Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (69)

Десета глава
Последните дни на Рязан

… Имаше град Рязан и земя Рязанска

имаше, и изчезна богатството им, и

си отиде славата им, и не можеха да

се видят в нея никакви нейни блага

— само дим и пепел. Нямаше в града

нито пеене, нито звън, вместо радост

— плач непрестанен.

Повест за разораването на Рязан от Батий, 13 век

Още от сутринта татарите си приближиха до рязанските стени, влачейки след себе си стълби, които бяха най-различни: и свързани от няколко дялани дъски, и сковани от борови дялани дъски с напречни греди, а имаше и направени набързо от дълги греди със засечки от двете страни.

Под градските стени се разнасяха виковете на татарите, воплите на избиваните пленници, чукането на топорите и меланхоличният писък на свирките, с които татарските воини се окуражаваха преди щурма.

Стълбите започнаха да се издигат на стените едновременно от всички страни, като предоставяха известна опора за нападателите.

Първи се закатериха руските пленници, бодени отзад с копия. Полуголи, с раздрани кълчищни ризи и посинели от студ, те с мъка се катереха по стълбите и викаха, умолявайки защитниците на Рязан да не ги убиват:

— Пощадете ни, братя! Дайте ни да се прехвърлим през стобора. Заедно с вас ще се обърнем срещу татарите… Не по своя воля идваме, отзад ни секат…

Отгоре им отвръщаха:

— Обръщайте се назад, страхливци! Подвити опашки! Изтръгнете мечовете от татарите, бийте ги и чупете стълбите!

Не искайки да се бият със своите братя рязанци, някои от пленниците, като стигаха до средата на стълбите, се хвърляха надолу и се изтъркулваха по замръзналата ледена корица. Долу в ниското те се счепкваха с татарите и падаха съсечени.

Навсякъде кипеше отчаян бой.

Въоръжен с топор с дълъг сап, Савелий чакаше на стената, готов да събори всеки, който се изкачи по стълбата. Едновременно пред него се опряха краищата на три стълби. По тях бързо, един след друг, се закатериха хора. Какви бяха те — руснаци или татари? Полуголи, дрипави, със сопи в ръце, те се катереха с отчаянието на ужаса и крещяха.

Савелий извика:

— Наш ли си или не?… Прекръсти се!

Първият не отговори, а виеше с див глас, като държеше над главата си сопа и се опита да удари с нея Савелий. Но сопата отлетя и той се затъркаля надолу по ската.

Следващият крещеше:

— Дикорос! Свате! Не ме удряй… Аз съм Ваула! След мен е Звяга…

Топорът на Савелий замря във въздуха. Мужиците тежко се прехвърлиха през дъбовата стена. След тях с крив блестящ меч в ръка бързо се катереше млад татарин, който полетя надолу с разсечена глава. Савелий удряше яростно, силно и толкова уверено, както бе свикнал да сече старите вековни ели в гората.

Звяга и Ваула застанаха до него. С пръти изблъскваха всеки, който се покатереше по стълбата. Там, на стената отчаяно се защитаваха и останалите рязански ратници, отбивайки пристъпа.

Жените също помагаха, като изливаха ведра с кипяща вода върху щурмуващите или хвърляха камъни и ледени буци по всеки, който се опитваше да се изкачи по стълбите.

Към пладне щурмът бе отбит. Татарите стихнаха и се оттеглиха. Долу, под стените се движеха, пълзяха и отчаяно викаха ранените. Татарите се разхождаха между тях, като извличаха своите и доубиваха руснаците.

Щурмът се повтаряше и денем, и нощем в продължение на пет денонощия. Рязанците упорито стояха на местата си. Но редиците им оредяваха и нямаше кой да замени падналите. На мястото на мъжете, убити със стрели или разкъсани от тежащите по един пуд^[1] камъни, заставаха жени. А татарите изпращаха в атака все нови и свежи отряди. Те се катереха упорито, надявайки се на скорошна плячка — който нахлуеше пръв, щеше да граби всичко, което поиска.

Савелий, Звяга и Ваула си помагаха взаимно, като се редуваха. По време на кратките затишия лягаха направо там, на стената и мигновено заспиваха, подложили ръце под главите си.

След камъкометателната машина към портата пропълзяха два тарана — големи греди с железни накрайници, провесени на яки подставки. Като се криеха зад кожени щитове, работещите с тараните монголи и пленници залюляваха гредата, удряйки я със страшна сила в градската порта. Дъбовите дъски трещяха, отлитаха трески. От стените изливаха вряла вода и гореща смола, мятаха стрели и камъни.

А татарите упорито и безспир удряха и удряха и най-накрая разцепиха портата.

С тържествуващи крясъци те се втурнаха през портата и се натъкнаха на дебелата каменна стена, преграждаща плътно входа. Тя бе издигната през дните на щурма от рязанските жени, подпомагани от децата.

Татарите не прекратиха натиска и, като добавиха още стълби, отново изпращаха отчаяни воини, опитващи се да сломят упоритостта на рязанците.

Защитниците на града виждаха, че силите им намаляват, и разбираха, че краят е близо. На двайсети декември вдовицата на рязанския княз, Агрипина, младите й снахи и най-близките боляри се събраха в катедралата, като решиха там да посрещнат неминуемата гибел. Бяха обкръжени от множество рязански жени. Епископът и свещениците пееха молитви и обещаваха райско блаженство на всеки, който приемеше мъченическата кончина.

Слепият звънар продължаваше неуморно да бие голямата камбана за тревога. Звънът й сякаш говореше, че борбата продължава, че никой не се предава и че руските хора ще положат кости за родната земя на дедите си.

На шестия ден от обсадата, 21 декември, татарите отново тръгнаха по стълбите, като носеха горящи факли. Непрестанни потоци от татари пълзяха едновременно от всички страни. Едни се биеха с кривите си саби, други поваляха защитниците със стрели.

Най-накрая татарите започнаха да надделяват. Див, радостен вой се носеше от всичките краища на града. Татарите вече тичаха по улиците, нахлуваха в домовете и съсичаха всички — и стари, и млади — без да щадят никого.

Разбиха черковните порти, втурнаха се в храма, съсякоха жените и свещениците и подпалиха сградата. Хвърляха в огъня малки деца, изтръгвайки ги от ръцете на майките им, които още там, пред очите на всички, насилваха, след което им разпорваха коремите.

Привечер в Рязан не бяха останали живи. Един съвременник пише:

„Нямаше кой да стене и плаче, нямаше кой да скърби за загиналите, родители до децата си, деца до родителите си, брат до брата — всички заедно лежаха мъртви…“

Поглеждайки през този ден от стената, Савелий се ужаси — към него пълзяха осем стълби, а долу се чернееше тълпа от татари, готови да тръгнат в атака. Савелий мяташе големи буци земя, събаряше катерещите се, на стълбите се издигаха нови и отдясно, и отляво. Татарите се прехвърлиха през стената. Не закачиха Савелий — не им бе до него. Опитвайки се да се изпреварят един другиго, те се втурнаха към вътрешното укрепление, където бяха княжеските палати, хранилищата, складовете и оборите за добитъка.

Савелий попадна във вълната бягащи рязанци, които, отблъсквайки татарите, се блъскаха към издатината на стената, надвиснала над реката. Рязанците се прекачваха през стената, плъзгаха се по заледения й покрив и падаха в реката на онова място, където ледът бе пробит. Който имаше сили, преплуваше реката и бягаше през полето по посока на гората.

Татарите бързаха по-скоро да започнат да грабят и не преследваха бягащите: „Далече няма да отидат, все едно, наши ще са“.

Сред малцината спасили се бе и Савелий. Въпреки ледената вода, той преплува Ока. С мокри дрехи и топор в пояса си, той изпълзя на противоположния бряг и се спря. За последен път се обърна към Рязан.

Сред вихър от пламъци и дим се очертаваше камбанарията на горящата църква. Савелий ясно чуваше звучащия по-силно от воя и виковете на победителите равномерен и самотен звън на камбаната за тревога, която слепият звънар продължаваше да бие.

Така, до последния си дъх, докато не го довърши един разярен татарин, биеше камбаната старият сляп звънар, призовавайки руските люде в защита на родината.