Лулу Тейлър
Златна клетка (70)

70.

Апартаментът в Южен Кенсингтън остана убежище на Коко. Тук тя пушеше и сновеше напред-назад в стаята до среднощ; припомняше си отново и отново живота с Уил, водеше дълги въображаеми разговори с него, които се превръщаха в абсурдни монолози — тя викаше, обясняваше, кореше и молеше за прошка. Единственият липсващ в безумния сценарий беше самият Уил.

Когато не беше в апартамента, гостуваше в имението в Белгрейвия, където Деди Дейнджърфийлд сякаш не можеше да й се нарадва. Коко охотно откликваше. Все пак да бъде близо до него беше част от плана й.

Усещаше колко е самотен възрастният мъж. Беше съзирала същото у мъжете, които плащаха за частни танци в клуба, но предпочитаха да поговорят с нея, вместо да зяпат гърдите й. Какъвто и да беше Дейнджърфийлд — а тя подозираше, че е грубиян и егоист точно както го описваше Уил — той изпитваше необходимост от човешко присъствие.

Нищо чудно, че толкова бързо се привърза към нея — тя беше млада и жизнерадостна и когато го ласкаеше, той се разтапяше от удоволствие.

Забелязваше, че става все по-зависим от нея. Пропуснеше ли да се появи в къщата му дори един ден, мобилният й телефон зазвъняваше и от другата страна долиташе сърдит глас:

— Коко, къде се губиш?

Запристигаха подаръци — копринен шал, последван от луксозен перленосив кашмирен шал. Чанта „Шанел“. Скъпи обувки. Рокля. Деди обичаше да я води в бутици, за да вижда как персоналът тутакси разпознава, че е богаташ, и скача да го обслужи. Обичаше да я гледа как пробва дрехи и да я държи в напрежение, докато накрая заяви, че ще й ги купи. После тя се засмиваше, прегръщаше го и му благодареше, че е толкова щедър с нея.

Понякога нощем се питаше дали постъпва правилно, дали наистина ще успее да осъществи докрай плана си. После си припомняше лицето на Уил, очите му, в които светеше студено презрение, и жестока болка свиваше сърцето й и й напомняше защо е избрала този път.

В дневната в къщата в Белгрейвия Маргарет изглеждаше необичайно притеснена. Крачеше неспокойно напред-назад, сякаш наистина не знае как да изрази мислите си.

— Не се тревожи — обади се благородно Коко. — Цялата съм слух. Изплюй камъчето.

По-възрастната жена се намръщи, отвори уста и пак я затвори. Накрая каза:

— Добре. Ще говоря направо. Господин Дейнджърфийлд ме помоли да те попитам дали… дали… би искала да живееш с него.

Коко я зяпна. Очевидното неудобство, което изпитваше Маргарет, я развесели, но и изненада. Не беше предвидила такъв развой на събитията, а трябваше.

Другата жена продължи, почувствала се принудена да запълни неловката тишина:

— Той настоя да те запозная с условията му. Привързал се е… към теб през последните седмици. Иска да прекарвате повече време заедно. Не е необходимо да ти напомням, че наскоро изгуби дъщеря си. Той тъгува за нея и би желал да му предложиш топлината и общуването, което му липсва.

— Значи твърдиш, че той ме възприема като дъщеря? Не иска да спя с него?

Маргарет се изчерви.

— Не, не. Връзката ви ще е платонична. Но не е необходимо това да се споделя с другите.

Коко се засмя.

— Той иска хората да си мислят, че ме чука, нали? Но всъщност не иска да ме чука.

Маргарет застина.

— Да. Ясно заявих, че господин Дейнджърфийлд те възприема като дъщеря. А и известни медицински обстоятелства не позволяват връзката да… се консумира.

— Ти наистина знаеш всичко за него, нали? — попита момичето и протегна дългите си крака. Погледна Маргарет в очите и добави: — Добре. С теб сме свикнали да работим заедно. Предполагам, че и този път ще подпишем договор. Ще се радвам да съм приятелче на стареца, да го придружавам, да го разведрявам. Но искам подобаваща компенсация.

— Сигурна съм, че ще договорим условия, приемливи и за двете страни — каза Маргарет, повдигнала вежди.

— Не бой се, няма да прекалявам. Не съм алчна, както знаеш. Но трябва да мисля за бъдещето си.

— О, разбира се — отвърна асистентката хладно, но не осъдително. — Изпрати ми условията си и ще уредим въпроса. Междувременно, да кажа ли на шефа, че ще се преместиш в къщата?

Коко се изправи грациозно.

— Не се тревожи. Аз ще му съобщя лично. В кабинета си ли е?

— В гимнастическия салон — отговори Маргарет. — Правят му масаж.

След няколко минути Коко почука на вратата на салона и влезе.

— Деди? — подвикна игриво.

Той лежеше на масата — огромна планина от бяла плът. Масажистката — русокоса шведка в бледосиня тениска, разтриваше мекия му гръб.

— Коко?

Гласът му се чу приглушено, защото лежеше по лице.

— Имам чудесна новина! — Тя застана до него и коленичи, за да го погледне в очите. — Ще дойда да живея при теб!

Той нададе възторжен вик и лицето му почервеня от вълнение.

— Прекрасно, скъпа! Ще се забавляваме до полуда, принцесо! — Той й се ухили, разкривайки редица съвършено бели порцеланови зъби. — Чувствам се много щастлив! Много щастлив.

„Чувствата са взаимни“ — помисли си Коко, макар сърцето й да остана студено и безразлично, каквото беше от деня, когато напусна Лос Анджелис.