Лулу Тейлър
Златна клетка (37)

37.

Коко намери малък хотел във Виктория. Стаята й беше тясна и шумна, но й беше все едно. И без друго не възнамеряваше да остава дълго.

Все пак имаше само пет хиляди. Трябваше да измисли нещо, за да не ги изхарчи, преди да се усети.

Първия ден кипеше и фучеше, ругаеше Матю и замисляше отмъщения. После се успокои и си каза, че не бива да губи ценно време. Главният въпрос беше как ще се издържа. Матю беше история. Освен това тя го бе използвала толкова, колкото и той нея. Сега трябваше да предприеме нещо друго.

Втория ден обиколи стриптийз клубовете в района, но щом влезеше да попита дали им трябва момиче с опит, нещо я възпираше. Не искаше да се връща към този живот.

Седеше в едно кафене, отпиваше бавно от кафето си и търсеше запалка, когато откри смачкано парче хартия в джоба си. Разгърна го и видя почерка на Шеридън. Беше номерът на мобилния телефон на Роберто. Тя примигна нерешително. Беше решила да не му се обажда веднага и после го бе забравила. Дали още я търсеше? И защо?

Извади телефона си от джоба. Нищо не й пречеше да разбере. Той вдигна веднага.

— Аз съм, Роберто. Коко.

— Коко! Бебче! Не мога да повярвам! Къде, по дяволите, се изгуби?

Звучеше възторжено.

Стана й приятно, че чува гласа му. Не мислеше за него, докато живееше в лъскавия Мейфеър, но сега осъзна колко й е липсвал.

— Чух, че си ме търсил.

— Скъпа, обиколих всеки клуб и всяко студио за танци, щом разбрах, че номерът на телефона ти е сменен.

— Но защо, по дяволите, искаш да ме видиш? — попита Коко.

— Предпочитам да не го обсъждам по телефона — отговори загадъчно той. — Да се срещнем. Къде си?

Тя влезе в бирарията във Ватерло и видя стария си приятел, кацнал на високия стол пред бара.

Той я целуна звучно по двете бузи, отдръпна се и я огледа.

— Изглеждаш страхотно, скъпа. Разбира се! Мейфеър очевидно ти приляга.

Настаниха се в градината на бирарията и Коко попита отново защо е поискал да се срещнат.

— Радвам се да те видя, естествено, но не те търсех аз, а те.

Той я изгледа съзаклятнически. Очевидно му доставяше удоволствие да подклажда любопитството й.

— Кои са те?

Роберто си придаде изражение на човек, който се кани да сподели особено пикантна клюка.

— Те, скъпа, са хората, които те търсят…

— Въртим се в кръг — сопна се тя.

— Бебче! — възкликна той. — Мисля, че си уловила бика за рогата. Знам колко приятно си живуркаш с богатото си момченце, но…

Тя изсумтя презрително:

— Забрави за този нещастник! Вече е затворена страница.

— О… Съжалявам, но навярно е за добро, защото… — Той повдигна развеселено вежди, продължавайки да я държи в напрежение.

— Изплюй камъчето! — възкликна заплашително Коко.

— Помниш ли онова парти? Когато зае мястото на Хейли?

— Разбира се.

— Е, не само твоят човек от Уест Енд е харесал изпълнението ти…

— Нима?

— Да — усмихна се широко Роберто. — Познай кой друг?

— Не съм в настроение да гадая. Казвай кой е, иначе ставам и си тръгвам.

— Блъфираш. Твърде заинтригувана си и аз не те виня, защото става дума за… — Той млъкна за ефект и после, усетил, че тя ще избухне всеки момент, добави с апломб: — Самия рожденик!

— О…

Коко си припомни празненството и краткото запознанство с домакина — едър мъж, прикриващ годините със загар и боядисана коса. Привлекателен може би преди много време, но не и сега. Несъмнено обаче излъчваше авторитет.

— Какво иска?

— Кой знае? Но вероятно не изгаря от желание да обсъдите състоянието на финансовия пазар. Както и да е… настоява да те види. Асистентката му се обажда буквално всеки ден да провери дали съм те открил. Не успели да се свържат с теб на стария ти номер и затова потърсили мен.

Коко се намръщи.

— Не разбирам… Едва ли му липсват момичета.

Роберто се приведе към нея.

— Той не иска кое да е момиче. Иска момичето в блестящата червена рокля, което пееше като сирена и поклащаше задник на Бионсе. Мечтае за теб и няма да се откаже, докато не те открие. — Той се облегна назад с доволна усмивка. — И това, бебче, означава много пари. Поздравления! Спечели джакпота, скъпа. Само не забравяй стария си приятел Роберто, когато се окъпеш в диаманти!

Коко се засмя.

— Няма!

Привидното й безгрижие обаче прикриваше обзелото я вълнение. Затвори ли се една врата, отваря се друга… Може би съдбата се намесваше да й помогне.