Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (21)

Двайсет и първа глава
Избирането на главния вожд

Изтокът пламтеше. Златножълтата линия над хоризонта стана огнена. Най-сетне червеното кълбо на слънцето се изтърколи на небосклона. В същия миг се разнесе свирепият пресипнал рев на дългите тръби, оповестяващи началото на тържествения празник.

Съгласно древен степен обичай всички монголи, свалили шапки и провесили пояси през вратовете си, се проснаха на земята, кланяйки се на небесното светило. Като задрънчаха с дайретата си, шаманите в нестроен хор запяха молитви и заклинания, молейки надоблачните и винаги гневни богове да станат милостиви, да дарят с успех и сполука предстоящия поход и да просветят с ясен разум главите на събралите се ханове, за да изберат най-съобразителния и най-късметлията от монголските принцове чингисиди. А той да поеме в силните си ръце юздата на чингисхановия кон и да поведе войската към покоряването на света.

Младият Гуюк хан седеше на първото място, отдясно на празния златен трон. Доволна и щастлива усмивка пробягваше по пълните му устни. Кой ще е джихангир, ако не той, синът на великия хаган, наследникът на златния трон на монголските повелители! Оглеждаше с неспокоен поглед другите ханове, които криеха мислите си под каменната неподвижност на жълтите, застинали в почтителна усмивка лица. Гуюк хан се обръщаше често, защото го тревожеше отсъствието на Бату хан, който не се виждаше никъде. Само братята на Бату — Урду, Шейбан и Тангкут — с мрачни остри погледи седяха на малка група малко по-отстрани.

Воплите и виенето на шаманите прекъснаха рязко. Смятайки се за най-знатен, Гуюк хан стана с намерението да говори, но тръбите отново зареваха и той се отпусна на килима.

Тогава скочи знаменитият пълководец Джебе-нойон, воювал заедно със Субетей-багатур като началник на предния му отряд от разузнавачи. Широкоплещест и силен, наречен заради стремителността си „Стрелата“^[1], той започна да крещи с могъщия си глас любимите думи на Чингис хан, обикновено произнасяни преди обявяването на негова заповед:

— Чуйте, непобедими войски, наподобяващи спускащ се към плячката си сокол! Чуйте, войски, скъпоценни като елмази върху шапката на великия хаган! Войски, единни като издигната от камъни висока могила! Чуйте, багатури, подобни на гъст храсталак от тръстики, растящи на тесни редове един до друг! Изпълнявайте волята на Свещения управник. Само неговите слова са мъдри, само те носят победа, само неговите заповеди ви носят безмерни богатства, хилядоглави стада и непомръкваща слава!

Нукерите закрещяха от различни краища:

— Чуйте словата на Свещения управник! Слушайте почтително и с трепет!

Всички се хвърлиха на колене, докосваха земята с ръце и, вдигнали глави, слушаха какво ще се каже.

Четиримата писари на Субетей-багатур, мюсюлмани уйгури^[2] с бели тюрбани, избрани за глашатаи заради звучните си гласове, застанаха в четирите края на могилата. Като държаха пергаментови свитъци в ръце, те започнаха едновременно да четат, стараейки се взаимно да се надвикат:

— Слушайте, непобедими воини, слушайте! Ето какво нареди преди десет години великият Свещен управник. Ето какви думи са записани в завещанието му: „Ние издигнахме на високия хански престол нашия най-голям син, Джочи хан, като му дадохме в разпореждане западните улуси. Наредихме му да тръгне нататък, към залез-слънце, с войската на непобедимите монголи. Наредихме му да отиде да покори света до Последното море, дотам, докъдето може да стъпи копитото на монголския кон. Но таен враг, подобно на черно куче, пропълзяващо през дъждовен ден, се прокрадна до непобедимия ми син и превърна багатура Джочи хан в прах, разпръснат от вятъра. Слушайте, мои верни сподвижници, багатури и нойони! Ние назначаваме за повелител на монголската войска, тръгваща към вечерните страни, моя смел и доблестен внук Бату хан, Джочиевият син. Той ще поведе към нови победи и ще прослави сплотения от мен монголски народ, поради което му давам знаме с рижата опашка на моя боен кон. Ние заповядваме на нашия верен слуга, опитният във военните дела Субетей-багатур, да помага на нашия внук Бату хан да държи здраво златната юзда. На нашия внук повеляваме да се вслушва за всичко в съветите на предпазливия и мъдър Субетей-багатур. Само така Бату хан ще свали от небето утринната звезда, ще унищожи всичките ни врагове, ще покори света дотам, докъдето пропада слънцето. Тогава ще изчезнат морът, гладът и сушата и ще настане всеобщ мир“. Чуйте, воини, такова е желанието на Свещения управник и такова трябва да бъде то и на целия монголски народ!…

— Нека е така! — закрещяха монголите и татарите, стоящи на колене около могилата. — Нека волята на Свещения управник ни поведе отново на война срещу другите народи! Нека знамето с опашката на чингисхановия жребец ни сочи пътя! Покажете ни го!

От стотнята на буйни конници, стояща на стража в подножието на могилата, излезе млад мургав монгол, яздещ белоснежен жребец. Той изкачи вихрено върха на могилата и спря рязко беснеещия кон на ръба на скалата. След него препускаха трима воини. Средният държеше бяло петоъгълно знаме^[3] с девет, трепкащи от вятъра, широки ленти. Върху златното острие на пръта му се развяваше дълга рижа конска опашка, добре позната на всички стари монголи, които са били съратници на непобедимия Чингис хан.

— Това е Бату хан! — зави тълпата. — Това е Бату хан, синът на Джочи, чингисовият внук! Яхнал е Сетер, белоснежния кон на великия бог на войната Сулде! Води ни на бой, Бату хан!

Утринното слънце ярко осветяваше златния шлем на Бату хан, неговата направена от халки броня и танцуващия буен жребец с огнени очи. Бату хан опъна златната юзда и вдигна над главата си кривата си сабя.

— Чуйте ме, гледащи ме в очите мои багатури! — извика той със силен и звучен глас и равнината се смълча. — Великият ми дядо, Свещеният покорител на Вселената, ми заповяда да завоювам всичките земи на Запад до самия им край. И аз се кълна, че с вас, ненадминатите по храброст багатури, ще го направя и ще прокарам кървава огнена пътека до края на света!

Ехтеж от радостни възклицания се понесе по редиците на воините, след което затихна.

— Обещавам, че ще опаша с копринени тъкани коремите на моите воини! Ще заграбя стотици хиляди бикове и овни и ще храня до насита с месо цялата войска. Обещавам, че всеки ще получи нова шуба! Пред нас са богати страни, в които народите са станали мързеливи от спокоен живот. С вас, непобедимите багатури, ще покоря страхливите и неумеещите да се бият народи. Вашите бичове ще се разхождат по тлъстите им гърбове!

Отново през равнината проехтяха викове:

— Ти си истински внук на Покорителя на Вселената! С теб ще покорим всички народи!

— Кълна се и в още нещо! Не съм забравил враговете си, ще открия нощните жълтоухи псета, които убиха баща ми, и живи ще ги сваря в котлите! Ако виновният се окаже мой брат, кълна се, че и с него ще постъпя по същия начин! Повече няма да се бавим! Тръгваме на поход утре на разсъмване! Първият сбор на цялата ни войска ще бъде на брега на Великата река Итил. Оттам ще започне буйният и весел лов на племена и народи. Там ще пусна в бой моите смели орли и соколи!

Всеки кипчакски род, всяко коляно завика бойните си урани:

— Манатбу! Карабурб! Аманджйл! Уйбас! Дюйт! Еебуганбм-кайд-шуляйм!…

А новият джихангир обърна танцуващия под него бял жребец и бавно се приближи до юртата на Субетей-багатур. Няколко ханове притичаха до него, хванаха златната юзда, докоснаха стремената му и затъркаха бради в направения от чортова^[4] кожа ботуш на Бату хан:

— Умоляваме те, Велики джихангире, слез от коня си и седни на трона, който оттук нататък принадлежи на теб! Понеже се радваме на избора ти, ще устроим тържествен пир! Всички ханове и кипчакски султани искат да целунат земята пред теб и да изкажат предаността и усърдието си към теб!

Бату хан се усмихна снизходително и скочи от коня си. Хановете се отдръпнаха, за да му направят път към пъстрия килим пред златния трон.

Но млад воин с бял тюрбан върху дългите си черни къдрици разблъска грубо хановете, хвърли се напред и препречи с копието си достъпа му до трона:

— Назад, Бату хане! Виж какво те очаква!

И той запрати със сила копието си в средата на пъстро извезания килим. Пробивайки тъканта, копието изчезна. Воинът хвана килима за края и го отметна — под килима зейна черен отвор на дълбок кладенец.

Бату хан извика:

— Арапша, след мен!

Втурна се към юртата на Субетей-багатур и изчезна зад входната й завеса.

— Какви хитри злодеи, какви жълтоухи псета са могли да подготвят такъв капан? — шепнеха хановете и се трупаха около кладенеца, опитвайки се да надникнат в него.

— Идва Субетей-багатур! — разнесе се из тълпата.

Старият прегърбен пълководец с криви крака и сгърчена десница бавно се приближаваше към трона. Огледа безмълвната тълпа от ханове и гости със своето ококорено и немигащо око:

— Отсъствах два дни и не видях как черните нощни мангуси^[5] са изкопали капан до мястото на джихангира. Докато съм жив, тези отровни чудовища няма да успеят да погубят младия вожд, назначен за Свещен управник! Ще изтръгна с клещи езика на всеки, който готви гибелта му. Да видим дали ще са толкова смели пред мен, колкото са били хитри, докато са подготвяли капана. Но да не се бавим. Да тръгнем на поход не утре, а още днес, в този момент! Сгъвайте шатрите! Оседлавайте конете! Нукери, палете огньовете!

Като пъшкаше и още повече се прегърбваше, старият пълководец се обърна и бавно закрета към юртата си.

Вятърът стихна и в неподвижния въздух над могилата се проточиха към небето девет стълба дим, защото пъргавите нукери на Субетей-багатур разпалиха предварително приготвените огньове, като хвърляха в тях влажна слама, с което съобщаваха на всички чергарски племена, че започва великият поход на Запад.