Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (111)

Двайсета глава
Цената на предателството

В юртата влезе княз Глеб и огледа всички с питащ поглед. Бату хан изглеждаше доволен, а Субетей-багатур бе по-малко суров, отколкото бе винаги. Княз Глеб се наведе, припълзя до Бату хан и целуна земята пред него. Бату хан гледаше настрани. Княз Глеб чакаше на колене.

Накрая Бату хан погледна към него:

— Какво искаш, коназе Галиб?

— Ти си велик! Ти си щедър! Помогни на своя верен роб…

— Какво ти трябва? — повтори Бату хан, като се намръщи.

— Аз вярно ти служих по време на великия ти поход, Ослепителни! Сега непобедимото ти войнство се връща в родните степи.

Княз Глеб замълча, опитвайки се да прозре зад неподвижното лице на джихангира.

— За какво молиш?

— Заповядай ми отново да ти служа!

Бату хан мълчеше и княз Глеб продължи по-смело:

— Не съм ти нужен в твоите цъфтящи степи. Но на руска земя мога да ти бъда много полезен… Бъди милостив! Назначи ме като твой баскак в Рязан! Спомни си преданата ми служба…

Търсейки поддръжка, княз Глеб погледна към Субетей-багатур, който седеше неподвижно, с непроницаемо лице, и гледаше към земята с немигащото си око. Йълдъз-Хатун се извърна.

Бату хан заговори:

— Който предава родината си, е ненадежден човек. На него не може да му се вярва. Той ще измени и на господаря си.

— Аз ти бях верен! — отчаяно възкликна княз Глеб. — Оказах ти важни услуги… Открих къде се намираше лагерът на княз Георгий…

— Така е…

— Спомни си, че сам, доброволно, дойдох при теб!

— А къде можеше да отидеш? Урусутите те бяха прогонили, Кипчакските степи ми се бяха покорили.

— Но…

Бату хан се обърна към Субетей-багатур:

— Мой мъдри съветнико, ти бе обещал да ми разкажеш за борбата на моя велик дядо с храбрия Ван хан^[1].

Сякаш събудил се, Субетей-багатур вдигна глава и се вгледа внимателно в младия джихангир. Започна с равен и спокоен глас:

— Безсмъртният воин, твоят славен дядо, воювал с владетеля на кераитите^[2] Ван хан. Могъщото и силно племе било покорено, но смелият Ван хан не се предавал. Събрал около себе си последните си храбреци, той се защитавал като вълк. Бил е могъщ и смел враг! Твоят велик дядо е уважавал неговата храброст…

— И какво станало по-нататък?

— Воините на Чингис хан победили, защото било невъзможно да им се противопоставиш. Ван хан бил обкръжен. Загубил и последните си нукери и избягал с двама слуги…

Бату хан слушаше внимателно и кимаше с глава. Йълдъз-Хатун се премести по-наблизо. И Лахе развълнувано притисна ръце към гърдите си. Княз Глеб изгледа всички със злобен поглед.

— Славният Ван хан спасил ли се е?

Субетей-багатур засумтя:

— Не, Ослепителни! Жълтоухите кучета, неговите слуги, го предали. Докато спял, те се прокраднали до своя господар, убили го и отнесли главата му на великия Чингис хан.

Всички мълчаха, а Субетей-багатур продължаваше:

— Подлите кучета очаквали милост от страна на Великия воин, но той се разгневил: „Когато Ван хан бе могъщ и силен, вие му служехте! Когато в нещастието си ви се довери, вие се възползвахте от слабостта му!…“. И мъдрият Чингис хан заповядал да прекършат гърбовете на предателите…

Бату хан бавно се обърна:

— Чу ли?

Княз Глеб се вкопчи в краката на джихангира, но Бату хан го отблъсна:

— Казваш, че си ми служил ли? За това ти бе давано злато. А предателството трябва да се наказва… Мога ли да се доверя на предател?

Бату хан изгледа накриво сивото мъртвешко лице на Глеб:

— Достойният човек не се страхува от смъртта…

— Прости ми, Ослепителни… Съжали се… — мрънкаше княз Глеб.

Малка трепереща ръчичка се отпусна върху тъмната и силна ръка на Бату хан.

— Добре… живей!

Княз Глеб се хвърли да целува червените ботуши на Бату хан.

— Върви си! — каза му рязко джихангирът. — Арапша, нареди на нукерите да откарат коназа в степта, извън лагера!

— Но къде ще отида?!… — закрещя княз Глеб. — Аз вече нямам родина!

Бату хан му обърна гръб. Двама нукери извлякоха дърпащия се Глеб^[3]. С непроницаемо и спокойно лице Арапша спусна след него тежката входна завеса.