Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (43)

Пета глава
Народният сбор

Още преди обяд ратниците от Перунов бор пристигнаха в районния център Ярустово, намиращ се на големия път от Муром за Рязан. Потъмнялата дървена църква — „еднодневката“, някога построена за един ден от целия „свят“ — бе гъсто окръжена от сбутаните един до друг кръстове на гробището. Между кръстовете се трупаха мужици с вили, копия и бойни секири. Виковете и шумът на народа се чуваха отдалече. Над хилядната тълпа тревожно ехтеше тревожният звън на медната камбана.

Около хълма, на който стоеше църквата, се виеше ручей, чернеещ се сред своите затрупани със сняг брегове. Там, до водата се бе разположил шарен табор. Около стотина души, облечени необичайно — мъжете с обшити с червени ленти плъстени шапки, жените с ярки цветни шабури^[1], с жълти и зелени забрадки, децата полуголи и в дрипи — се притискаха и шумяха около огньовете.

Преминаващите се спираха до табора и към тях притичваха, протягайки голите си и мръсни от пепелта ръце, деца и припълзяваха жени. Всичките те твърдяха:

— Хлебец!… Да яде трябва!… Нашите българи… татаринът кла…

Преминаващите даваха на бедняците парчета хляб и ускоряваха крачка.

— Пак българи! Колко са избягали тук? Каква беда им се е случила?

На стъпалата на църквата се показа старият свещеник с лилав филон^[2] от грубо оцветено домашно ленено платно, с пришити жълти кръстове. Вдигаше високо с двете си ръце малък кръст и благославяше тълпата, като с треперещ глас крещеше:

— Дозрявайте^[3], православни! Идват към Рус^[4] ратни вой^[5], мунгали — пастири, воеводство держашу безбожния хан Батий! Рат вража идва откъм Дивото поле, станът им е съгледан на река Воронеж^[6]…

Мужиците внимателно се вслушваха, а свещеникът продължаваше да крещи:

— Чу бащицата наш, князът Юрий Ингваревич, че на границата на рязанската земя е застанал Батий, немилостивият и лъжливият хан пастирски. Нашият княз изправи вестоносци до братята свои и в Муром, и в Коломна^[7], и в Красний^[8], и до сина свой, Фьодор Юриевич^[9], в Зарайск и до другия си син, Всеволод Юриевич^[10], в Пронск^[11]. Всичките князе отговориха, че идват с множество вой на помощ, няма да оставят земите наши и ще се изправят в ратния бой редом с рязанците.

Свещеникът замълча, а от българския табор долитаха викове:

— Хлебец! Дай хлебец!

Дикорос стоеше сред тълпата, опрял се на вилообразното си копие. До него Торопка поглеждаше отстрани лицето на баща си. Мрачни мисли замъгляваха строгите очи на Дикорос.

— Тате, — попита го тихо Торопка, като дръпна баща си за ръкава, — наистина ли идват пастири срещу нас или старецът бълнува?

— Ще поживеем, ще видим — каза Дикорос. — Ти как го разбираш, Кудряш?

Като поклати тъжно глава, Кудряш му отговори:

— Поогледах онези българи, дето се мотаят долу до ручея. По-рано те с кожени ботуши на гости с лодки ни идваха. И ние ли така ще се скитаме боси и немили-недраги, бягайки от полетата наши? А и къде ще избягаме?

— Дозрявайте, православни! Не допускайте окаяният цар Батий да завладее руската земя! — продължаваше да се дере свещеникът. — Постъпвайте всички в големия полк на княз Юрий Ингваревич!

— Че къде другаде? Къде е сборът? — пробуча Дикорос.

В тълпата се чуха възгласи:

— Къде да се събираме? Кой ще ни поведе?

Свещеникът им отговори:

— Сега дружинникът на рязанския княз, славният витяз Евпатий Коловрат, ще ви каже няколко думи! — свещеникът скри медния кръст в пазвата си и мушна замръзналите си длани в широките си ръкави.

Пред портика^[12] на църквата изтича висок воин с къса полушубка и железен шлем. Към неговия стегнато препасан ремъчен пояс бе прикачена дълга крива сабя със зелена ножница. Замахна с бойна секира със златни нарези и, като се изправи, огледа тълпата с весел поглед. След това се поклони ниско в трите посоки:

— Дълбок поклон вам, яки ратници, ловци на мечки, смели юнаци, украса и пример рязански! Дайте ми думата!

— Говори, говори Евпатий! Слушаме те!

— Познавам ги аз тези татарски пастири! С очите си съм ги виждал, с ръцете си съм ги пипал и гръбнаците им лично съм пречупвал. А и те не малко белези са ми оставили на гърдите. Ето тази желязна шапка и тази крива сабя са взети от убит татарски княз.

— Виж го ти нашия Евпатий Коловрат!

— Преди дванайсет години — мнозина от вас си спомнят — воювах заедно с ростовските дружинници срещу тези татарски злосторници. Далече стигнахме тогава, чак до Синьото море, и на Калка^[13] се срещнахме с татарската рат. Тогава за пръв път видяхме как налитат, как избягват схватките, как бягат от нас, уж от страх, а то, за да ни примамят към засада. Здраво се бият, само че не са упорити, ако нещо не им се удаде веднага, офейкват на разни страни и в далечината отново се събират…

Кудряш сръга Дикорос в ребрата:

— Чуваш ли какви ги вършат татарчетата? Нас не могат да уплашат…

— Ех, такъв войвода да си имаме като нашия ловец на мечки Евпатий! Заедно сме ходили за мечки, та с него ще ни е и по-удобно татарите да бием.

Евпатий каза още няколко огнени слова, призовавайки всички да тръгват към княжеския двор в Рязан, където да се присъединят към големия полк. След това бързо изтича от църковния портик и, минавайки през направилата му път тълпа, видя Дикорос.

— Здрасти, Савелий! — каза му той. — Май че си се подготвил да воюваш?

— Че и сина си водя с мен. И съседите ми са дошли. Искаме да се бием в твоята дружина.

— Ще ви взема. Бързайте към Рязан. Ще ме намерите в княжеския двор.

Двама дружинници доведоха голям и с буен нрав кон. Евпатий се метна на него и препусна по посока на Рязан.