Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (25)

Четвърта глава
Сам в пустинята

Настъпи тъмна нощ. Върху небето запримигваха редки дребни звезди. В далечината зави гладен вълк. Отвърна му друг. На няколко места пронизителният вой бе подхванат от дивите гласове на чакалите.

Мусук седеше неподвижно и напрегнато се ослушваше. Но умората го надвиваше, очите му се затваряха и той постепенно потъна в дълбок сън.

Сънуваше, че седи на висок хълм. Пред него се разпростираше широка, цъфтяща степна равнина, по която пасяха шарени коне и рижи жребчета. От земята бързо заизраства пищен къпинов храст. Клонките му се сплитаха, извиваха, издигаха като стълб към небето и се проточваха като дъга над цялата равнина. По тази дъга, като по мост, бавно се катереше познатата му рижа крава на неговата майка, като поклащаше глава и дрънкаше с привързаното за врата й звънче. А след нея по дъгата вървеше девойка с червена рокля, развявана от вятъра. Веднага я позна. Това бе Йълдъз с кожен гюм в ръка. Вървеше, поклащайки се, и се страхуваше да не падне от моста. По синьото небе бързо прелитаха малки бели облачета. Кравата стигна до средата на огъващия се под нея мост и се спря с жално мучене. А Йълдъз завика с познатия му звънък глас: „Мусук!…“

Мусук с мъка отвори уморените си очи. Силното слънце го заслепи. Големи зелени мухи кръжаха над главата му. Изведнъж той отново съвсем ясно чу: „Мусук!“ Като примижа и засенчи с ръка очите си, той видя пред себе си няколко жълти високи камили, украсени с изящна сбруя с червени пискюли и ресни. Малки двуместни паланкини^[1] с цветни перденца бяха закрепени върху гърбиците на камилите. В тях седяха жени, облечени в ярки копринени рокли. Лицата им бяха толкова много набелени и изрисувани, че всичките изглеждаха еднакви. Жените се смееха, криеха се зад перденцата, а една от тях хвърли по Мусук шепа фурми и орехи. Слаба ръка със златна гривна му подхвърли копринена кесийка. В същия момент с диви викове пристигнаха монголски конници и с хриплив рев камилите закрачиха напред, като равномерно подрънкваха с хлопки и звънчета.

Отдалечавайки се между хълмовете, керванът се изгуби като сън… Но това не бе сън! Мусук събра от глинестата почва много фурми и орехи, няколко колачета, поръсени с анасон, и копринена раирана кесийка, завързана с шнурче. В нея имаше жълти парченца захар^[2] на кристали, шамфъстък, бадеми и девет златни монети. Мусук мушна в пазвата си този странен подарък.

„Старият добър Хизр е чул моята молба и ми помогна!“ Мусук се изкачи на близкия хълм, обрасъл с рядка, суха и остра трева. Пред него се виеше дългият и тесен търговски път, водещ от Кипчакските и Киргизките степи на запад, към Великата река Итил. Представляваше вдълбан в глинестата земя коловоз, широк колкото следа от камила, утъпкван в продължение на столетия от преминаващите кервани. Тук-там по него белееха кости, търкаляха се овнешки дърдонки и избелели парцалчета.

„Трябва да остана тук! Може би старият Хизр отново ще ми донесе късмет…“

Дълго време степта оставаше безмълвна и пуста.

Слънцето вече се спускаше от пламтящото небе, когато в далечината между хълмовете се появиха конници. Десетина отлично въоръжени джигити с големи черни овчи шапки препускаха с пики напред върху тъмно дорести отбрани коне. Най-отпред яздеше млад воин с бял арабски тюрбан. Нещо познато се стори на Мусук в стойката му, в неговото строго и мрачно лице и, най-вече, в неговия строен дорест кон.

Като се приближи до Мусук, ездачът задържа коня си:

— Как се казваш? Къде е отрядът ти? Защо се търкаляш тук?

Мусук стана и, припряно и изпълнен с отчаяние, разказа за бедите си, за желанието си да участва в похода и за ограбването му от шайката на Мурат бей.

Конникът изслуша с неподвижно и каменно лице разказа на Мусук, след което каза:

— Аз съм стотникът Арапша. Познавам те — ти беше коняр при хан Баяндер. Вярвам ти и те вземам със себе си. Засега ще си на изпитателен срок като коняр, след което ще получиш кон, копие и меч. Яхвай последния кон!

Мусук се покатери върху задницата на коня на единия от ездачите и се хвана за пояса му. Конниците препуснаха. У Мусук се зароди надежда, че започва нов и по-щастлив период в живота му.