Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (113)

Двайсет и втора глава
В далечната родина

Старият Назар-Кяризек си тръгна от оргата на Бату хан заедно с тълпа ранени кипчаци и уйгури, пожелали да се върнат в родината си. Тръгнаха обратно по пътя, по който бе минал Бату хан, и след четири месеца, в началото на есента, пристигнаха в Сигнак.

Жените от града и от околните чергарски станове отдавна бяха застанали на пътищата, идващи от запад, и чакаха близките си.

Старата Киз-Тугмас, жената на Назар-Кяризек, стоеше пред юртата си заедно с малкия си син Турган и четирите си снахи. Те напрегнато се взираха в загорелите до черно лица на приближаващите се конници.

Към юртата се приближи величествена с ханската си походка висока жълта камила, следвана от четири оседлани коня, покрити с килими. В коша на седлото на камилата важно седеше непознат старец, облечен с изящен брокатен халат и с боброва кръгла шапка, който приличаше на пратеник от непозната страна и държеше в ръка дългокрак петел.

Изведнъж момчето Турган възкликна:

— Та това е тате! А братята ми ги няма!…

Киз-Тугмас и снахите й нададоха отчаяни пронизителни вопли, на които се стекоха всичките обитатели на чергарския стан. Всички бяха поразени от празните седла на четирите коня и привързаните към тях криви мечове на синовете на Назар-Кяризек. Снахите се хвърлиха към конете, хванаха ги за юздите и, горко ридаейки, ги поведоха към юртите си.

Киз-Тугмас падна върху влажната земя, започна да я рови с нокти и да скубе белите си коси:

— Синовете ми! Къде са синовете ми? Кой ще ми ги върне?

Назар-Кяризек слезе от камилата и каза тържествено на жена си:

— Надживя среброкосата ти глава твоите четирима юначни синове!

И старецът закри очи с брокатения си ръкав.

Изведнъж Киз-Тугмас се понадигна и го попита:

— А къде е синът ми Мусук? Чувал ли си нещо за него?

Назар-Кяризек мълчеше и смръщи вежди, сякаш се опитваше да си припомни нещо. След това поглади с ръка бялата си брада и важно каза:

— Аз дадох името на Мусук, а пък нека Аллах му даде дълъг живот!

Приближиха се съседки, вдигнаха Киз-Тугмас и я отнесоха в юртата й. Опитваха се, доколкото могат, да я утешат, пееха жални песни, раздираха дрехите си и деряха бузите си, оплаквайки четиримата кипчакски юначни батири: Демир, Бури бей, Янтак и Клич-Нияз, загинали по време на великия поход на запад.

— А къде ти е „свещената плячка“? — питаха съседите.

— Моята плячка ли? Да… къде ли е тя? Ето, хан Баяндер има сега много нови роби, които водят голям керван камили, натоварени с неговата „свещена плячка“… А аз!… Аз все пак не съм хан!…

Привечер, след пилафа, в който бе превърнат дългокракият петел, Назар-Кяризек седеше върху конски чул пред прага на старата си юрта. Наоколо се тълпяха кипчаци и жадно слушаха разказите на Назар-Кяризек за чудатите народи, живеещи зад пълноводната река Итил, покорени от смелия млад пълководец Бату хан, син на Джочи и внук на Свещения воин — великия Чингис хан.

„Много монголска кръв се проля и по разораните ниви на урусутите, и в техните дремещи гори, и в Кипчакските просторни степи… Още повече кръв проляха мирните народи, съпротивляващи се на безпощадната войска на номадите. Всичко това бе направено за величието и ужаса от монголското име.

С връщането в Кипчакските степи завърши първият поход на джихангира Бату хан за завоюване земите на българите, урусутите, буртасите и другите северни народи.

Но с това не свършиха страшните замисли на младия пълководец — внук на чингисидите. Като прекара две години в Кипчакските степи и поохрани изтощените от похода монголски коне, заедно с огромната си орда Бату хан предприе ново, още по-потресаващо нашествие на Запад — отначало към златокуполния урусутски град Кивамен, а след това и по-нататък, към вечерните страни, като стовари върху тях ужас и паника.

Обаче всичко това описах в друга книга. Към нея отпращам любознателния читател, като му пожелавам мирен и дълъг живот, без тези страдания, които носи на народите пожарът на бушуващата война…“.