Лулу Тейлър
Златна клетка (24)

24.

Будилникът върху нощната масичка иззвъня пронизително. Дейзи се разбуди замаяно и вдигна ръка да изключи алармата. Отърсвайки се от съня, тя стана от леглото. Минаваше пет, а в шест трябваше да е в „Ескалибур“.

Тя взе хавлията, излезе от тясната спалня и тръгна по коридора към общата баня. Старите тръби засвистяха и загърмяха, докато приятно затоплената вода си проправяше път през тях. Дейзи пъхна глава под меката струя.

Едва сега започваше да разбира света, в който се бе родила — и откъдето я прокудиха — и да осъзнава огромното могъщество и арогантността на баща си. Той наистина смяташе, че може да я накара да изчезне, да я изтрие от живота си, както диктаторите унищожават хората, изгубили благосклонността им.

Дейзи се изкъпа и излезе от банята да се изсуши. „Но ако си въобразява, че ще изчезна от живота му завинаги… е… много ще се изненада.“

Планът й хрумна — от игла до конец — една седмица след като напусна къщата в Лондон. Отиде на единственото място, за което се сети. Люси се учуди, когато Дейзи се появи на прага на семейното им имение в Нотинг Хил в полунощ.

— Разбира се, че може да останеш, скъпа! — извика тя, когато Дейзи й обясни, че няма къде да отседне. — Мама и без това е вечно на ски, а татко е на конференции в Швейцария. Влизай, влизай. Но не разбирам. Как така няма къде да отидеш?

Двете момичета се настаниха в уютната дневна и Дейзи разказа на Люси цялата история. Изпита огромно облекчение, че има с кого да я сподели, и не успя да сдържи сълзите. Към края на разказа по лицето на Люси се изписа удивление.

— Но, Дейзи, той трябва да е полудял! Сигурно ще си промени мнението. Ако те осинови, всичко ще бъде както преди.

Дейзи поклати тъжно глава.

— Не. Не разбираш. Кръвта наистина е много важна за него. Не съм негова дъщеря и това изчерпва въпроса. Отсега нататък съм сама.

Люси отказваше да повярва. Повтаряше й, че когато баща й се успокои, ще я приеме отново. Дейзи не се опита да я обори. Не беше сигурна дали иска да се върне. Беше обожавала баща си въпреки избухливостта и гневните му пристъпи, въпреки желанието му целият й свят да се върти около него… въпреки отношението му към майка й, Уил и Сара. А той бе захвърлил с лека ръка обичта й.

Готова ли бе да се върне при него и да му позволи пак да се държи така с нея? Знаеше отговора. Никога! Сърцето й беше изстинало за него и нещо у нея беше умряло.

Два дни остана при Люси, опитвайки се да разсъждава разумно. Лежеше часове наред в спалнята за гости и обмисляше случилото се, събираше сили и кроеше планове. Понякога плачеше, уплашена и обзета от отчаяно желание да се обади на баща си и да го помоли да я прибере отново, ала успяваше да се овладее. Друг път крачеше из стаята, задъхана от ярост, и му казваше всичко, което мислеше за него, само и само да й олекне, че е изрекла думите. Гадаеше мъчително кой е баща й и защо майка й беше пазила тайната.

После неизменно стигаше до въпроса за оцеляването. С Люси обсъждаха какво трябва да направи, но бяха безпомощни. И двете не знаеха колко струват нещата.

— Мога ли да си купя къща със сто хиляди? — попита веднъж Дейзи.

— Може би малка — отговори колебливо Люси, но след кратка обиколка на сайтовете за продажба на имоти, разбраха, че със сто хиляди не може да се купи почти нищо в Лондон и абсолютно нищо в Нотинг Хил и Кенсингтън.

— Ще си намеря работа — заяви Дейзи. — Все пак имам опит.

— Така ли? — примигна възхитено приятелката й.

— Да. Помагах за бутиците за обувки и присъствах на деловите разговори на татко. Преглеждах счетоводните документи за приходите и загубите. Сигурна съм, че мога да приложа наученото.

— Не се ли изисква някаква квалификация? — попита тихо Люси. — Искам да кажа… знам, че завърши с отличен успех, но… баща ти смяташе да те изпрати в университет, а после в бизнес колеж. Мисля, че ти е необходимо образование, за да вършиш такава работа.

Дейзи знаеше, че тя има право. Закрачи още по-трескаво из стаята, обмисляйки как най-разумно да оползотвори капитала си. Важното беше да не го харчи, а да го инвестира, за да й носи дивиденти и да й помогне да постигне целта си.

Същата вечер Дейзи гледаше телевизия, когато приятелката й влезе в дневната с притеснено изражение.

— Какво има, Лу? — попита Дейзи, взе дистанционното и изключи телевизора.

— Не разбирам… — Люси изглеждаше пребледняла, сякаш й е призляло. — Току-що се обади татко. Попита ме дали си тук. Не знам защо. Не съм му споменавала, че си при мен. Отговорих му, че си тук, и той ми каза да те помоля веднага да си тръгнеш. Прибира се у дома да се увери, че съм го послушала.

— О…

Дейзи усети как стомахът й се свива и в гърлото й се надига жлъчка. Трябваше да го предвиди. Протегна ръка към приятелката си:

— Няма нищо. Наистина. Сигурно татко се е погрижил да не се навъртам наоколо и да му създавам главоболия. Проверил е бележника ми с адреси, за да се увери, че приятелите ми няма да ми помогнат.

— Но защо баща ми изпълнява желанията му! — възкликна удивено Люси.

— Става дума за могъщество и влияние. Татко е невероятно влиятелен. Винаги намира начин да постигне своето. Дори със заплахи.

— Съжалявам. — Кафявите очи на другото момиче се напълниха със сълзи и устните му затрепераха. — Не мога да повярвам! Ти разчиташ на мен!

— Не ставай глупава. Време е да взема нещата в свои ръце. Така ще бъде отсега нататък, нали? — усмихна се Дейзи на приятелката си.

— При Антония ли ще отидеш? — попита Люси с тъничък, нещастен гласец.

Тя поклати глава.

— Няма смисъл. Не искам да въвличам и други в това. Татко иска да напусна територията му. Ще му улесня живота. Засега.

— Ако ти потрябва помощта ми… Или пари… свържи се с мен.

— Разбира се. Наистина съм ти признателна. Сигурна съм, че все някога ще се наложи да те помоля за услуга. Засега ще поддържам връзка само с теб. — Дейзи се изправи с мрачно лице. — Очаквах нещо такова.

— Ще направя всичко, което е по силите ми. Знаеш го. Но… Дейзи, къде ще отидеш?

— Имам план — отговори тя. — Засега няма да се впускам в подробности. Но не се тревожи за мен. Ще се справя. Обещавам.

Единствените й мисли бяха:

„Щом татко иска да изчезна, ще изчезна. И не бива да забравям, че известно време ще ме следи.“

Всъщност обаче нямаше никаква представа какво ще прави.

Напускането на дома на Люси беше първият й истински сблъсък с живота отвъд златната й клетка. Единственото място, където се сещаше, че може да отиде, беше „Дейнджърфийлд Флори“, но това беше лудост — веднага щяха да я познаят. Затова се качи в таксито с куфарите си и каза на шофьора да я откара в „Кларидж“. След като се регистрира и извади банковата карта, която Маргарет й беше дала, се сети да попита колко струва стаята. Разбра, че е почти седемстотин лири на ден, и едва не припадна. „Не мога да си позволя да похарча толкова пари“ — помисли си ужасено. Така скоро щеше да прахоса цялото си състояние.

— Аз… аз размислих — заекна тя и излезе с куфарите си, правейки се, че не забелязва съчувствения поглед на рецепциониста.

„Къде да отида? — зачуди се паникьосано. После се постара да се овладее. — Хайде, сигурно има и по-евтини хотели.“ Нямаше обаче никаква представа къде се намират и как да ги открие. Взе такси и каза на шофьора да я откара до хотел с разумна цена. Той се засмя разбиращо и я закара до малък, но чист и гостоприемен хотел в Южен Лондон.

— Тук ще се чувствате добре — успокои я. — Кажете на собственичката, че ви изпраща Дейв. Тя ще се погрижи за вас.

Оказа се прав. Собственичката беше изключително любезна, но макар стаята да струваше осемдесет и пет лири на вечер, Дейзи знаеше, че не може да остане дълго. Трябваше да реши какво да предприеме. Проблемът беше, че сякаш плуваше в мъгла. Сещаше се само за едно.

На другия ден тя се качи във влака до селото край Торнсайд и отиде пеша от гарата до църквата. Там беше гробът на майка й. Беше странно и почти опасно да е толкова близо до стария си дом, но нещо я подтикваше да дойде. Дейзи коленичи върху влажната земя и се взря в новата паметна плоча.

— Защо не ми каза, че той не ми е баща? — промълви тя. — Защо не бяхме по-близки, мамо? Той ли ни разделяше? — Опита се да прозре миналото, но й се стори много трудно. — Де да можеше да ми помогнеш сега! Да ми кажеш коя съм!

Тя протегна ръка и прокара пръст по буквите, изписали името на майка й. Джулия Дейнджърфийлд. Горката й майка беше свързана завинаги с това име.

Тогава й хрумна идеята. Щеше да му покаже каква грешка е допуснал, когато я захвърли като нежелана играчка. Щеше да й трябва време и хладен разум, за да обмисли подробно плана, и решимост да го изпълни. На гроба на майка си тя се зарече да го направи, каквото и да й струва. Това беше първата стъпка по пътя към крайната цел — да отмъсти.

Веднага се залови да осъществи хрумналия й план. Споразумя се със собственичката за отстъпка в цената и остана няколко седмици в хотела, за да проведе необходимото проучване. През деня отиваше в Британската библиотека, където сядаше и работеше, понякога онлайн, а друг път — с книги и списания. Купи си лаптоп, защото не беше взела своя. Създаде си нов имейл и спря да използва стария, макар да го проверяваше често. Тогава си избра ново име — Дафни Фрейзър.

Потърси кои са най-добрите курсове по хотелски мениджмънт в страната и се спря на Сейнт Прудънс Колидж край Брайтън. Приеха я лесно — щом си плати депозита, веднага я записаха в двугодишната програма, започваща през септември. След това се премести в Брайтън. По-трудно й беше да си намери квартира, но накрая успя да открие малък апартамент. Собственикът не прояви излишно любопитство, след като разбра, че ще учи в Сейнт Прудънс. Явно фактът, че е платила за курса си, гарантираше сериозните й намерения да остане.

Наложи се да кандидатства с истинското си име — Дейзи Дейнджърфийлд. Гимназиалната й диплома беше издадена на това име, а без нея нямаше да я приемат. Обясни обаче, че предпочита да я наричат Дафни, и след шест месеца ще си смени фамилията на Фрейзър, защото родителите й се развеждат и иска да вземе името на майка си. Така в дипломата ще бъде вписана новата й самоличност — Дафни Фрейзър — с която ще се представя пред бъдещите работодатели. Промени и името, на което се водеше банковата й сметка, и кандидатства за паспорт с новото име. Бюрократичните усложнения й отнеха много часове и се страхуваше, че следите й няма да изчезнат, ако баща й реши да я открие, но друг вариант нямаше. Не можеше да промени акта си за раждане.

После се зае да се превърне в Дафни Фрейзър. Купи си кутия с черна боя за коса. След няколко часа русата й коса изчезна. Подстрига я късо. Сдоби се с кафяви контактни лещи и очила с черни рамки без диоптър. Обнови гардероба си от магазините по търговската улица. Истински се наслаждаваше да се преобразява, да влиза в ролята на Дафни с евтини, но цветни дрехи с дискретен шик. Избра ярки рокли с флорални мотиви, пъстри жилетки и широки колани, придавайки си стил а ла петдесетте.

Откри, че е по-лесно да промени името и външния си вид, отколкото навиците. Дейзи Дейнджърфийлд вече не живееше в удобен лукс, но Дафни Фрейзър не знаеше нищо за света отвъд него. Беше паднала на земята с трясък и беше забележително неопитна в домакинството. Чистенето не й се удаваше; всъщност нямаше никаква представа как да се грижи за себе си.

Не умееше да готви и опиташе ли, резултатът бяха загорели тигани и кулинарни бедствия. Отначало дори не се сещаше, че трябва сама да чисти апартамента си. След няколко седмици се възцариха безпорядък и мръсотия и Дейзи се чувстваше ужасно. В колежа я наставляваха колко важни са високите хигиенни стандарти и порядъка за всяка институция, а у дома прескачаше мръсни дрехи и съдове. Осъзнала, че трябва да се промени, тя си купи наръчник за домакинстване, купи си необходимото и започна да се учи как да се грижи за себе си. Някои неща обаче така и не успя да усвои — с риск да стопи безценните си спестявания, ползваше услугите на частна пералня, която вземаше дрехите й веднъж седмично и ги връщаше чисти и изгладени на другия ден. Казваше си, че си струва.

Да се научи да чисти не беше единственият й проблем. Нямаше никаква представа и колко струват нещата. Оставяше лампите да светят и радиаторите — включени, защото не знаеше, че токът се плаща, докато сметките не пристигнаха и не зяпна от смайване. Следеше нервно банковата си сметка, ужасена колко бързо се топят парите, въпреки усилията й да е пестелива. Идеята й за спестовност не беше като на всички останали обаче — реши, че да се учи да готви ще й дойде в повече, особено след като толкова много компании за вкусни специалитети доставят храна по домовете, и се ограничи само с няколко основни ястия.

Живееше в самостоятелно жилище, за да не нахлува никой в личното й пространство. Страхуваше се да създава приятелства, да не би случайно да разкрие истината за миналото си. Решиха, че е много саможива и всички я отбягваха, точно както се надяваше да стане.

Откри, че самотата е болезнена, когато няма на кого да се опреш. В деня, когато й хрумна грандиозния план, взе и тежкото решение да скъса с всичките си приятели, освен с Люси. Сърцето й се свиваше, но си казваше, че друг начин няма. Изпрати им ведри имейли, обяснявайки, че в последния момент е решила да тръгне да пътешества сама и известно време няма да поддържа връзка с тях. Закри страниците си в „Туитър“ и „Фейсбук“. Позволяваше си да проверява стария си имейл веднъж седмично и наблюдаваше как потокът от съобщения постепенно секва. Мълчанието й бавно, но сигурно отчуждаваше приятелите й.

Последното писмо, което написа, бе адресирано до Фреди, с когото излизаше от време на време в щастливите дни преди смъртта на майка й. Изпрати му жизнерадостен имейл с молба засега да останат само приятели, защото ще пътешества. Той й отговори с мило съобщение. Казваше й да му пише и да му се обади, ако пътищата им се пресекат. Посланието му завършваше с „безброй целувки“.

Изненада се от тъгата, която я обзе, но Фреди никога не би излизал с момиче като Дафни Фрейзър.

Преди не осъзнаваше как парите предопределят живота й и колко много врати ще се затворят, когато тях ги няма.

После предприе следващата стъпка — да открие хотел на подходящо място, където да се вмъкне незабелязано сред персонала и да започне кампанията си.