Лулу Тейлър
Златна клетка (42)

42.

Сбогуването на Дейзи с „Ескалибур“ през януари се оказа много прочувствено. Доста сълзи се проляха на прощалното й парти. Дори Алън сякаш едва се сдържаше да не се разплаче, но вероятно от страх, че занапред няма да може да разчита на нея.

— Ще ни липсваш, Дафни — каза помпозно той. — Разбрах, че заминаваш да твориш чудеса на друго място в компанията.

— Да, но винаги ще подкрепям „Ескалибур“ — отвърна тя, примигвайки да прогони сълзите.

Плака по целия път до вкъщи, но не само защото напускаше хотела. Цял месец чувствата й бяха разбунени от случилото се на Коледа.

В коледната нощ Кристоф спа в стаята за гости. На другия ден й заяви, че щом не може да обясни защо му е наговорила толкова лъжи, трябва да се разделят. Дейзи му отговори през сълзи, че не може да каже нищо повече. Или ще я приеме такава каквато е, или не.

„Не“ — отвърна Кристоф и тя бе сигурна, че и той е на път да се разплаче. Следобед тя се качи в колата.

— Не мога да повярвам, че го правиш — каза й той с отчаян поглед.

— Не мога да повярвам, че ти го правиш — изрече тя и двамата се втренчиха трескаво един в друг.

Тя запали колата и потегли, борейки се със сълзите, които замъгляваха погледа, докато шофираше.

Оттогава не си бяха разменили нито дума. Тя знаеше, че Кристоф заминава за франция за Нова година и че ще й липсва ужасно, но не бе предполагала колко ще тъгува, седнала до прозореца в апартамента си, когато фойерверките полетяха в небето и улиците се изпълниха с хора, танцуващи и надаващи възторжени възгласи. Толкова самотна и печална не се бе чувствала от онази нощ, когато напусна дома си.

В централата на „Крейвън Далзиъл“ — модерна сграда в покрайнините на Челтънхам — Дейзи седна зад новото си бюро в скромно обзаведения кабинет и се опита да прочете информацията за компанията, която Джон й беше оставил, докато чакаше програмистът да дойде и да я включи в системата. Думите кръжаха пред очите й и умът й блуждаеше. „Съсредоточи се, Дейзи, съсредоточи се“ — каза си строго тя и се върна към месечните отчети за дейността на компанията.

Пътуването от Бристол й беше отнело повече време, отколкото очакваше. Сигурно щеше да се наложи да се премести по-наблизо. Сърцето й се сви, защото си спомни как се питаше дали Кристоф ще я покани при него и с какво нетърпение очакваше да заживеят заедно. Не биваше да мисли за това.

Но не можеше да не мисли. Непрекъснато си повтаряше, че той е в тази сграда.

Стана и отиде до хладилника с вода в края на коридора. Напълни си чашата и когато вдигна очи, видя Кристоф да върви към нея, понесъл купчина папки. Той гледаше към нея и същевременно през нея с напрегнат поглед и стиснати устни. Дейзи усети как сърцето й заподскача уплашено и развълнувано. Ръцете й се разтрепериха. Какво ще й каже? За миг си представи как се случва чудо и се прегръщат. Липсваше й толкова много и стотици пъти едва се бе сдържала да не му се обади.

Ала когато приближи, Кристоф й кимна и каза отсечено:

— Здравей, Дафни…

— Здравей, Кристоф.

Той я подмина, без да поглежда назад. Почувства се сломена. Беше ужасно! Но какво да направи?

По-късно Джон я извика в кабинета си да обсъдят подробно задачите й. Освен да отговаря за обновяването на хотелите на компанията в градовете и на летищата, Джон й повери и друг специален проект.

— В Костуолдс имаме осем различни хотела. Искам да ги разгледаш и да предложиш идеи за бъдещото им развитие. Възможно е дори да ги продадем, ако не виждаш потенциал. Предоставям ти цялата информация, с която разполагам за тях. Ще трябва, разбира се, да ги проучиш и на място.

Дейзи кимна.

— Разбира се. — Взе папките и добави: — Звучи интересно. Очаквам с нетърпение да се заловя за работа.

Понечи да излезе от кабинета, но той я спря:

— Дафни… Днес забелязах, че между теб и Кристоф има напрежение. Наред ли е всичко?

— Да, наред е — отвърна нещастно тя. — Всичко е наред.

Знаеше, че Джон я наблюдава, и се надяваше да не забележи колко е тъжна.

Следващата седмица беше мъчителна. Кристоф се правеше, че не я забелязва на съвещанията, в кафенето и по коридорите. Поздравяваше я безизразно, отбягвайки погледа й. Да бъде край мъжа, когото обича, и да не може да го докосне, да поговори и да се посмее с него, беше истинско изтезание, но нямаше избор. Беше взела решение и не биваше да се отказва, колкото и да й се иска. Не биваше да го излага на опасност. Не. Така трябваше да бъде.

В петък Джон Монтгомъри я извика в кабинета си. Беше застанал до прозореца и се взираше навън със строго лице.

— А, Дафни! Влез. Седни.

Посочи й канапето до масичката за кафе.

— Проблем ли има? — попита разтревожено.

— Не. Но… Реших, че трябва да те уведомя. Току-що разговарях с Кристоф.

— О?

Усети, че й прималява от копнеж, когато чу името му, но се овладя.

— Да. — Той седна срещу нея със сериозно изражение. — Иска да напусне. Веднага, ако е възможно. Реших да ти кажа.

Тя сведе очи. Раменете й се отпуснаха.

— Разбирам…

— Да. Личеше си, че през последните дни е в ужасно състояние. Като развалина е след празниците. Нещо се е случило между вас, нали? Не искам да любопитствам, но на вечерята на компанията изглеждахте много щастливи.

— Бяхме — каза тихо тя. — Но на Коледа решихме да се разделим. И на двамата… ни е много трудно.

— Очевидно няма как да продължите да работите заедно.

— Знаеш ли къде отива?

Джон въздъхна.

— В чужбина. Във Франция. Съжалявам, че се стигна дотук. Много ми е неприятно, че губя Кристоф. Но имаме теб, Дафни, и таланта, който показа досега. Ти си истинска придобивка за нас.

— Той… днес ли заминава?

Джон кимна. Дейзи стана колебливо и си приглади полата. Едва се сдържаше да не избяга от кабинета.

— Ще се залавям за работа. Благодаря, че ми каза за Кристоф. Не се безпокой. Това няма да ми повлияе отрицателно.

Щом затвори вратата и се озова в коридора, Дейзи пое облекчено дъх и хукна към кабинета си и към прозореца с изглед към паркинга. Видя го да върви към колата с кутията с личните вещи. Отвори багажника, прибра кутията и седна отпред. След секунда малкото ауди потегли и напусна паркинга и „Крейвън Далзиъл“ завинаги.

— Няма да плача — прошепна с разтреперан глас Дейзи. — Така е по-добре. Трябва да съм сама. Няма друг начин.

Върна се до бюрото и се насили да вземе папката и да започне да чете. Стараеше се да не забелязва горещите капки, които падат върху листовете, и остана в кабинета до късно.