Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (107)

Шестнайсета глава
След битката

… Руска песен!

Не сама по себе си си изпята и създадена:

От пустошта са те поръсили снегът и дъждецът.

От пожарищата са те покрили димът и саждите.

От влажните могили те е затрупала виелицата.

Лев Мей, Запяват

Горещ и грапав език лижеше лицето му… Тихо скимтене и настойчив, кратък лай. Кой е това? Торопка бавно идваше на себе си. Първата му мисъл го изплаши: „Куче-човекоядец! Ближе кръвта ми, а после ще загризе лицето ми!“

С мъка Торопка измъкна притисната си ръка и сграбчи кучето за врата. Там имаше парче от връв… Та това е Шаро! Бе прегризал връвта и бе дотичал да търси стопанина си. Точно така, Шаро е! Торопка го опипва и позна в тъмнината издължената муцуна, щръкналите уши, широката гръд с отдавнашни следи от вълчи зъби.

Торопка се мъчеше да се надигне, но тежък труп затискаше краката му — върху тях бе паднал убит кон. Лявата му ръка също е притисната от нещо… Може би долетяла ориста^[1]… Той лежи сред покойници и е дошъл и неговият ред! А е толкова жаден! Торопка гребва шепа мокър сняг… Снегът има вкус на кръв!

Къде е? Спомня си последните мигове — препускащите татари с разярените лица. Ударът по главата, падането… Това е бойното поле… Защо е толкова тихо? Отгоре е тъмното небе със сребърния тънък полумесец. Мъждивата слаба светлина едва озарява снежната равнина, притихналата наблизо гора и високите стари ели.

Стон… Отчетлив човешки стон. Още по-жална въздишка от другата му страна, още по-тъжни и скръбни звуци от всички страни. Сякаш руската земя плачеше над своите синове, паднали на това кърваво поле.

Къде са татарите? Те никога не оставят ранените, те ги доубиват. На Торопка му се иска да извика, да повика помощ, но го е страх, че ще го чуят татарите!…

Шаро притихна, ослуша се и заръмжа. В нощната тишина се чува шум, стъпки. Неразбираемо мърморене. Някой идва и си говори сам на себе си. Торопка с мъка надига глава. Висок човек с дълга, почти до петите дреха и островръха шапка. На ремък през рамото му виси чанта. В едната му ръка има тояга, а в другата свети фенер. Немощното огънче се разлюлява и по снега се движи светло петно.

„Нощен мародер? Доубива убитите?…“

Отново протяжен стон наблизо:

— Ох, смъртчице!… Да имаше водица!… Умирам…

Непознатият висок човек се приближава, навежда се над лежащия и Торопка се осмелява:

— Тук! Към мен!

Странният човек се приближава. Нащрек е и е вдигнал тоягата. Шаро ръмжи. Козината на гърба му настръхва.

— Шаро, назад!

Човекът прави още една крачка. Говори, като изопачава думите:

— Знахар… Жив да се…

Не е ли татарски този знахар? Може пък да го пожали? А ако изведнъж забележи, че пред него не е татарин и удари с тоягата… Но все едно ще се мре и Торопка го моли:

— Помогни ми!

Дългобрадият човек се навежда. Осветява го с фенера си с восъчна свещ. Поставя фенера върху хълбока на мъртвия кон и оставя на снега чантата и тоягата си. С всички сили се опитва да повдигне двата трупа, затиснали Торопка. Пъшка и шепне неразбираеми думи. Торопка се усеща по-освободен и вече може да движи и другата си ръка. Трябва само да се измъкнат краката му изпод конския труп. С максимални усилия му се удава и това.

Торопка се понадига, сяда. Знахарят опипва главата и рамото му. Косата на главата му е слепнала от кръв. Тилът му го смъди, дясната му ръка се мърда трудно. Знахарят кляка, внимателно разтваря полушубката на Торопка и оголва рамото му, обляно с черна, спекла се кръв. Изважда цветна кърпа, мокри я от една бутилка, превързва раната и отново загръща полушубката му.

— Жив да се! — посочва с ръка гърдите си и казва: — Знахар, Хаджи Рахим!…

С тихи и спокойни крачки знахарят се отдалечава и се отправя натам, откъдето се чуват нови стонове. Торопка седи върху хълбока на умрелия кон и мисли. Какво да прави сега? Къде са се дянали татарите? В каква посока са тръгнали? Трябва да отиде в гората, където е вързан гладният му кон. Трябва да го вземе и по горските пътеки да се промъкне към вкъщи, назад, в Перунов бор. Двама приятели са му останали — конят и Шаро. Къде ли е баща му? Дали не е загинал в тази страховита битка? Трябва да го потърси…

Торопка се опитва да втълпи последното на Шаро, който проскимтява и пристъпва нетърпеливо с предните си лапи, опитвайки се да разбере какво иска от него стопанинът му.

— Шаро! Потичай по полето и се вгледай в лицата на падналите, дали не е между тях и нашият стопанин? Къде е стопанинът? Къде е стопанинът? Потърси го!

Торопка гали Шаро по муцуната и го побутва по посока на полето:

— Търси къде е стопанинът!

Шаро се втурва с всички сили, носи се напред, прескача труповете, търси, души, обикаля и изведнъж спира, лае и вие.

Торопка става и предпазливо крачи през лежащите тела. Притисканите от тежкия труп крака го слушат все още лошо, но въпреки това, Торопка си налага да върви напред.

Ускорява крачка. Сигурно Шаро е намерил баща му. Верният пес стои до няколко тела, паднали в безпорядък така, както са ги настигнали татарските стрели или копия.

Боязливо треперейки, Торопка се приближава и се навежда над неподвижните, вече напръскани със сняг тела. Не! Това не е баща му! Младо, красиво, но бледо като восък лице… Това е момче… Очите му, сиви, с дълги ресници, се взират спокойно в небето. Върху ресниците му искрят бели снежинки. Върху бузите му се виждат ситни лунички, красивата му уста е полуотворена, сякаш шепне ласкави думи…

Колко познато лице!… Вешнянка! Как си попаднала тук? Облечена като момче!… И те е поразил страшният удар на татарина!

Торопка приседна до неподвижното тяло… Ето че лежат още девойки в мъжки дрехи. И те са се били срещу татарите за родината!

Внимателно се наведе Торопка и докосна с устни мъртвото лице на Вешнянка!… Спомни си ласкавата й усмивка и тъжните й слова при раздялата им…

— Вешнянка! — шепнеше Торопка. — Кажи поне една думичка, последната, на прощаване! Ти обеща да ме чакаш! И ето, дочака срещата ни на това мъртво поле на скръбта!

Докосна още веднъж ледените й устни, попипа ръцете й — студени и твърди… Затихна и се замисли.

Изведнъж тъжни звуци се понесоха в тихия замръзнал въздух. Позната песен, която неведнъж бе слушал у дома, в Перунов бор, на гробището, където се бяха сбутали родните гробове.

Пееше женски глас, тънък и висок, а към него се присъедини втори глас, нисък и дълбок. След това двата гласа, сякаш прегръщайки се, се сляха в едно. Звуците плавно се носеха над стихналата снежна равнина, върху която, сякаш слушайки, лежаха с отворени очи мъртвите руски ратници.

Тънкият глас извиваше жално:

Изтърколи се ясното слънчице

зад планините, високите,

зад горичките, дремещите,

зад облачетата, плуващите,

зад чистите звезди, източните…

Напуска ме то, мен бедната,

със стадото ми и с детенцето ми,

оставя ме то, мен нещастната, скръб скърбящата,

завинаги и вовеки веков!

Вторият, ниският глас продължи:

Приближи се бързата смъртчица,

крадешком дойде, злодейката, душегубката,

в преддверието ли мина като млада жена,

по новото сено ли мина като румена девойка

или като странстващ сляп просяк мина;

тихо подходи и приближи

и като черен гарван през прозорчето влетя;

тайно седна на повдигнатото възглаве

и тайно взе душата от белите гърди…

Залитайки от слабост, Торопка се приближи до пеещите жени, които седяха в полукръг, в чиято среда един до друг върху снега лежаха трупове на ратници. Повечето от жените бяха облечени като мъже. В снега край тях се търкаляха топори и вилообразни копия. Жените замълчаха. Плахо и любопитно гледаха към приближаващия се Торопка.

— Живи да сте! Може ли при вас да положа още една девойка?

— Ела, ела при нас! Ти откъде си?

— От край Рязан…

— Ще пожалим и за нея. Заедно с нашите семейственца^[2] ще я погребем, както можем, без домовини^[3].

Две от жените станаха и тръгнаха след Торопка. Пренесоха Вешнянка и я положиха до своите покойници. Торопка седеше на снега и слушаше, а жените продължиха да пеят ту заедно, ту поотделно, редувайки се:

Ти расти, мъко моя, като трева непозната,

цъфти с всякакви различни цветя,

като минават хора край теб да ти се радват,

като минават стари старици да се поразплакват,

стогодишните старци да се подмладят…

Хаджи Рахим се приближи с безшумни крачки към седящите. Направи го толкова тихо, че жените трепнаха и замълчаха. Той направи приветствен знак, като притисна ръка до гърдите си, до устата си и до челото си.

— Кръсти се по тяхному? — каза нечий глас. — Кой е той?

— Татарски знахар е — отвърна Торопка. — Свят е, нещо като аскет^[4]. Лекува всички наред, свои, наши, и нищо не иска за това.

Опирайки се на тоягата си, Хаджи Рахим стоя дълго време и с неподвижен поглед гледаше лежащите покойници. Това му състояние се проточи толкова, че, като се спогледаха, жените започнаха отново тъжната си песен. Подвил опашка, Шаро предпазливо се приближи зад чуждестранния знахар и подуши полите на дрехата му. След това равнодушно се отдръпна настрани и, свил се на кълбо, легна в краката на Торопка.

Хаджи Рахим се обърна и вдигна ръка. Черните му очи блестяха, отразявайки пламъците на огъня. Пеещите замлъкнаха… Той говореше разгорещено, като вмъкваше руски думи в речта си. Жените го слушаха внимателно със зяпнали уста.

— Виж какви ги говори! И не можеш му разбра — по ученому е! — зашепнаха жените.

А татарският знахар отново повтори с ръка приветствения жест и с бавни крачки се отдалечи в тъмнината.