме се.

— Това е добре. Какво работи той?

— Нищо особено… Той е… — Опита се да си спомни какво работеха родителите на съучениците й — строител, таксиметров шофьор, общински работник. Нито една от тези професии не беше подходяща. Вече не. — Той е финансов брокер.

— О, ясно — кимна Уил. — Да погледаме ли телевизия?

— Разбира се — съгласи се Коко.

Почувства се разочарована. Трябваше да се научи да задава по-настойчиво въпроси и да не се оставя да я отклоняват от темата.

Телефонът иззвъня.

— Чакай — каза той. — Ще вдигна.

— Добре.

Коко започна да събира празните кутии. Беше изгубила апетит.

— Да? — изрече Уил в слушалката. — Не очаквах да се обадиш. — Помълча известно време и когато отново заговори, беше ядосан: — Това е… това е отвратително, по дяволите! Колко ниско е паднал този човек! — Възцари се мълчание. След това Уил отсече: — Не. Виж… Ще говоря със Сара и ще ти се обадя утре. Дочуване!

Остави слушалката и застина за миг с отпуснати рамене.

Коко стана и тръгна към него.

— Добре ли си? — попита тихо. Дали не й се разкриваше случай да разбере нещо. — Мога ли да ти помогна?

Той се обърна и тя видя сълзи в очите му.

— Уил! — възкликна загрижено, втурна се към него и стисна ръката му. — Какво има?

— Съобщиха ми… съобщиха ми лоша новина — отвърна той с дрезгав и приглушен глас. — Сестра ми е починала. Нещастен инцидент. Въпросът е, че проклетият ми баща — дори не си е направил труда да ни съобщи! — Притисна с пръсти очите си и пое дълбоко дъх. — Горката, горката Дейзи. Беше на двайсет и шест!

Коко го изгледа смаяно, опитвайки се да проумее думите му. Никой не й беше споменавал за друга сестра на име Дейзи.

— Не знаех… — изплъзна се неволно от устните й. — Не ми казаха.

— Какво? — Уил свали ръцете от очите си. — Кой не ти е казал?

Тя се съвзе бързо.

— Баща ти не ти е казал нищо? Странно е…

Той поклати глава.

— Не сме разговаряли от години. Но да не спомене нищичко! Дейзи ми беше полусестра и не съм я виждал отдавна, но… сестра ми Сара прочела във вестника. Представителят ми в Лондон се опитал да научи повече. Каза, че баща ми отказал да му съобщи подробности за смъртта й. Исках да се свържа с нея малко преди инцидента, но и тогава не ми съдействаха. — Той се втренчи в нея; в очите му се четяха болка и мъка. — Що за зло същество би постъпило така, Коко? Да не ни съобщи, че сестра ни е загинала! Дори не ни е поканил на погребението.

— Не знам — отвърна искрено тя. Беше напълно объркана от смъртта на сестрата, за която не беше чувала нищичко. Какво целеше Маргарет? Защо беше запазила в тайна съществуването на сестрата? Прогони тези мисли и се съсредоточи върху болката, която Уил очевидно изпитваше. — Много съжалявам. Сигурно си шокиран.

Лицето му се разкриви.

— Иска ми се да се обадя на този нещастник и да му кажа какво мисля за него!

— Недей. Ще съжаляваш. Няма да промениш нищо и после ще се разкайваш. — Тя се приближи до него и го прегърна. — Много съжалявам Уил. Ужасно е…

Усети как се отпуска в ръцете й. Досегът на божественото му тяло беше неповторим. Тя затвори очи и вдъхна дълбоко. Точно както предполагаше, кожата му ухаеше прекрасно — на свеж морски бриз, примесен с нещо сладко и топло. Раменете му се разтърсиха. Той се предаде на чувствата за миг и после застина, дишайки дълбоко. Тя се наслаждаваше на усещането, че той е толкова близо, и мечтаеше прегръдката да продължава вечно. Изведнъж осъзна, че устните му докосват врата й. Кожата й пламна и изтръпна. После той отмести глава и устните му се плъзнаха леко по врата й. Коко инстинктивно вдигна лице и след миг те се целунаха. Зави й се свят, когато устните й докоснаха неговите; почувства се, сякаш полита във въздуха, въпреки че не беше помръднала. После слезе отново на земята и сетивата й се съсредоточиха върху слетите им устни. Целувката беше поглъщаща, опияняваща и вълшебна.

Той я прегърна и притисна силното си тяло към нейното. Тя си помисли, че би дала всичко, за да запази опияняващата му близост.

Не разбра колко време измина, но най-сетне той се отдръпна и я погледна.

— Аз… не очаквах това — промълви смаяно.

— Аз също — усмихна му се тя.

— Не… не знам какво да кажа.

Той затвори очи.

— Искам само… да бъда с теб — изрече тя и докосна бавно лицето му.

— И аз — отвърна замечтано той. — Има нещо у теб, Коко… Усетих го още щом те видях. Има нещо между нас, нали?

— И аз го усещам — прошепна развълнувано тя. — Приближа ли до теб, сякаш ме залива огромна вълна. Безумно е…

Те се засмяха.

— Да, точно така. Неустоимо е. — Той я целуна отново по врата и тя изтръпна. — Божичко. Ухаеш невероятно.

— Но… приятелката ти…

Уил вдигна глава и я погледна.

— Мисля, че сме приключили. Беше се случило още преди да се появиш.

Точно това искаше да чуе.

— Тогава какво чакаме? — прошепна тя.

Устните й потърсиха отново неговите, жадни да се потопят в невероятните дълбини на целувката му.

Прегърнати, двамата се отпуснаха върху канапето, потънали един в друг и във възхитително слетите си устни.

 

 

Коко се събуди по-късно и усети, че Уил я носи. Сгуши се до гърдите му и въздъхна тихо, все още сънена. Той стигна до къщата й и отвори вратата с крак. След безкрайната целувка двамата бяха заспали върху широкото бяло канапе в дневната. Бяха спрели дотам — плахите й опити да отиде по-далеч срещнаха нежна, но твърда съпротива. Той искаше само целувки и прегръдки, а целувките и прегръдките му бяха непоносимо изкусителни; тялото й изгаряше от желание, но и от вълшебен трепет. Чувството, че той не желае повече, а само да е близо до нея, я изпълваше с щастие. Сега той я остави нежно върху леглото, свали й обувките и я зави с юргана от гъши пух.

— Лека нощ, Коко — каза тихо и я целуна по бузата.

— Не си отивай — прошепна тя.

— Утре сутринта ще се видим отново. Сега поспи.

Тя заспа, изпълнена с щастие, каквото не беше изпитвала от години.