Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (14)

Четиринайсета глава
Обяздването на дивия кон

Нареченият така заради ловкостта си Мусук^[1] пристегна здраво с колан тънкия си кръст, метна се върху жилав гърбонос кон и с дълъг тънък укрюк в ръка препусна по посока на дорестия жребец.

Отначало Мусук направи широк кръг, стараейки се да заобиколи коня. Дорестият жребец още не подозираше, че го заплашва опасност, и се заиграваше с близките жребчета.

Изведнъж нещо го обезпокои — бе забелязал приближаващия се към него пастир. Като пазеха жребчетата си, майките спокойно се отдръпваха настрана, правейки път на ездача. Повтаряйки движенията на майките си, жребчетата се отдръпваха след тях.

Дорестият застана нащрек. Почувства приближаването на врага и отскочи силно встрани, като се стараеше да се скрие сред другите коне.

Мусук не го изпускаше от поглед нито за миг. Врязваше се в купчините разбягващи се коне и се носеше след отдалечаващия се дорест жребец. Конникът неведнъж бе съвсем близо и се приготвяше да му надене примката, но разгневеният кон, махвайки с опашка и разтърсвайки глава с развяваща се настръхнала грива, рязко отскачаше встрани и изчезваше между разтревоженото стадо.

Мусук се разпалваше, не помнеше и не виждаше нищо, освен изплъзващия му се непокорен звяр. Той трябваше да го хване, каквото и да става, и да не го изпуска, което също не бе лесно. Вече на няколко пъти дорестият кон се изплъзваше на пастира, риташе с копита и разблъскваше с гръд скупчилите се коне, които, вдигнали глави и наострили уши, следяха с тревога буйното преследване.

Жилавият гърбонос степен кон, върху който, прилепил се към шията му, препускаше Мусук, сякаш разбираше тайните желания на ездача си. Не Мусук управляваше коня, а бегачът, в единен порив с ловеца, се носеше след изплъзващия се див жребец, откривайки го сред стотици други коне.

Накрая младият джигит настигна жертвата си, нахлузи й примката, захвърли настрана укрюка и, притиснал края на ласото с коляно, с дясната си ръка удържаше дивия, прекрасен в яростта си кон.

Когато примката изплющя върху шията на свободния бегач, наблюдаващите лова пастири нададоха див вой. Хилядите коне от табуна се вкамениха, поразени от победата на човека. Те стояха като вкопани, наострили уши и устремили погледи към опитния ездач и разярения жребец с развяваща се черна грива, задържан от опъналото се като струна черно, направено от косми ласо.

Изумен от не изпитваното досега усещане на остра болка в шията си, дивакът остана неподвижен само за миг. След това, като разкрачи крака и наведе ниско глава, той започна опити да скъса ласото.

Вдигна се внезапно на задни крака и направи отчаян скок встрани, опитвайки се да изтръгне ласото от желязната ръка на пастира, но постигаше само това, че примката го душеше още по-силно. Дорестият жребец запръхтя яростно, отпускаше се на колене, правеше нови скокове, извиваше се и хвърляше високи къчове със задните си крака.

Конят на Мусук бе силен и опитен в подобни схватки и не помръдваше и на крачка. Мусук внимателно следеше всяко движение на противника си. Двама пастири се приближиха тичешком до вбесения пръхтящ кон и здраво го хванаха за ушите, докато други двама коняри бързаха да вържат краката му с ремъци. Единият от тях прекара между зъбите на жребеца връв от косми, след което ловко омота корема му с нея и завърза края й на гърба му.

В този момент на гърба на страховития кон се озова босоного момче, облечено с алена рубашка и засукани шалвари. Хвана се за краищата на връвта, прекарана вместо юзда през зъбите на коня, и здраво се вкопчи с лявата си ръка за гъстата му грива. Като освободиха краката на коня, пастирите отскочиха настрани, а Турган го удари с бича си и препусна през степта.

Разтворил уста и вдигнал ръка, изпълненият с гордост и тревога Назар-Кяризек викаше:

— Берикеля^[2]! Синчето ми ще стане истински джигит!

Момчето се държеше здраво върху гърба на препускащия кон. Скоро бе толкова далеч, че изглеждаше като малка червена точка. Пастирите наблюдаваха зорко борбата между коня и детето, готовите всеки момент да се притекат на помощ.

Конят се носеше наоколо по степта, като се мяташе от една на друга страна. Опитваше се да хвърли момчето с неочаквани скокове настрани. Хвърляше предни и задни къчове, подскачаше на място, изправяше се на задни крака, вървеше на тях и отново полетяваше през степта, разярен до краен предел.

Вкопчил се с всички сили за връвта и разрошената грива, Турган не губеше нито смелостта, нито упоритостта си. Той ту удряше коня с бича си, ту го ободряваше и успокояваше с ласкави думи. Най-сетне дивият жребец започна малко по малко да се подчинява на юздата.

Това бе забелязано от пастирите. Най-големият брат, Демир, се развика:

— Момчето пребори коня! Време е да го измъкваме! То е уморено и силиците му не стигат. Аз ще отида.

И Демир препусна към Турган. Дорестият бе измъчен, изтощен, наполовина укротен и не бе трудно да бъде настигнат. Но щом забеляза, че към него се приближава нов конник, жребецът отново се разяри, започна да се извива и да скача настрани. Обаче отдавна се бе уморил и, губейки сили, се понесе със ситен тръс. Движенията му ставаха все по-равномерни и правилни. Вече се виждаше, че се подчинява на юздата и прави правилен кръг, като се приближава към мястото, където стояха Назар и пастирите.

Дивият кон бе обязден…

Притеклият се на помощ на момчето Демир се изравни с него и продължи да препуска редом до него. Като се държеше с лявата си ръка за гривата на коня, момчето се изправи на колене, а веднага след това и на крака. Опитният пастир се възползва от това и, като притисна плътно своя кон до обяздения вече жребец, прегърна детето с дясната си ръка и го прехвърли при себе си.

Вече опитомен, конят препускаше редом, воден за юздата. Придържайки седящото на седлото пред него момче, черният загорял пастир се връщаше към салаша. Притичалите им братя свалиха уморения, едва стоящ на краката си, млад укротител и един през друг се заеха да го прегръщат и целуват.

Арапша се хвърли към дорестия жребец, хвана го за юздата, потупваше го по шията и го наричаше с ласкави имена. Конят стоеше с разтворени крака, отпусната глава, равнодушен към всичко и с увиснали уши.

Старият Назар-Кяризек каза:

— Води го ходом до залез-слънце и не му давай вода до полунощ. Ще бъде най-добър и знаменит кон!

Младият монгол, който внимателно бе проследил с поглед препускането, се обърна към пастирите и започна небрежно да отброява златни динари от кесията си. Изсипа монетите в подложените длани на най-големия брат, след което се метна върху белия жребец и, като го задържаше, каза:

— Благодаря ви, джигити пастири! Скоро ще чуете за мен…

Той подкара коня, но го спря и се взря в далечината. Върху хълмовете, окръжаващи долината, се показа разтеглил се във верига конски отряд. По дребните яки коне с прави дебели шии можеше веднага да се познае, че са монголски. Конниците бързо обкръжиха мястото около салаша. Млад хан със сурово, каменно лице командваше монголите. Трима воини го следваха неотстъпно. Средният от тях държеше копие с трептящо от вятъра жълто парче плат. Мрачният хан се приближи до пастирите. Като срещна погледа на младия ездач на белия жребец, той се наведе към лъка на седлото си:

— Менду^[3], Бату хан! Не бе лесно да те намерим. Защо си с дреха, неподобаваща на принц чингисид^[4]?

— Жълтоухите кучета на Гуюк хан ме преследваха и аз се криех в салаша на тези бедняци.

— Почтеният ми баща, Субетей-багатур, се разтревожи за теб. Моли веднага да дойдеш в шатрата му.

— Готов съм, багатуре Урянх-Кадан!

Като препуснаха от място, монголите бързо се скриха зад хълмовете.

Арапша се обърна, защото не искаше да гледа как се отдалечава неговият любим бял Акчиан, и затърка със снопче трева потта, която струеше по хълбоците на новия му кон. Същевременно му шепнеше ласкаво:

— Не тъгувай! Не съжалявай за загубената свобода! Сега вече си мой приятел. До този момент ме преследваха несполуки, но ти ми носиш надежда! От днес ще се наричаш „Италмаз“! Ще станеш предан и верен като куче^[5] и неуморим и як като елмаз…