Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (68)

Девета глава
„Чий бог е по-силен?“

Вечерта преди щурма Бату хан прекарваше пак в същата църква. Юртджите пишеха последните заповеди до отрядите. Най-строги наказания очакваха този, който не нахлуе в града, а отстъпи назад.

Субетей-багатур седеше до Бату хан мрачен и неразговорлив. На зададените му въпроси кимаше с глава или вдигаше отрицателно пръст. Най-накрая каза:

— Днес ти, Ослепителни, издаде заповед за настъпление. Изстреляната стрела не може да бъде върната. Заповядай утре да бъдат направени от глина хиляди дзаголми^[1], за да се вари на тях месото за пира, с който да се отпразнува победата. Но тази нощ трябва да се спи и да се подготвя за бой.

Седящите около Бату хан ханове се съгласиха и произнесоха обичайното пожелание:

— Да не ни липсват кървава война и пирове, пълни с мазнина и масло!

Бату хан се запритеснява:

— Бях заповядал да доведат учителя ми, мирзата^[2] Хаджи Рахим.

— Той е тук, около шатрата ти. Пази чуждоземните мюсюлмани.

— Това не е негова работа. Повиках го, ето защо е длъжен да е тук.

— Не ще да дойде, Ослепителни!

Бату хан стана и бързо излезе от църквата. Около притвора, притискайки се един в друг, седеше група хора с големи бели тюрбани и шарени ватени халати, обточени с кожа. Едни нареждаха, други повтаряха молитви. До тях стоеше Хаджи Рахим с вдигната ръка, в която на ярката лунна светлина блестеше златна пайцза.

Група монголски воини стоеше на няколко крачки разстояние с вдигнати над главите мечове. При всяко тяхно движение мюсюлманите се развикваха, а Хаджи Рахим издигаше още по-високо златната пластинка.

Бату хан каза няколко думи на стоящия до него преводач. Дебнещите монголи се отдръпнаха. Опитаха се да избягат, но от тъмнината с извадени мечове изскочиха „непобедимите“ и ги спряха.

Преводачът се обърна към монголите:

— Изяли бащите си жълти глупаци! Скитащи глупави кучета! Какво правите тук, около прага на джихангира? Пожалете добрия си живот, тънък колкото нишка!

Монголите загълчаха, като се прекъсваха взаимно:

— Ние хванахме плячката, тя е наша… Отнемат ни я. Това са търгаши… Ще ги съсечем и ще им вземем златото и среброто. Те бяха заедно с урусутите! А този дългобрад мюсюлмански магьосник вдигна над тях златна пайцза на Свещения воин. Докато държи пайцзата, няма да ги пипнем. Когато отпусне ръка, ще заколим търгашите и ще си разделим плячката…

Бату хан тропна с крак:

— Сега ще чуете решението ми. А вие, мюсюлмани, отговаряйте! Къде е вашата родина? Как се казвате? Кому сте потребни? Казвайте бързо!

Стоящите на колене търговци се поклониха до земята. Един от тях, благовиден и с дълга черна брада, се изправи и каза:

— Ние сме от различни страни, но сме от една вяра — синове сме на Мохамед^[3]. Търговци сме и сме дошли да търгуваме с твоята войска. Нашето злато и сребро ще послужат за обща полза, защото купуваме от воините продаваните от тях вещи и им продаваме сушено грозде, шамфъстък, джинджифил, вино, хляб и всичко, което е нужно на великолепните ти храбреци.

Бату хан посочи Хаджи Рахим:

— Познавате ли този човек отпреди?

— Не, видяхме го за пръв път в мига, когато вдигна над нас златната пластинка.

— Обещахте ли му награда?

— Обещахме и отново ще обещаем награда за спасяването ни. Но той ни каза, че дервишите и имущество нямат, а златото презират.

Хаджи Рахим го прекъсна:

— Така е, презират златото, с изключение на златната пластинка с името ти.

Бату хан заговори разгорещено и рязко:

— Чуйте ме, търговци! Бату хан преминава през различни страни и покорява народите. Който не ми се покорява, среща смъртта си. Който внася безредие, както вие, — посочи монголите той, — моите „непобедими“ му чупят гръбнака…

Монголите се проснаха в снега и завиха:

— Прости ни, велики джихангире!

— Вие, търговци, ще отидете при Субетей-багатур. Той ще провери кои от вас наистина са такива. Всеки търговец ще получи пайцза, ще язди с войската ми и свободно ще търгува. На този, който се окаже лъжец, ще му разбият тила и ще го хвърлят на кучетата. А вие, скитници и бродяги, отделили се от отряда си, от чий тумен сте?

— От тумена на великия хаган Гуюк хан.

— Така си и знаех. Вие не цените това, че сте част от войските на бъдещия хаган, и позорите името на Гуюк хан. Субетей-багатуре, провери от кои отряди са тези скитници, отрежи на всеки от тях дясното ухо и ги отпрати с охрана обратно в лагера на Гуюк хан!

Монголите отново надигнаха вой, молейки за милост. Без повече да им обръща внимание, Бату хан хвана Хаджи Рахим за ръкава и го поведе след себе си.

Пред широко разтворените царски двери в църквата бяха постлани килими и шуби. Върху тях, подвил крака, седеше Бату хан и разсеяно кимаше с глава, слушайки какво му разказва седящият до него Хаджи Рахим. Дервишът бе с руска кожена полушубка и кожени ботуши, подарък от Бату хан.

Придържайки с ръка сребърния кръст на гърдите си, из църквата тихо сновеше свещеник в расо и, като се кръстеше, прилепваше восъчни свещи пред всяка икона. Правеше го по заповед на монголския владетел, който му бе заявил посредством преводача си: „Искам да изразя почит към всеки урусутски бог. Не искам никой от урусутските богове да ми се сърди и да ми вреди“.

Свещеникът гледаше накриво към Бату хан, който продължаваше безмълвно да седи. Хаджи Рахим му говореше:

— Отново те моля да ме пуснеш. Не искам да се къпя в това море от кръв. Защо изтребваш толкова много народи, които искат да живеят мирно и свободно?…

— Тогава да защитят с меч свободата си! Монголите са по-силни от всички. Целият свят е длъжен да се покори на потомците на моя дядо — Свещения воин.

— Защо съм ти аз? Пусни ме!

— Няма, защото ще вървиш след мен. Наоколо си чувам само ласкателства. Истината ми казвате само Субетей-багатур, Йълдъз-Хатун и ти… Желанието ми е да имам винаги човек, който да казва истината. Разбира се, ти си длъжен да казваш истината, само когато сме двамата с теб. Ако започнеш да ме осъждаш пред другите, ще заповядам да ти счупят и на теб гръбнака, за да се страхуват другите от мен…

— Който казва истината, не умира от болестите си.

Бату хан се обърна към свещеника, сновящ с внимателни крачки из църквата:

— Защо мирише така хубаво?

— Кадих пред свещените икони.

— Какво е „кадих“? Покажи ми!

Свещеникът добави тамян върху въглените на кандилото и започна да кади пред една икона. Бату хан засумтя:

— Дзе-дзе! Това е хубаво! Махай към мен!

Свещеникът изплашено се прекръсти:

— Прости прегрешението ми, Господи!… — и започна да размахва кандилото пред Бату хан.

— Кои богове са по-силни? — продължи Бату хан. — Урусутските или монголските?

— Бог е един.

— Не е вярно. Само колко богове са увесени по стените при вас? Боговете са много — и добрите, и лошите. А най-могъщият бог е нашият бог Сулде, богът на войната. Той ще ни даде победата и всички ще се покорят пред нашия меч. Тогава монголите ще управляват целия свят!…