Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (89)

Шеста глава
Нощна схватка

Макар и да сме малко, ние сме славяни!

Ударът ни е и точен, и тежък…

Н. М. Язиков^[1]

От срещнатите селяни Евпатий научи, че в имението на великия княз Георгий Всеволодович, намиращо се близо до Суздал, пирува и безчинства някакъв татарски отряд и че там са пристигнали важни ханове със знамена и отличителни знаци.

„Може би там е и самият цар Батий? — помисли си Евпатий. — Сега или никога ще си разчистя сметките с него!…“

И, като се раздели, отрядът му спешно се отправи към Суздал. Конниците, „ястребчетата“, правеха големи обходи, за да избегнат многолюдния път, по който в търсене на плячка бродеха татарските отряди. Пешаците, „вълчетата“, вървяха направо по горските пътеки.

Като се приближи към имението, Евпатий остави конните черниговци зад една кория, а самият той се прокрадна напред, до края й.

Иззад високия дървен стобор се чуваха меланхолични песни и преливащите се трели на татарските свирки. Здрачевината бързо се сгъстяваше. През портата на имението излязоха около стотина татарски конници. Монголите удариха конете си и се понесоха в галоп по пътя.

Когато съвсем се стъмни и над спящата гора се издигна ярката луна, към Евпатий се приближи Звяга:

— Вълчетата са тук и са готови. Не е ли вече време?…

— Започвайте! — отвърна му Евпатий. — Не вдигайте шум! Избивайте ги мълчаливо!…

Сподвижниците нападнаха тихо, без нито един вик. Спящите здрав пиянски сън монголи дълго не можеха да разберат какво се е случило и откъде са се стоварили тези невидими врагове. През широкия двор на имението бързо прелитаха безмълвни конници. Стоманените им ризници преливаха със светлосини искри. Техните дълги прави мечове и тежки боздугани поразяваха татарските воини. И само прегракнали стонове нарушаваха тишината.

— Крилати мангуси! — разнесе се нечий вик.

С ужас го заповтаряха събуждащите се татари. Опомняйки се, те се мятаха из двора на имението, опитвайки се да се измъкнат, бягаха към портите, където ги посрещаха непознати хора и ги съсичаха с топорите си.

На фона на пурпурния дим от разгоряващия се пожар отчаяният бой продължи през цялата нощ. Старите дървени постройки горяха с ярки пламъци. Заварени неподготвени, монголи се объркаха съвсем в общата суматоха и с отчаян вой тичаха между пламтящите къщи и конюшните.

През тази нощ сподвижниците изпосякоха многоброен татарски отряд, но изгубиха и доста от своите в завързващите се жестоки схватки.