Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (30)

Девета глава
Великият съвет на чингисидите

Ненавист, гняв и завист преобладават

в характера на този народ.

Рашид ад-Дин

Вечерта бе тиха и без вятър. Ситният дъжд отъпка досадния прах. Наоколо пламтяха огньове и се разнасяше миризма на пържена овнешка лой.

Хановете се приближаваха с пиянски смехове и груби възгласи. Оставиха конете си на десетина крачки от голямата златистожълта шатра, защото по-нататък не бяха допуснати от тургаудите, преградили с копията си пътя. Хановете понечиха да се отправят вкупом към шатрата, но тримата главни шамани застанаха пред тях:

— Минете между огньовете! Ще ви опушим със свещен дим. Той ще очисти сърцата ви от зли помисли и ще прогони черните духове на мрака.

Часовои стояха в две редици отстрани на пътечката, водеща към шатрата. Хановете и техните военачалници минаха бавно, като се спираха около всеки от осемте жертвеника, издигнати от камъни и глина. Върху тях димяха огньове. Шаманите размахваха изплетени от тръстика ветрила, разпалвайки огъня и стараейки се димът да се насочва по посока на хановете. Други шамани дрънкаха с дайрета и високо пееха древни заклинания.

Двама стражи до входа на шатрата придържаха вдигната входната завеса с копията си и, наведени, внимаваха влизащите да не докоснат с крак свещения праг.

На високи бронзови поставки в самата шатра горяха светилници и разпръскваха аромат на амбра^[1], мускус^[2] и алое^[3]. Около тях върху разстланите шарени килими лежаха сахтиянови и копринени възглавнички. От тавана в дъното на шатрата се спускаше, като закриваше задната стена, широка малинова копринена завеса, извезана със златни птици и цветя.

До входа в парадна китайска дреха с проблясващо злато по нея бе застанал Субетей-багатур и приканваше влизащите да свалят оръжието си и да го оставят до вратата, след което да минат нататък и да седнат от дясната страна. Менгу хан и четиримата братя на Бату хан се разположиха отляво. Зад хановете сядаха техните главни военачалници, най-знатните им нойони^[4] и багатури.

Гуюк хан обут с червени сахтиянови ботушки с много високи и извити токове, влезе последен, като пристъпваше със ситни крачки. Дебелият му корем бе пристегнат с брокатен пояс, в който бе втъкнат китайски кинжал с нефритена ръкохватка. Синият му копринен чапан бе закопчан с големи рубинени копчета. Под чапана му се виждаше малиново елече, извезано със златни дракони.

Като се усмихваше презрително, Гуюк хан седна по-навътре в шатрата и огледа подозрително присъстващите. След него се опитаха да влязат тримата му монголски телохранители, но Субетей-багатур им изсъска:

— Назад! Кой ви е разрешил да присъствате на съвещанието на князете?

Гуюк хан се намеси:

— Нека останат! Нека се учат как се управлява!

— Арапша! Изхвърли ги! — извика Субетей.

Дошлите монголи упорито се промъкваха към Гуюк хан. Арапша хвана единия от тях изотзад и го извлече от шатрата. Братята на Бату хан се надигнаха и изблъскаха останалите двама.

Влязоха трима роби с китайски широки дрехи и унесоха златни изрисувани подноси, върху които имаше обикновени дървени аяки^[5] с пенещ се бял кумис. Тези сиви назъбени чаши се пазеха като светини от Бату хан, защото от тях някога бе пил самият велик Чингис хан. Всички поглеждаха почтително тези стари аяки, толкова обичайни в бедняшките юрти. Чашите бяха единайсет, колкото и хановете от рода на чингисидите. Робите стояха неподвижно, държейки подносите в протегнатите си ръце.

Субетей премина в дъното на шатрата и внимателно отдръпна малиновата, извезана със злато завеса. Върху широк и нисък, украсен със златна украса трон зад нея седеше строгият и неподвижен Бату хан. Бе с преливаща от искри блестяща стоманена ризница, китайски златен шлем със затилник, украсен отгоре с голям колкото гълъбово яйце диамант. Отстрани на шлема висяха четири опашки от черно червеникави лисици.

На златна верижка върху гърдите на Бату хан се кипреше голяма овална златна пластинка, пайцза, с изображение на глава на разярен тигър. Тази пайцза бе получил от ръцете на самия Чингис хан бащата на Бату хан, суровият и смел Джочи хан. Тигровата глава означаваше следната повеля на хагана:

„Всички са длъжни да се подчиняват на пазителя на тази пайцза, все едно че той самият заповядва“.

На коленете си Бату хан държеше китайски меч с дълга ръкохватка, блестяща от диаманти.

Всички утихнаха, впервайки погледи към мрачния джихангир. Той гледаше напред, над хората, с каменно лице и свъсени вежди, отдалечен от обикновените земни дела.

Няколко мига Гуюк хан седя неподвижно, след което се обърна към седящия до него хан Кюлкан и му прошепна така, че и останалите да чуят:

— Полска мишка, която си мисли, че прилича на лъв!

Субетей-багатур се отпусна на колене пред трона и каза:

— За джихангир на този поход е обявен Бату хан, който е справедлив, безупречен и смел! Заслужава да бъде наречен „Саин хан“ — Доблестния! Виждате златната пайцза на яката му гръд и знаете какво означава главата на разярения тигър. Окажете почит на Бату хан, както ако пред вас стоеше самият Свещен управник. Ако цялата войска се подчинява на Саин хан, както се подчиняваше на единствения и най-великия, то целият свят ще легне под копитата на конете ни. Преклонете се пред джихангира!

Братята на Бату хан се надигнаха, сложиха ръце на гърдите си и паднаха ничком. След тях Менгу хан и някои от старите пълководци също станаха и се поклониха доземи, като целунаха килима. Седем принца, поглеждайки под око към Гуюк хан, останаха неподвижни.

Бату хан едва забележимо помръдна устни:

— Раздайте чашите!

Субетей се сви, прегърби се още повече и даде знак на робите, които с безшумна ловкост обиколиха всичките чингисиди и им раздадоха старите дървени чаши, пълни с кумис. Също такава обикновена чаша взе и Бату хан и, държейки я пред себе си, се подготви да произнесе молитва.

Гуюк обаче не му позволи да го направи. Той заговори, бързайки да прекъсне Бату хан и искайки да покаже, че той, наследникът на престола на великите хагани, е най-висшият хан на това събиране:

— Ще изпием първите капки от нашия роден кумис от тези дървени чаши за процъфтяването, величието, здравето и могъществото на великия владетел на всички монголи и повелител на още сто и седемдесет други подчинени му народи, пазения от вечното синьо небе хаган Угедей^[6]…

Някои от хановете поднесоха чашите към устата си и започнаха да пият, а другите изчакваха, като поглеждаха към Бату хан. Той продължаваше да стои неподвижно и, като проточваше думите, каза високо в настъпилата тишина:

— Първата чаша от нашия кумис ще изпием в памет на Свещения управник, отишъл си от нас, за да заповядва в надоблачния свят, за този най-велик воин, който нареди да се започне този поход, за да се разнесе ужасът от монголското име до последните граници на света!…

И Бату хан бавно изпи чашата си до дъно, като изля останалите капки върху дланта си и я прекара по гърдите си. Всичките принцове побързаха да залепят устни за чашите си, защото не бе възможно да откажат да пият в памет на великия Чингис хан!

Робите донесоха сребърни подноси със златни бокали и чаши с различни форми и започнаха да ги пълнят с кумис от висящия до входа голям телешки мех. Всички пиха за великия основател на монголската държава и за предстоящите победи.

Бату хан отново тихо заговори, но думите му звучаха съвсем ясно в шатрата, в която всички седяха неподвижно, предчувствайки, че сега могат да излязат наяве тайните злобни страсти, кипящи у чингисидите:

— Сега ще говорим за това какво е полезно и какво е ненужно за този поход. Ето какво искам да ви съобщя…

Гуюк се въртеше на мястото си и си шепнеше с двамата, съседни му ханове. Доста по-рано през деня бе изпил твърде много опиващ айрян и очите му бяха налети с кръв. Закрещя с пресипнал и яростен глас:

— Какво толкова можеш да ни съобщиш? Кой ще поиска да те слуша? Та ти ли трябва да седиш на трон и ти ли трябва да командваш войската?! — И, като се заливаше от смях, Гуюк се обърна към другите ханове: — Не е ли истина, че Бату хан не е нищо друго, освен жена с брада! Ще заповядам на най-нисшия от нукерите си да го нашиба с пръчка!

Приближеният на Гуюк хан пълководец Бури закрещя с пълен глас:

— Ха, ха! Нека го направя аз! Ще ритна Бату хан с пета, ще го съборя и ще го стъпча!

Принц Кюлкан се смееше, пищеше пиянски и се опитваше да прекрачи през седящите около него ханове:

— Забоди на тази жена с брада дървена опашка! Пуснете ме да мина и сам ще го направя!

По знак, даден от Гуюк, всичките му привърженици скочиха и, изваждайки ножове от пазвите си и блъскайки безразборно, се хвърлиха към трона.

Главата на Бату хан се сви между раменете му, зъбите му се оголиха, а очите му се превърнаха в цепки. Изправи се рязко, захвърли настрани меча си и измъкна иззад кончова си къс бич. Размахвайки го, започна да удря по главите настъпващите срещу него ханове.

— Проклинам с велико проклятие тези, които по време на поход не се подчиняват на джихангира! А ти, Гуюк, няма да станеш велик хан, както и кокошката няма да полети над облаците! Назад! На колене!

Изведнъж прогърмя пресипналият и яростен глас на Субетей-багатур:

— Ойе! Урянх-Кадан, викай „бесните“ и „непобедимите“!

Млад и силен глас повтори:

— „Непобедимите“ и „бесните“, насам!

Иззад завеси, от кожени сандъци и навити килими мигновено изскочиха монголски воини. Едни от тях се хвърлиха към Бату хан, вдигнаха го на ръце и той изчезна зад платнищата на шатрата. Останалите воини удряха мятащите се насам-натам ханове с юмруци по лицата, поваляха ги на земята и ги влачеха за краката из шатрата.

Бронзовите поставки с горящите светилници паднаха върху биещите се ханове. В шатрата стана тъмно. Последните ханове и нойони се опитваха с пълзене да се промъкнат към изхода.

С яростни проклятия ханове и свити се събраха около шатрата, от която все още се чуваха глухи удари и звън на счупени съдове. Като оправяха разкъсаните си дрехи и изтриваха с ръкави кръвта от лицата си, някои тръгнаха да влизат обратно в шатрата, но невъзмутимите стражи не ги пускаха, като грубо ги отблъскваха с копията си.

Изпод страничната завеса на шатрата се измъкна Субетей-багатур, внимателно държащ в ръце оставения от Бату хан негов наследствен крив меч с диамантената ръкохватка. „Бесните“ и „непобедимите“ се строиха в плътни редици около Субетей. Към тях притичваха все нови и нови нукери. Субетей-багатур спокойно изчака, докато синът му Урянх-Кадан, заедно с другите воини, изнасяше дърпащия се Гуюк. Като се поклащаше върху кривите си крака, Субетей се приближи, пъшкайки, до него, поклони се ниско, рухна на колене и удари чело в земята. Гуюк се опита да ритне Субетей в лицето с крака си, обут в червен сахтиянов ботуш, но монголите го дръпнаха назад.

Субетей стана, поизправи се и му каза:

— Внимание и подчинение към сина на най-великия! С какво мога да докажа предаността си?

— Къде е той? — отново закрещя Гуюк. — Ще издера лицето му! Той е плъх, а не джихангир!…

Субетей примижа със зачервеното си око:

— Свещеният управник в момента беседва с небесните жители там, високо зад буреносните облаци. Оттам той гледа доколко успешно преминава походът и как се придвижва на запад неговата непознаваща поражението монголска войска!… А как постъпват внуците му?! Точно така! Между неговите багатури не може да има кавги и не може да има вражда… Точно така! Всички трябва да се държат един за друг като дърветата в гъстата гора и дружно като вълчата глутница!… Така, така и така! Дружно! — последните думи Субетей изкрещя с дива ярост.

Всичките ханове утихнаха, слушайки Субетей, а Гуюк престана да се дърпа и замря, разбирайки, че в момента е опасно да се съпротивлява на едноокия старец.

— „Непобедими“, бъдете готови! — извика Субетей.

Нукерите удариха с длани по ръкохватките и с рязък звън извадиха от ножниците им кривите си мечове, а Субетей продължаваше да крещи, настъпвайки срещу Гуюк:

— Великата и непобедима войска се води от назначения от Свещения воин джихангир Бату хан, който ти заповядва, Гуюк хане, още сега, без да си поемаш дъх, да тръгваш към брега на Великата река Итил и да чакаш там на мястото, където в нея се влива рекичката Еруслан^[7].

Гуюк отново се разгневи:

— Не смей да говориш така с мен, наследникът на златния трон! Ти, скитнико и пастире, издигнат от моя дядо! Мълчи, слуга, кривоглед кьопчо, и се подчинявай!

Съскайки и задъхвайки се, Субетей подскочи два пъти на мястото си. По-късно нукерите твърдяха, че в този миг налятото с кръв око на разярения Субетей е горяло, пронизвало и прогаряло като нажежен до червено пирон. Старецът тихо каза:

— Така е! Аз съм нукер! И изпълнявам волята на моя и единствения за всички тук повелител, джихангира Бату хан. Аз съм негов нукер и слуга! И, който спори с него, ще бъде пометен от пътя му! Който не изпълни негова заповед, ще бъде насечен на девет части! Ойе, първата десетка на „непобедимите“! Качете пияния хан Гуюк на коня му! Извийте му лактите! Той е още твърде млад и айрянът го е ударил право в главата. Мигновено откарайте младия хан в лагера му! Предайте го в ръцете на нойон Бурундай^[8] и веднага препуснете обратно! Ако вече не съм тук, догонете ме! Напред, уррагх^[9]! Уррагх!

Държащите Гуюк хан нукери извиха ръцете му зад гърба и го повлякоха към коня му. Субетей-багатур се огледа. Опрели блестящите си мечове на десните си рамене, нукерите стояха като вкаменени. Като разговаряха тихо, хановете и нойоните се отдалечаваха. Субетей привика мрачния и спокойно следящия всичко Арапша.

— Къде е джихангирът?

— Отнесохме го в твоята шатра. Усилих охраната.

— Правилно си постъпил. Трябва да се очаква нов удар. Заповядай на тръбачите и на големия барабан още по първи петли да вдигат войската за поход.