Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (97)

Шеста глава
В манастирската градина

Сгрени от синкавата светлина на нащърбената луна, манастирските дървета с парцалите сняг по клоните си приличаха на мъгливи сенки.

Под старата ябълка, широко разперила кривите си клони, подпрени с колове, се бе облакътил на копието си монголски нукер. Затънал до колене в снега, той наблюдаваше с удивен и неразбиращ поглед една снежна пряспа. В нея лежаха две тела — воин с ризница и млада жена със златиста копринена дреха, които бяха свързани гръб към гръб за лактите. Главата на воина бе открита и дългите му черни къдрици, обичайни за младите кипчаци, се бяха разстлали по плещите му.

Воинът говореше нещо, а от време на време жената му отговаряше, стенейки. Нукерът не разбираше шепота им и се намесваше, като потропваше с копието си.

— Ще му кажа, че си ми брат и ще бъдеш освободен. Джихангирът ще ти даде злато, коне и ще те облече целия в коприна…

— Не искам да ти бъда само брат. Ще бъда щастлив да умра заедно с теб. Ще кажа на Бату хан, че ти си моята хурхе^[1].

— Няма да му го кажеш. Ние трябва да се отървем от тази беда и да се спасим… Ще се закълнеш в Аллах, че съм ти сестра.

Монголът вдигна копието си:

— Байза! Млъкнете! Джихангирът ви забрани да си говорите.

Охраняващият ги нукер добре познаваше завързания воин, който бе смелият и ловък юноша от челната стотня, яздещ отличен кон, и бе любимец на стотника Арапша.

Какво бе размътило разума му? Как бе посмял да вдигне очи към младата жена на джихангира? Сега го очакваше скорошен край.

Между старите дървета се промъкваше глутницата големи манастирски кучета. Вървящите най-отпред се приближиха и зачакаха, поглеждайки към лежащите като на своя скорошна плячка. Едно от кучетата се приближи твърде смело. Нукерът хвърли копието си и проби гърба му. Квичейки то се метна настрани, влачейки копието. След него препуснаха й останалите. Монголът закрачи през дълбокия сняг, вдигна междувременно откачилото се копие и се върна на мястото си.

Хлопна врата в преддверието. Заскърца градинската портичка. Няколко души се приближаваха по пътечката. Кучетата отново се разлаяха и се втурнаха насреща им.

Появиха се Субетей-багатур, Арапша, Хаджи Рахим и трима нукери. Хаджи Рахим носеше запален гравиран фенер с фитил от потопена в масло коприна. С големи крачки той пръв притича до Йълдъз, наведе се над нея и освети с мъждивата светлина на фенера страдалческото й лице.

— Някога ти ме хранеше… Носеше ми мляко и горещи колачета и удължаваше дните на бедния живот на дервиша! Защо сега, малка Йълдъз-Хатун, си потънала в урусутските снегове? Може да станеш плячка на тези гладни псета? Бързо, бързо се свести!

Хаджи Рахим постави фенера върху снега и с мъка развърза замръзналите върви. След това помогна на полубезчувствената измръзнала Йълдъз да се надигне, а Арапша я загърна със самурена шуба. Развързаният Мусук скочи и, залитайки, се приближи към Субетей-багатур, който, разкрачил крака, стоеше неподвижно, сякаш всичко, което се случваше не го засягаше.

— Ти чий син си? Отговаряй ясно! — попита Хаджи Рахим.

— На волния вятър! — отвърна му Мусук.

— Коя е тази жена? — продължаваше Хаджи Рахим. — Познаваш ли я?

Мусук мълчеше. От шубата се разнесе слаб глас:

— Това е моят брат, Мусук. И двамата сме деца на Назар-Кяризек от Сигнак.

— Всичко това е вярно! — каза Хаджи Рахим. — Познавам и двамата.

— Достатъчно! — намеси се Субетей-багатур. — Казаното от Хаджи Рахим винаги е истина! В този дом на черните шамани всички са изгубили разума си… Воине Мусук, ще ти се наложи да ми докажеш какъв „син на вятъра“ си, защото ще тръгнеш напред, на най-опасното разузнаване… Нукери, отнесете Йълдъз-Хатун в покоите й!

Иззад вратата на килията, в която бе настанен джихангирът, се чуваха странни викове и див, хлипащ вой.

Към стената на коридора се бяха притиснали нукери.

— Какво става там? — попита ги Субетей-багатур.

— Джихангирът свирепства! Съсече с меча си урусутските богове и закла двама от приятелите си блюдолизци. Сега плаче.

— Как така плаче?

— Нима не чуваш?

Субетей се приближи до вратата, иззад която се разнасяше ту вой на чакал, ту на хиена…

— Не влизай! Ще те съсече…

Арапша внесе Йълдъз в съседната килия и я положи на миндера. И Лахе се зае ловко да я разтрива.

Субетей чакаше пред вратата. Отново се чу вик:

— Какъв удар! О-о!… Какво вероломство!… О-о! Отново на пътя ми застанаха злодеи… О-о! Ще видят те, че аз съм истински внук на Чингис хан!… Точно така, ще видят те!…

Наведен толкова, че широкият му гръб съвсем се окръгли, Субетей-багатур решително отвори вратата и влезе в килията.

От под масата стърчаха краката на съсечените. Върху пода се уголемяваше локва кръв.

Кръстосал крака, на масата седеше Бату хан, поставил кривия си меч на коленете си. Лицето му бе подпухнало, а зачервените му и възпалени очи яростно изгледаха Субетей, който се изправи и го погледна право в тях.

Субетей попита много нежно:

— Защо плачеш, джихангире?

Бату хан вдигна меча над главата си, сякаш преценявайки кого да удари. Изведнъж се обърна и започна да сече иконата на свети Влас. Мечът му зазвънтя, а от иконата се разлетяха трески.

— За какво наказваш урусутския бог? — продължаваше Субетей с необичаен за него мек бащински глас.

— Казаха ми, че този бог с дългата брада спасява нещастните и предпазва всякакъв добитък, а за мен не прави нищо!… Виси на стената и ме гледа дръзко. Долу урусутските богове!

— Но какво се е случило? Нали никой не е загинал?

Бату хан примижа срещу Субетей с пиянски мътен поглед:

— Не е загинал ли, казваш? О-о! Ти също искаш да бъдеш мой приятел! Но на мен не ми трябват приятели, а само верни слуги!… Няма да простя коварството. Ето, тук стърчат краката на двама мои бивши приятели! Притиснах ги в ъгъла, защото се осмеляваха да се разпореждат от мое име! Да бяха опитали да направят такова нещо при Чингис хан! О-о! В този дом черните зли онгони изпълзяват от дупките си и правят хората безумни… О-о!

Субетей продължаваше да е спокоен. Бату хан скочи на пода и задърпа Субетей за ръкава:

— Да вървим! Ще ти покажа какво са направили! Тръгвай след мен!… Хаджи Рахиме, ти също ела с нас! Къде ти е фенерът? Запали го.

И Бату хан бързо тръгна напред, а останалите го последваха. Излязоха в градината.

— Там няма никого! — каза Субетей.

— Лъжеш ме!

Бату хан се отправи към клонестата ябълка, спря се, огледа се наоколо, свирна с уста, каза: „Дзе-дзе!“ и забърза нататък. През градинската портичка монголите излязоха в тихия манастирски двор, в който се намираха плевниците и конюшните.

— Хаджи Рахиме, освети тук!

Опънал крака, върху снега лежеше вран кон. Той вдигна глава и неговите изпъкнали и умни очи изгледаха Бату хан, след което главата му отново падна, а белите му до коленете крака се заровиха в снега.

— Някой е омагьосал коня ми. Може би са злите мангуси или черните шамани на урусутите, или мои добри приятели! Те са ми завиждали и не са искали да догоня с него и да съсека коназа Гюрга… О-о! Кажи ми, врани коне, кой те погуби?

С почти човешки стон конят изви шия и започна да лиже кървавата рана на хълбока си.

— Хаджи Рахиме, ти можеш да говориш със звездите! Изслушай коня ми и разбери кой е убил моя бегач?!

Хаджи Рахим освети с фенера си мястото, което конят лижеше, след което положи ръка върху наранения хълбок, опипа го и го натисна.

— Тук има оток. Изтича кръв и гной. Ето от какво умира конят… — и факихът измъкна от раната тънко желязно острие.

Бату хан се наведе към мъждукащия фенер.

— Това е женски фуркет за коса! — каза уверено нечий глас зад него.

— Не, това не е женски фуркет! — отвърна Субетей-багатур, като разглеждаше острието. — Жените убиват с фуркет господаря си, докато спи, но никога не убиват коня му. Това е направено от добри приятели. Казвах ти да не завъждаш с всичко съгласяващи се блюдолизци, а да държиш около себе си само верни слуги… Това е парче от кинжал!

Конят се опъна и зарита с крака. Бату хан приклекна пред него:

— Няма да ти се случи повече, врани коне, да влезеш в превзет горящ град… Ти ми служи вярно, но животът ти бе кратък. О-о!

Бату хан зави, скочи и на бегом се отправи назад през градината и преддверието. Всички побързаха след него. Пред вратата на килията си Бату хан се спря и се заоглежда с мътен поглед, сякаш търсейки някого. Влезе, надигна глинената кана с вино и изгледа накриво Субетей:

— А кой е там, до мен?

— Отиди и виж!

С каната в ръка Бату хан премина в съседната килия. Върху осветения от поставена в каче горяща борина миндер лежеше Йълдъз-Хатун, която изгледа приближаващия се до нея Бату хан с тъжни очи и се зави презглава със самурената си шуба.

— Здрава ли е? — попита Бату хан.

— Йълдъз-Хатун е здрава и не се оплаква от никого! — отвърна му китайката И Лахе.

Бату хан се обърна към Субетей-багатур.

— Ти ли го направи? Ти ли я спаси?

— Да, аз!

— Само ти ме разбираш… Ти си мой верен слуга! Не съм давал заповед да бъде убита. Това направиха моите приятели от мое име…

И той прилепи устни към каната, и започна да пие виното, което се застича и по гърдите му. Олюля се, свлече се надолу и се просна на пода.

Субетей-багатур взе внимателно глинената кана и тихо излезе.

— Тръгваме на разсъмване — каза Субетей на чакащите го нукери. — Предстои ни дълъг и много бърз преход. Всички бъдете готови. Заповядах да бъдат повикани юртджите! Къде са те?

— Чакат те, непобедими!