Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (40)

Втора глава
Пришълци от „света“

Рядко някой идваше в Перунов бор, защото лежеше встрани от големия път и, вместо хора, там по-често се отбиваха зверове — ту огромен лос-рогач със самката и лосчето си, ту тромава мечка, ту ще изскочи на поляната строен петнист елен, спасяващ се от рис, а през зимата към къщите се приближаваха вълчи глутници и се мотаеха наоколо по разораните ниви, като ловяха зайци.

А през зимата, когато мочурливите блата биваха стегнати от здрав лед, при затънтеното езеро идваха от „света“^[1] двама странни конници заедно със слугата си. Яздеха отбрани коне и оръжието им бе цялото в сребро. Единият, млад и очевидно много силен, често се шегуваше и бързо се сприятели с обитателите на Перунов бор. Другият бе мрачен стар монах с дълга прошарена коса, черно расо под полушубката си и с островръха калимявка.

Те разпитваха Кудряш и Дикорос за дивите зверове, къде са забелязани мечи бърлоги и откъде са минавали рогачите. След което се преобличаха подходящо за лов. Монахът захвърляше дългополата си дреха и надяваше заешка ушанка и полушубка и вземаше вилообразно копие за лов на мечки. Двамата се качваха на ските си и заедно с Дикорос, Кудряш и Торопка тръгваха да гонят лос или да изкарат мечка от бърлогата й, като бродеха по цели дни из гората, докато не откриеха и не поваляха звяра.

Върнали се през нощта в дома на Дикорос, ловците ядяха зеленчукова супа с месо от рогач и си разказваха какви ловни преживелици са имали. Веднъж Дикорос попита стария монах:

— Защо ти, отче Епимах, си надянал черното расо? Меч или копие биха ти отивали къде-къде повече. Толкова си добър в лова на мечки. За теб е да влизаш в бой, а не да биеш поклони доземи.

Монахът му отговори:

— Да не си мислиш, че аз, витязът^[2] на Ратибор^[3], свикналият да ловува из дивите половецки степи, с радост съм смъкнал бойната ризница? Да не би по своя воля да съм заточен в манастир? Застанал съм някому на пътя и ето че се наложи да се подстрижа за монах и да отида в затънтената обител… Напоследък се развъдиха много князе и князчета и всеки от тях трака със зъби, иска да лапа и се оглежда кой по-доходоносен престол да заеме. Нека си се хапят помежду си князете! А аз си седя в килията, пиша летопис за това, което чувам, и добавям това, което си спомням от дългия ми воински живот… А, когато дойде да ме вземе младият витяз Евпатий^[4], захвърлям гъшите пера и вземам вилообразното копие за лов на мечки… Обичам да разкършвам плещи и да изпробвам силиците си в единоборство с мечка…

— А ако враговете дойдат по нашите земи? — попита го Дикорос. — Какво, и тогава ли ще останеш в килията си?

— Не могат ме удържа тогава в манастира нито каменните му стени, нито забраните на игумена. Ще постъпя в дружината^[5] на смелия витяз Евпатий, дори и като обикновен воин и ще положа костите си за нашата свята руска земя.

Една зима в Перунов бор дойде с шейна от изплетена от върба кошница, запрегната с двойка рунтави кончета, пътуващ търговец. В кошницата на търговеца имаше множество примамливи стоки — игли, цветни ленти, конци, избродирани на цветя кърпи, гердани със стъклени мъниста, медени курабийки. Търговецът не вземаше пари за стоката си, а я обменяше само срещу кожи — самсарени^[6], лисичи, боброви и други. Торопка обмени връзка кожи от белки за гердан със зелени стъклени мъниста и го подари на Вешнянка.

Търговецът не бе руснак. И шапката му бе по-различна, като гърне, обвито с бял плат, и кончовите на ботушите му бяха съшити от цветни сахтиянови парчета, и кафтанът му бе с особена кройка. Жените веднага забелязаха, че кафтанът му се закопчава не надясно, като у всички православни селяни, а наляво — като на поганец^[7] или таласъм.

От търговеца обитателите на Перунов бор за пръв път чуха за приближаването от степите на изток на страшния народ, който никого и нищо не щади, всички — и стари, и млади — избива и пали села и градове.

— Е, разкажи ни за тези изверги!

— Пристигнаха тези хора при нас, българите, в нашия град Биляр^[8], който е на река Кама — разказваше търговецът. — Стовариха се върху главите като градушка посред бял ден, и това бе челната рат^[9] на хан Шейбан, внука на Чагониз^[10], и се наричат те татари и мунгали^[11]. Разориха градовете ни, изловиха хората ни, подбраха тези, които знаят занаят, завързаха ги и ги отведоха в незнайна страна. Спасиха се само тези, които се скриха в горите… Татарите оставиха отряди в пет от градовете ни, за да затвърдят робството на българите, а главната им рат продължи по-нататък към половецките степи… Скоро и вие ще ги видите. А няма сила, която да им се опре… Повече са от комарите над блатото… Нападат вкупом и с див вой, хиляди след хиляди, страшни в опушените си овчи кожи… И няма спасение от тях!

— Само за вас, българите, татарите са страшни врагове — каза му Дикорос. — Вие, българите, сте свикнали само да търгувате и ботуши да шиете, а добър воин от българите никога не е имало.

— Ще видим, — отвърна му търговецът, — когато татарите налетят, какво ще остане от вас?

— Да си прехапеш езика, дано! — развика се Опальонуха. — Нека само тези изедници да си покажат носовете насам, ние техния Чагониз с топори ще посрещнем!… И жените ни ще се бият редом с мъжете.

— Нека татарите си викат и налитат масово — каза и Дикорос. — И мечката реве, когато напира към вилообразното копие. И половците зверски вият, когато влизат в бой — да ни изплашат искат… Нашите рязански дружини са свикнали с това и знаят как да ги отблъскват назад в степта. С какво татарите са по-страшни от тях?