Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (17)

Седемнайсета глава
Йълдъз

Както всяка сутрин, тананикайки си песничка, Йълдъз подкара агнетата. След нея тръгна Мусук. Като се отдалечиха далеч в зелената равнина, двамата дълго седяха един до друг върху един хълм. Йълдъз разпитваше приятеля си за войната. Задълго ли щяха да заминат на поход джигитите? Винаги веселото и с трапчинки на бузите лице на Йълдъз се издължи и тънките й вежди се сближиха. И как не! Колко пъти бяха говорили за бъдещия си съвместен живот, а сега, заради този страшен поход, всичките им мечти се разлетяха като изплашени птички. А ако Мусук не се върнеше?… Малко ли смели джигити бяха положили буйните си глави в далечни страни и в безлюдни пустини, където чакалите разнасяха изпонасечените им кости?!

Но Мусук си подсвирваше и се смееше. Набегът е празник за младия джигит. Той ще види нови страни, ще се прослави със смелостта си, ще стане известен батир. Като се върне от похода, ще донесе подаръци за всички, а най-вече за Йълдъз — и червена копринена риза до петите, и шарен пояс, обшит с дребни стъклени мъниста, и зелен стъклен гердан, чиито зърна ще приличат на изумруди, и пръстен с камък, пръскащ светлосини искри.

Мусук не можеше да утеши нежната и плаха Йълдъз. Една след друга се търкулваха сълзи по бузите й и тя каза:

— За какво е тази проклета война? Всички много добре си спомнят какво бе тук, в Сигнак, когато дойдоха страшните монголи. Те колеха наред, палеха домовете и отведоха половината от жените и децата неизвестно къде! Тогава останах без баща и майка… Не ми трябват такива подаръци! Нали с теб искахме да издигнем наша си юрта на брега на ручея, където да отглеждаме свои агнета и където всеки ден да имаме пресни колачета и парче сушена извара. А ти искаш, заедно с безжалостните монголи, да убиваш хора, да палиш юртите им и да им отнемаш последните колачета и извара!

Мусук се засмя и възкликна:

— Недей да плачеш, Йълдъз! Ти си моята щастлива звезда! Като тръгна на похода, и денем и нощем ще си мисля за теб. Който рано тръгне, щастието ще намери, а който седи на едно място, ще изгуби и него…

И Мусук прегърна Йълдъз, скочи на коня си и, като размаха безгрижно калпака си, препусна напряко през степта към табуните на хан Баяндер.

По пътя си срещна тълпа конници. Те яздеха отлични коне с украсена със злато сбруя, носеха соколи на ръкавиците си и бяха обградени от хрътки. В далечината около две стотни джигити, образували верига, подгонваха дивеча. Мусук мина близко до наконтените със сини монголски дрехи ездачи. От храсталаците изскочиха четири джейрана^[1] и се понесоха из степта. Ловците препуснаха след тях. Отправиха се точно в посоката, където Йълдъз пасеше агнетата. Мусук си помисли: „Дано, като видят красивата девойка, тези монголски ханове да не заповядат на джигитите си да я вземат със себе си. За хана няма закони и от капризите му няма спасение“.

Вечерта на следващия ден Мусук се върна в юртата на баща си. В нея седяха Назар-Кяризек и четиримата му синове. Когато Мусук влезе, всички млъкнаха. Мусук изрече обичайния поздрав и приседна отстрани. Всички усърдно ядяха оризов пилаф с овнешко. Като се редуваха, вземаха важно с крайчетата на пръстите си по шепа ориз и я поставяха в устата си.

„Откъде у нас пилаф? — учуди се Мусук. — Значи вкъщи са дошли пари! От какво? Къде татко е заработил толкова, че угощава всичките си синове със скъп пилаф?“

Мусук се огледа. Защо ли майка му бе с разплакани очи? Защо дрънка сърдито със съдовете? Малкият Турган не е седнал до баща си, а се е притиснал до вратата, сякаш е виновен за нещо, и плахо повдига очи.

— Защо не ядеш, Мусук? — попита Демир.

Мусук се поколеба. Какво се е случило? Тревожните мисли и ужасяващата догадка спряха дъха му.

А баща му взема с пръсти от дървеното блюдо парченца месо и по ред, в знак на доброжелателство, ги пъха в широко отворените уста на синовете си… Днес той е стопанинът, днес той гощава и може с ръката си да пъхне в устата на госта си вкусен къс. Взе тлъсто парче месо и протегна ръка към лицето на Мусук.

Мусук се отдръпна рязко:

— Аз няма да ям!

Скоро след това дървеното блюдо бе опразнено до последната трохичка. Като се обърна към Мусук, Демир му каза с важността и достойнството на по-големия брат:

— Най-младият ни брат Мусук! Ти вероятно и сам разбираш, че ние, синовете на нашия почтен баща Назар-Кяризек, трябва да се явим в отряда на хан Баяндер на добри коне с удобни за поход седла и добре наточени остриета. Ако хан Баяндер ни види окъсани като байгуши^[2], дори няма и да разговаря с нас.

Мусук скочи и отстъпи към изхода:

— Значи е истина? Продали сте Йълдъз на пазара като овързана кокошка на някой тлъст бей или на търговец на роби?

— Сам разсъди! Докато ловували, наблизо минаха сигнакски богаташи. Видяха Йълдъз и казаха: „Ето едно желано цвете за нашия хан!“ Предложиха много добра цена на баща ни — двайсет и четири златни динара. Откъде ние, бедняците, ще намерим иначе такива пари? Ето твоят дял — четири динара. Разделихме честно всичко, като те взехме и теб предвид — и Демир хвърли четири златни монети върху кечето.

Мусук му отвърна злобно, но тихо, като постави ръката си върху дръжката на ножа, затъкнат зад шарения му пояс:

— Аз вече нямам нито братя, нито баща! Не ми се изпречвайте на пътя!

И избяга от юртата. Всички мълчаха, отпуснали глави, и се слушаха как Мусук яхва коня си, очаквайки какво ще каже на майка си и на Турган, които, плачейки, бяха изтичали след него:

— Ще се върнеш ли някога?

— Никога!