Лулу Тейлър
Златна клетка (38)

38.

— Удобно ли е да поговорим? — Гласът на Кристоф прозвуча пресекливо в слушалката.

Дейзи не беше в хотела. Връщаше се пеша след поредната обиколка на складове, предлагащи платове на едро. Беше запознала директорите на „Крейвън Далзиъл“ с идеята си за обновяване на интериора на „Ескалибур“ и подготвяше подробностите, докато те я обмисляха. Беше наела дизайнер да й помага, но и тя участваше активно.

— Да — каза Дейзи.

Пръстите й, стиснали телефона, веднага се вледениха. Беше застудяло рязко и сивото небе вещаеше сняг. Витрините на магазините бяха украсени за коледните празници и хората се гушеха в шалове и шапки.

— Какво има?

— Добри новини. Довечера е коледното празненство на директорите. Ще дойдеш ли с мен? Тогава ще ти разкажа.

След кратко колебание Дейзи отвърна:

— Но така всички ще разберат, че сме заедно…

— И без друго рано или късно ще разберат.

— Добре. Ще се радвам да дойда с теб. — Погледът й се спря на витрината на отсрещния бутик, където бе изложена елегантна вечерна рокля. — Но защо не ме предупреди по-рано? Не знам какво да облека. Следобед ще си взема няколко свободни часа, за да потърся нещо.

Вечерята беше в красив хотел в провинциален стил в село край Челтънхам.

— Чудесно е! — възкликна Дейзи, оглеждайки меките тъкани, изящните антики и безупречния интериор.

— Да — отвърна Кристоф и я поведе през фоайето към библиотеката, където бяха сервирани питиета. — И този хотел е наш всъщност. Току-що го купихме от предишния собственик. — Той й се усмихна. — Радвам се, че ти харесва.

Кристоф изглеждаше ослепителен във вечерния костюм с черна вратовръзка. Погледнеше ли го, я обземаше трепет, а когато се приведе към нея и й прошепна колко е красива, кадифеният му глас наелектризира кожата й.

— Благодаря. Исках да изглеждам красива заради теб.

Беше си купила официална рокля от тъмносиньо кадифе, която подчертаваше стройната й, но съблазнителна фигура. Носеше черни обувки с високи токчета в стил петдесетте.

— Това ми харесва! — погледът на Кристоф се плъзна възхитено по деколтето й и към бижуто, закопчано на роклята й. — Истинско ли е?

— О, не! — отвърна нехайно тя. — Открих го в магазинче за сувенири.

Дафни Фрейзър не би могла да си позволи брошка от „Ван Клиф и Арпълс“, инкрустирана с диаманти — единствената скъпа вещ, която Дейзи бе запазила от предишния си живот.

От камината в библиотеката струеше уютно сияние. Бръшляновите клонки, коледните венци и грейналата елха в ъгъла излъчваха празнично настроение. Директорите от „Крейвън Далзиъл“ и гостите им разговаряха и отпиваха от чашите с горещ пунш с ром или яйчен коктейл. Щом забеляза Дейзи и Кристоф, Джон Монтгомъри дойде при тях.

— Здравей, Дафни! Радвам се, че си тук. Весела Коледа!

— Благодаря, Джон — поздрави го смутено тя.

Не бяха се виждали след последното му посещение в „Ескалибур“ и сега той сигурно претегляше мислено факта, че с Кристоф са заедно.

— Всички сме много доволни от отличната ти работа! Съобщи ли ти Кристоф добрата новина?

Кристоф се усмихна.

— Още не. Защо не й кажеш ти, Джон?

Обърна се развеселено към Дейзи, а тя погледна Джон, по чието лице отново се разля усмивка.

— Млада госпожице, плановете ти за „Ескалибур“ ни допадат много. Всъщност не виждаме смисъл да обновяваме само един хотел. Решихме да приложим проекта ти във всичките ни хотели в градските центрове и на летищата.

Дейзи ахна. Не вярваше на ушите си. Гласуваха й изключително доверие!

— И това не е всичко. Искаме ти да ръководиш проекта. Повишаваме те, но ще се наложи да напуснеш „Ескалибур“. Трябва да помислиш. Така или иначе се предвижда да започнеш след Коледа.

— Сигурна съм, че няма да откажа — отвърна бързо Дейзи, въодушевена от новината.

— Ентусиазмът ти ми харесва. Ела да обсъдим подробностите след Нова година. — Джон вдигна чашата си. — За теб, Дафни! Щастлива Коледа! И, Кристоф… радвам се най-сетне да те видя с дама.

Той се отдалечи и Дейзи, поруменяла, но радостна, се обърна към Кристоф почти укорително:

— Знаел си! И не си ми казал!

— Исках да е по-официално. За да не помислиш, че само аз те смятам за изключително талантлива. Поздравления, скъпа. — Той я прегърна и я целуна по бузата. — Заслужи го!

След обилната вечеря засвири оркестър. Двамата танцуваха, притиснали тела и пламнали от желание, засилващо се всеки миг. Не откъсваха очи един от друг, опивайки се от обещанието, искрящо в тях. Най-после Кристоф каза:

— Да излезем навън за глътка чист въздух.

Взеха чашите си с вино и отидоха на балкона, където студът им се стори освежителен след задушната зала. Целунаха се, посмяха се на подпийналите си колеги вътре и на комичните им изпълнения на дансинга.

— Каква прекрасна вечер! — каза Дейзи.

Чувстваше се щастлива. Повишението означаваше, че планът й се осъществява отлично. Освен това сега имаше и Кристоф.

— Благодаря ти, че ме доведе. — Тя впи очи в красивото му лице. В полумрака й се стори, че е тъжен. — Какво имаше предвид Джон, когато каза, че най-после си с дама?

— О… — Кристоф сбърчи чело. — Досетих се, че ще попиташ. И реших да ти обясня. Споменах, че съм бил пилот, помниш ли? Е, отказах се, защото… — Думите заседнаха в гърлото му. Лицето му помръкна. След дълго мълчание той продължи: — Стана ужасен инцидент, докато пилотирах. Имах малък четириместен самолет и се прибирах у дома за Коледа, но изведнъж изпаднах в… наричат го пространствена дезориентация.

Дейзи не продумваше, осъзнала, че й доверява нещо много съкровено.

Той отклони поглед и се втренчи в мрака.

— Пътувах по тъмно и не виждах хоризонта. Без него сетивата понякога се объркват. Не знаеш дали завиваш наляво или надясно. Не знаеш дори дали не летиш надолу. Виждах контролното табло, разбира се, но всичко се случи толкова бързо… — Гласът му секна. Дейзи сложи длан върху ръката му, за да му предложи поне някаква утеха. — Не вярвах на очите си, бях убеден, че съм на безопасна височина. Но не бях. Ударихме се в короните на дърветата в една гора в Нормандия и… Елен, приятелката ми… загина. — Той пое дълбоко дъх. — Извадили ме от самолета в безсъзнание и с жестоки рани. Дълго се възстановявах, но не успях да преодолея случилото се с Елен. Винях себе си, разбира се, и повече не съм се качвал на самолет. Не съм споделял с никого. — Той я погледна. — Досега.

— О, Кристоф — прошепна тя. — Скъпи мой… Страдал си толкова много. Ужасно съжалявам. Случилото се с Елен е трагедия, но ти не си виновен. — Тя го прегърна и го целуна. — Обичам те.

Той отвърна на целувката, отначало предпазливо, после по-страстно. Заизкачваха се безмълвно към стаята на Дейзи. Драматичната история на Кристоф беше разпалила желанието им; и двамата копнееха отчаяно да усетят близостта на другия. Влязоха задъхани в приглушено осветената хотелска стая и затвориха припряно вратата. Кристоф вдигна нетърпеливо роклята на Дейзи и простена одобрително при вида на дантелените жартиери върху стройните й бедра.

— Божичко, радвам се, че не ми каза какво носиш отдолу — прошепна той с глас, пресекващ от желание. — Нямаше да издържа вечерята.

Тя се засмя и се опита да го придърпа по-силно към себе си, но той я възпря.

— Чакай… Изглеждаш неустоимо.

Той се наведе и обсипа с целувки венериния й хълм. Тя пое рязко дъх. Досегът на устните му я наелектризираше и коленете й неволно се раздалечиха да му предоставят повече свобода. Езикът му я докосваше нежно, а ръцете му галеха бедрата и хълбоците й, карайки я да трепери от наслада и копнеж. Ту й се приискваше да спре, ту се страхуваше да не го направи, но когато той се отдръпна и я целуна по устните, вкусвайки ги с пламенно желание, тя разбра, че иска и това.

Той свали ципа на роклята й и я плъзна надолу. Дейзи остана само по дантеления черен сутиен и жартиерите. Впил очи в нея, той се съблече бързо и зарови лице в гладкия й корем и в примамливите извивки на гърдите й.

— Не мога да чакам — простена, доближил устни до ухото й. — Прекалено си изкусителна…

Тя го целуна пламенно и изви гръб към него. Той се настани между бедрата й и се поколеба само миг, преди да проникне в нея. Тя ахна и обгърна с ръце силния му гръб.

— Кристоф — прошепна гальовно, отметнала глава.

— Скъпа моя.

Той обсипа с целувки врата, раменете и устните й, движейки се бавно в нея.

„Искам този миг да не отлита“ — помисли си тя, понесена върху крилете на усещанията, с които той я даряваше. Искаше да прави любов с него, докато нощта не си отиде. Все пак не бързаха за никъде. Имаха време да се насладят на телата си, които дишаха и се движеха като едно.