Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (2)

Втора глава
Гост в мрака

Факих Хаджи Рахим отново спря, внимателно остави тръстиковата пръчица за писане върху един меден поднос и поглади с длан побеляващата си брада. През равномерното потропване на падащите капки зад тънката стена съвсем ясно се чу някакво шумолене.

„Чии ли могат да са тези стъпки в мрака на тази студена есенна нощ? Само човек, подбуждан от зъл умисъл, ще тръгне във влажната мъгла…“

Поставеният върху връзка стари книги глинен светилник осветяваше с мъждивото си огънче неравните и окадени стени, стария килим и изнурения и неподвижен учен. Шареното перде, закриващо тясното прозорче, леко се раздвижи.

Големият бял пес, свил се на кравай до вратата, наостри ухо и глухо заръмжа. Една мургава ръка се провря през прозореца и повдигна края на пердето. В мрака блеснаха нечии черни притворени очи.

— Кой е там? — попита Хаджи Рахим и отпусна ръка върху главата на скочилото на крака куче. — Долу, Акбай!

— Стопли объркалия пътя! Нека изсуша прогизналите си дрехи! — каза с едва чут шепот непознатият.

„Говори така, сякаш се бои от шума… — помисли си факихът. — Дали може да му се вярва?“

— Виждам, че имаш книги… Не си ли ти учителят Хаджи Рахим?

— Така е. Аз съм!

— Тогава ме пусни по-бързо вътре! Великият везир^[1] на Маверанагр^[2] Махмуд-Ялвач ти изпраща селям^[3]…

— Това име отваря на пристигналия вратата на колибата ми, която е затворена за всички останали.

Факихът отмести дървеното резе и, като се наведе, непознатият прекрачи през прага. Загорял, набит и облечен с дрехи с монголска^[4] кройка, той се изправи и се огледа. Като задържаше ръмжащото куче, Хаджи Рахим наблюдаваше влезлия. Във всяко негово движение се усещаха увереност и властност. Развърза пояса си, свали горната си дреха и я закачи на дървен пирон. След това нощният гост събу трудно жълтите си прогизнали ботуши, захвърли ги настрани и се отпусна върху старата протрита черга, близо до угасващото огнище. После съвсем спокойно, сякаш се намираше вкъщи, изтри мокрите си ръце във вълната на лежащата на килима шуба от овча кожа.

— Трябва да загасим светлината! — каза като стисна между пръстите си пушещия фитил на глинения светилник монголът.

Настана пълна тъмнина, само очертанията на прозореца прозираха слабо през пердето.

— Защо го направи? — прошепна факихът.

— Преследват ме въоръжени хора, убийците на баща ми — отвърна му, също шепнешком, монголът. — Искат и мен да убият. Твоят светещ прозорец се вижда отдалеч, поради което, въпреки тъмната нощ, те намерих… Изгони кучето!

— Това куче е единственият ми защитник…

— Изгони го! Ръмжи и се чува из целия Сигнак.

— Не се бой от защитника ми!

— Така кучето ще обикаля около къщата и ще ни предупреди, ако приближат лоши хора.

Факихът неволно се подчини на властния гост, отвори вратата и избута косматия пес в тъмнината. Хаджи Рахим се спря за миг, като се поколеба, не е ли по-добре да избяга, но една силна ръка го издърпа вътре. Гостът собственоръчно спусна дървеното резе, без при това да изпуска факиха, след което го поведе към килима и заедно с него се отпусна на колене. Бързо зашепна, като прекъсваше речта си и се ослушваше, когато песът започваше да ръмжи зад тънката стена:

— Няма да отваряш резето. Могат да пристигнат и да дебнат зад вратата. Предателски убиха баща ми, като му пречупиха гръбнака, поради което живи ще ги сваря. Кълна се във вечното синьо небе, че ще го направя!… Ако се опиташ да избягаш, ще те удуша!…

Непознатият полегна настрани, мърморейки си нещо, но без да изпуска ръката на домакина си, като я стискаше здраво с парещите си пръсти. Имаше треска. Изведнъж скочи, ослуша се и се отдалечи към стената.

— Това са те! — прошепна той. — Смъртта ме настигна! Гледай да не ме издадеш!

Отвън се разнесе неистовият лай на кучето. Някой се приближи и се чуха спорещи гласове. Силен удар разтресе стената.

— Ей, стопанино, отваряй вратата!

Хаджи Рахим отговори:

— Кой се осмелява да безпокои през нощта писаря на окръжния началник?

— Отваряй по-бързо или ще направим на парчета бърлогата ти! Търсим избягал престъпник.

— От два дни лежа болен и никой не дойде, за да запали огнището ми и да ми стопли вода. Търсете вашия престъпник в тръстиката, а не в дома на мирния преписвач на книги!

Грубите гласове продължаваха да спорят, а някой тропаше по вратата. Изведнъж див вик, приличащ на рев на ранен звяр, заглуши всички шумове. Чуха се вопли и стонове, които започнаха да се отдалечават и, най-сетне, стихнаха. Хаджи Рахим понечи да каже нещо, но дланта на госта запуши устата му.

— Не знаеш колко са коварни — прошепна в ухото му той. — Всичко правят с умисъл. Едните си тръгнаха, за да се скрият в засада, а твърде е възможно другите да дебнат зад вратата. Трябва да изчакаме и да се готвим за схватка.

Затаили дъх, двамата се приближиха до тесния прозорец, като се мъчеха да пробият с поглед мрака на нощта. Чуваха се само непонятни шумове и от време на време ситният дъжд барабанеше по-силно по листата.