Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (3)

Трета глава
Безсилен е човекът без кон

Когато пердето на прозореца порозовя от първите слънчеви лъчи, непознатият обу ботушите си, огледа мокрия си син чапан^[1] и го запокити в ъгъла. Без да иска разрешение от домакина си, свали от един дървен пирон стар избелял плащ и с мъка го надяна на широките си плещи.

— Лошо е, че нямам кон! Трудно ще се измъкна… Може би ще ме спаси парцаливият ти плащ. Ще се престоря на просяк…

Приближи се до вратата и погледна през един процеп. Рязко се дръпна и се притисна до стената. Постоя неподвижен, след което направи знак на факиха да отвори вратата.

Чу се слабо потрепване. Хаджи Рахим отмести резето и вратата се отвори.

На прага, цялата обляна от розовеещия изгрев, стоеше, като се усмихваше, една девойка, почти момиче, с дълга почти до петите оранжева риза и със светлосин гердан на мургавата шия. Държеше глинена стомна, покрита с широко зелено листо. Върху него лежаха три току-що изпечени зачервени колачета.

— Ас-салам-алекум^[2], Хаджи Рахим! — каза безгрижно девойката и две весели трапчинки заиграха върху бузите й. — Моят почтен благодетел Назар-Кяризек ти изпраща току-що издоено мляко и тези още горещи колачета и пита дали ти е нужно още нещо.

Като прие с благодарност стомната, Хаджи Рахим излезе след девойката от колибата. Къпиновите храсти блестяха, обсипани с капки дъжд. Старият пес Акбай седеше на пътеката и гледаше накриво с налетите си с кръв очи.

Върху мократа трева лежеше някакъв човек. Бе покрит с вълнен сив плащ, какъвто носеха арабите. Вързан с ласо, наблизо пощипваше трева бял, оседлан кон. Той нетърпеливо вдигаше малката си глава с черни живи очи и разтърсваше копринената си грива, прогонвайки кръжащите около него конски мухи.

Факихът се върна в колибата. Неговият нощен гост го чакаше до вратата.

— Засега прощавай, учителю мой, Хаджи Рахиме!

Факихът хвана непознатия за ръкава:

— Вземи храна за из път!

— Нима все още не си ме познал? — попита го гостът, докато скриваше в пазвата си горещите колачета. — Преди десет години ти ме учеше да държа калема^[3] и да изписвам трудните арабски думи. Много от тях съм забравил, но две думи ще помня винаги: „Джихан гир“ — покорител на Вселената… Скоро ще чуеш за мен! Ще изпратя да те вземат…

Спря се на прага и удивен се вгледа в девойката:

— Как се казваш? Откъде си?

— Казвам се Йълдъз^[4]. Сираче съм и живея при Назар-Кяризек.

— Гласът ти звънти като камбанка. Ти ще си щастливата звезда над моя път…

Прекрачи бързо през прага и видя белия кон:

— Небето ми изпраща кон! Това ще е конят на моите победи като белия Сетер, походният кон^[5] на Чингис хан. Сега отново съм силен.

С плъзгаща се хищна походка младият монгол се придвижи по тревата към белия кон, издърпа безшумно от земята желязното колче и, като нави ласото, с лекота се метна на седлото. Буйният кон препусна в галоп и се скри зад тополовата горичка.

Девойката гледаше с учудени очи след непознатия, след което обърна блестящия си поглед към Хаджи Рахим. Той стоеше неподвижен, замислен и поставил ръка върху брадата си.

— Това разбойник ли беше? — попита го девойката.

— Това е един необикновен човек!

— Защо? Та нали открадна чужд кон?

— Яздейки го, ще покорява държави… Върви си вкъщи, звездичке Йълдъз! Кажи на почтения Назар-Кяризек, че болният факих му благодари и ще запомни загрижеността и милостивостта му.

Девойката се обърна бързо и се затича, но после сериозна закрачи по пътечката, като се стараеше да се държи като възрастна.

Сивият плащ се размърда. Като отскочи, старият пес пресипнало залая. Изпод плаща се показа юношеска глава с черна, леко къдрава коса. Притежателят й скочи стремително, вдигна своя намотан син тюрбан^[6] и го накриви над дясната си вежда. Това беше воин с крива сабя и два кинжала на пояса си.

— Къде ми е конят? — развика се той и, като изтича до мястото, където допреди малко пасеше белият кон, се зае да разглежда следите. — Разбирам, че към коня ми се е приближил… човек с монголски ботуши… Той е откраднал бойния ми кон! За какво ми е блестящата сабя, щом крадецът е далеч!… Без кон съм безсилен като сокол с пречупени крила! Какъв воин съм сега! — И, като се хвана за слепоочията, младежът със стон се свлече на земята.

— Не тъжи! — каза му, като се приближи факихът. — С коня ти замина човек, който ще ти даде в замяна хиляда кобили…

Юношата лежеше неподвижно, а Хаджи Рахим го утешаваше:

— Повярвай ми, нищо не си загубил, а може би много си спечелил…

— Това бе моят добър и изпитан приятел!… Върху него се хвърлях в битка и неведнъж той ми е спасявал живота. Тежко на воина без кон!

— Познавам този, който сега язди белия ти жребец, и ти казвам, че конят ще ти бъде върнат! Това е толкова вярно, колкото и това, че се казвам факих Хаджи Рахим.

Младежът стана, вдигна с рязко движение плаща си от земята и се поклони пред учения:

— Ако виждам пред себе си прославения със знанията си факих Хаджи Рахим, наричан ал-Багдадй^[7], то аз вярвам на думите ти. Да има уют, простор и благодат в дома ти! Моля за милост и за мъдър съвет към странника, дошъл от далечните планини на Кюрдистан^[8]. Приветствате Джалал ад-Дин^[9], най-храбрият от героите!

— Млади мой брате! — каза му факихът. — Ти си преминал невредим през планини от беди в тези страшни дни, когато вселената се тресе, и ми носиш поздрави от далечния прославен герой, с което ми доставяш двойна радост. Влез в скромния ми дом!