Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (86)

Трета глава
„Аман!…“

Пълната и ярка луна светеше от беззвездното небе. Бързо плуваха малки облачета. Сякаш хващайки се за луната, те я закриваха за миг и продължаваха нататък.

Ваула загрижено поклати глава.

— Скоро ще се извие снежна буря! — каза той на крачещия до него брадат сподвижник.

— Фъртуна се надига! — отзова се онзи.

— Виелицата ни е сигурна — каза и Звяга. — Току-виж татарите се заврат в къщите и няма да ни забележат.

Облаци скриха луната и гората веднага се обви с гъсти сенки и сумрак. Сподвижниците бавно се придвижваха на върволица напред, като се държаха близко един до друг. Първите бяха със ски, а пешаците упорито крачеха след тях, като пропадаха до коляно в дълбокия сняг.

— По-близо, соколчета! Крачете дружно!…

Снежната буря се изви внезапно. В далечината гората започна да ечи, а върховете на вековните борове и ели завиха. Вятърът прелиташе с пронизително свирене, вдигаше купища рохкав сняг и засипваше с него сподвижниците.

Скоро отвсякъде се чуваше непрекъснато бумтене, трясък на чупещи се клони и грохот на падащи дървета.

— Не изостава-ай! — крещеше Звяга.

Все по-трудно бе да се върви. Бодящият сняг пареше лицата им. Вятърът ги събаряше на земята и спираше дъха им.

— Ей, со-ко-ли!… Не изостава-ай!… — се разнасяха глухо провикващи се гласове.

Сподвижниците вървяха дълго, упорито промъквайки се през бурята и опасявайки се да не изостанат. Знаеха, че гибел чака този, който се изгуби в гората.

Най-сетне вървящият начело Ваула каза:

— Сега ще тръгнем по-тихо, защото Ярустово е близко…

През воя на вятъра до тях достигаше злобният лай на кучета. Те не джавкаха с обичайния нощен лай, а се задъхваха от ярост, без да млъкват нито за миг, хриптейки и давейки се, сякаш усещаха враг.

Сподвижниците се спряха, вслушаха се и решиха:

— Кучетата ни съобщават, че татарите са в селището!…

— Приближи се, струпай се! — предадоха си един на друг.

Събраха се в края на гората. Съсредоточено се взираха през поривите на прелитащия сняг. На слабата светлина на луната, често скриваща се зад облаците, се виждаха черните петна на къщите. Комините на някои от тях пушеха. Замириса на прегоряла мас и ръжен хляб. Тук-там в тесните прозорчета едва-едва просветваха мъждиви огънчета.

Прокуда хвана Звяга за ръкава:

— Ето там, в крайната къща е техният главен разбойник — бей Мурат.

Звяга се ослуша:

— Че той и сега шуми там и още не е мирясал.

Поривите на вятъра донасяха хлипащ женски плач, жални стонове и виковете на пияни гласове.

Звяга започна да раздава заповеди шепнешком. Сподвижниците го слушаха внимателно. После се разделиха и започнаха бавно да се промъкват през зеленчуковите градини. Малка група тръгна след Звяга, от когото не се отделяше и Прокуда. В аула поведе останалите. Измъченият Поспелка остана на края на гората, за да пази татарския кон.

Виелицата стихна така внезапно, както и беше започнала. Сподвижниците се приближиха безшумно до стобора. Наблизо, притиснал се до стълба, дремеше един страж. Звяга се приближи до него и татаринът падна с широко разперени ръце. Татарските коне бяха вързани за оградата. В снега до тях лежаха изтерзани и голи човешки тела.

— Господи, това пък какво е? — зашепнаха сподвижниците.

— Да вървим! — припираше ги Звяга. — Може да успеем да спасим все някого!

Сподвижниците отвързаха конете, яхнаха ги и предпазливо обходиха селището. По пътя си срещаха полудиви монголски и откраднати руски коне. Те ги хващаха и продължаваха нататък, като здраво стискаха в ръцете си своите вилообразни копия, топори, заострени колове и криваци.

Като стигнаха до портата на селската ограда, трима се спешиха, пропълзяха до тъмнеещия се встрани плевник и го подпалиха. Сламата пламна весело. Червен език лизна покрива на плевника и изгасна. След това се разгоря отново и затрептя сред кълбата черен дим, озарени от пурпурните му отблясъци.

— Напред, рязанци! — закрещяха мужиците от всички страни, като се втурваха в къщите.

Отговори им яростният вой на татарите.

Те изскочиха от топлите къщи на студа, объркани от неочакваната атака и с мъка се съвземаха от доскорошното си пиянство. Но конете им ги нямаше, а от тъмнината върху тях се нахвърляха невидими хора, събаряха ги на земята и ги сечаха с топори. Татарите бягаха през задните дворове, но сподвижниците ги догонваха и ги довършваха там.

Сподвижниците откриха в плевниците завързани руски пленници. Вече освободени, те изтръгваха колове от оградите и се втурваха да преследват мъчителите си.

С един удар Ваула уби на място пияния страж, седящ в преддверието на попския дом, и предпазливо влезе в собата.

Върху масата все още се виждаха остатъци от пира — оглозгани кости, корички хляб, съборени чаши. Няколко пияни татари се въргаляха по пода. Старият полуразсъблечен поп седеше в ъгъла, обхванал коленете си с ръце, и повтаряше: „Господи, помилуй! Господи, помилуй! Те не знаят какво правят!“

Върху топлата печка, завил се с поповото расо, хъркаше бей Мурат. До него, като потръпваше с голото си слабичко тяло, хлипаше и стенеше внучката на стария поп.

Сподвижниците довлякоха завързания Мурат бей до заледения кладенец с високото геранило. Той стоеше и се поклащаше, като още не схващаше какво се е случило с него. Поглеждаше свирепо изпод вежди тълпящите се пред него мужици, въртеше своите пиянски, налети с кръв очи и повтаряше:

— Аман^[1], аман!…

— Какъв аман за теб? — каза му Ваула, като тикна под носа на бея Мурат медната обица с отрязаното ухо.

— Откъде е тази обица? От твоята пътна торба! Кой е рязал ушите на нашите моми? Кой ги е насилвал? Кой е захвърлял пленниците голи в студа? Ти, кучи сине! Кого да екзекутираме за това? Теб, мръснико!

Притича Прокуда и го заплаши с юмруци:

— Какво само са направили с Булатка? Вързали го за геранилото на кладенеца, със студена вода са го обливали… Ето го там, едва е жив!

— Да се върже разбойникът за геранилото! — реши Ваула. — А и да му се закове ухото за стълба с гвоздей. Нека знае колко сладко е било на нашите моми, докато им е рязал ушите!…

Приближи се Звяга, яхнал татарски кон:

— Какво се мотаете с този враг? Свършвайте с него и на конете! Няма вече татари в районния център…

Спасените от татарски плен обградиха сподвижниците. Жените и децата плачеха от радост и молеха за хляб. Сподвижниците им дадоха награбената от татарите плячка, като взеха за себе си само конете, татарските ризници и оръжие. Мужиците се присъединиха към сподвижниците. Жените решиха да се промъкнат с децата през горите и по рядко използваните пътеки към родните си районни центрове.

— Няма да почиваме! — извика Звяга. — Още сме малко, трябва да заличим следите си, преди татарите да са се усетили… По-бързо напред, рязанци!

— Няма да тръгна с женорята! — твърдо заяви Прокуда. — Ще дойда с вас!…

Помогна да качат Булатка на седлото. Зад него се качи Поспелка.

— Дръж здраво Булатка! — заръча му Прокуда.

След което ловко се метна върху своя татарски кон и тръгна редом с тях.

Разсъмваше се. Облаците се разнасяха. Бурята стихна и като че ли въобще не я бе имало. Ярустово опустя. Навсякъде се търкаляха трупове на убити татари. В районния център не остана нито една жива душа. Само кучетата бродеха като безмълвни сенки между изоставените къщи и, надушило новата плячка, долетя голямо ято кресливи гарвани.

В полукръг пред геранилото на кладенеца седяха няколко кучета, които, облизвайки се, наблюдаваха привързания към стълба полуразсъблечен Мурат бей, който все още въртеше злите си очи и мърмореше с вкочаняващия му се език:

— Аман, аман!…