Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (87)

Четвърта глава
„Чуй ме!“

Субетей-багатур даваше последните си разпореждания на клекналите пред него трима юртджи. Те внимателно се взираха в набразденото от бръчки и белези лице на стария пълководец, като се стараеха да не изпуснат дори и една дума.

— Преди всичко е важно да се узнае… къде се събират… новите отряди… на дългобрадите…

— Разбираме! — шепнеха юртджите.

— Пленниците знаят… Накарайте ги да говорят…

— Ще ги накараме!

Субетей заудря с юмрук по коляното си:

— Защо чакате? Какво още ви трябва?… Тръгвайте!…

— Слушаме и се подчиняваме! — прошепнаха юртджите и заотстъпваха към изхода.

Субетей остана сам. Седеше, подвил крака, върху старата нацепила се скамейка в ъгъла под иконите.

Изскърца врата. Тропайки с чепиците си, влезе Опальонуха, а след нея и Вешнянка. След като Опальонуха бе спасила замръзналия син на Субетей-багатур, той ги водеше навсякъде със себе си.

Като хвърли върху пейката заешката си шубка, Опальонуха засука извезаните ръкави на платнената си рокля и изплакна ръцете си под глинения умивалник. Като прекръсти поставените до нагорещената печка нощви, тя внимателно вдигна месалите^[1] и каза на Вешнянка:

— Тестото е втасало! Време е да се меси…

Субетей поглеждаше към Опальонуха, към пълните й бели ръце, равномерно спускащи се в тестото, към пищната й гръд, превързана под мишниците й с червена престилка, и издаваща напред сбръчканите си устни. Извади от пазвата си медна чаша и зачука по нея с ножа си. Вътре се втурна стар безбрад нукер със заснежена от снега шуба.

— Слушам и се подчинявам! — прегракнало извика той.

— Донеси ми дисагите от червено пъстрия кон! — заповяда му Субетей.

Нукерът изскочи в пруста.

Опальонуха вдигна тестото от нощвите и злобно го блъсна обратно. Приближи се до останалата полуотворена врата и я притвори с лакът.

— Безбрад глупак! — измърмори тя. — Не пази топлото!

Вешнянка прошепна на Опальонуха:

— Виж как те гледа едноокият! Сякаш иска да те глътне…

— Гади ми се от него! — сърдито й отговори Опальонуха.

Нукерът се върна, носейки на рамо кожени дисаги и ги пусна върху земления под.

— Развържи ги!

Нукерът разхлаби шнурчетата и бръкна с ръка в дисагите.

— Какво правиш? — изсъска Субетей. — Нещо да си оставил там? Излез!

Нукерът се отдръпна и изскочи от къщата.

Субетей строго извика:

— Чуй ме! Чуй ме!

— Теб те вика — каза Вешнянка.

Без да бърза, Опальонуха изтри ръцете си в престилката и се приближи с плавна походка. Субетей повтори:

— Чуй ме! Чуй ме! Вишнак!

Вешнянка се приближи страхливо. Субетей-багатур посочи отворените дисаги, като се стараеше да обясни:

— Давай! Мина! Давай…

Жените се спогледаха. Вешнянка се отпусна на колене и започна да вади пакетите. Опальонуха разгърна сукман от копринен брокат, женски везани ризи, червени обувки с остри и завити нагоре носове. Субетей показа с ръка Опальонуха да облече сукмана.

— Чуй ме! Бързо! — повтаряше нетърпеливо той.

Опальонуха сви рамене:

— Та по-добре ти, немилостиви хане, не мен, а Вешнянка премени! Не е за мен този княжески разкош.

— Ухха! Малки не обичаме! — сърдито тръсна глава Субетей.

— Виж го ти хитрецът! — каза Опальонуха. — По нашенски заговори…

Отдалечи се към печката, ловко надяна широкия сукман, приглади тежките му гънки и пъхна крака в странните червени обувки.

— Тук! Чуй ме, тук! — съскаше Субетей.

Опальонуха се приближи до него. Върху къс зелена чортова кожа, поставена на скамейката, лежаха накити от сияещи елмази и от преливащи се жълти, зелени и червени като кръв скъпоценни камъни. Субетей ги прерови, взе огърлица от големи златни монети, лента за глава от бисерни нишки, няколко златни гривни и ги подаде на Опальонуха.

— Бързо! Бързо! — прегракнало повтаряше той.

Опальонуха повдигна рамене, закачи на врата си тежката огърлица и нахлупи ниско над челото си бисерната лента за глава с дълги висулки. Изпод тъмните й вежди блестящите й очи лукаво поглеждаха към свирепия пълководец. Опальонуха се отдалечи в ъгъла, придаде си горда осанка, изпъчи се, слагайки ръце на хълбоците си, и, както се прави на хорото, премина плавно като кораб през одаята. Вешнянка затискаше устата си с ръка и се давеше от смях.

— Виж го ти, чепатият таласъм, какво е намислил!

Субетей пляскаше с ръка по коляното си, впиваше опуления поглед на единственото си око в Опальонуха и нежно твърдеше:

— Кюрюльтю^[2]! Кюрюльтю!…

Опальонуха спря насред стаята.

— Стига! Полудувахме достатъчно! Сега е време да се пекат блините! — каза сурово тя и понечи да свали сукмана.

Субетей замаха с ръка:

— Ухха! Не! Тебе! Чуй ме! Тебе…

Изведнъж се обърна, наведе се към прозореца и се ослуша. По улицата се разнасяха викове: „Урусути! Урусути!“ и резки удари по медни щитове.

Лицето на Субетей стана страшно. Заудря силно с ножа си по медната чаша, сграбчи огърлиците и скъпоценните накити, натъпка ги в дисагите и, без да поглежда към жените, излезе куцукайки от къщата.

Като прегърна изплашената Вешнянка, Опальонуха се ослуша. Конският тропот и виковете на монголите на улицата бързо се отдалечиха и затихнаха. Опальонуха надникна през вратата:

— Всички препуснаха нанякъде… По-бързо, Вешнянке, приготвяй се! Сега или никога!

И с бързи уверени движения тя свали брокатената дреха, сгъна я и внимателно я постави на скамейката до скъпите накити и червените обувки.

— Страшничко е! — шепнеше Вешнянка, докато бързо се обличаше. — Беля ще стане, ако ни хванат! Едноокият не ни е обиждал…

— Не ни е нужен неговият разкош!

Опальонуха пооправи своята кълчищна пола, навлече заешката си шубка, навря крака в чепиците си и си върза старата копринена забрадка. Вешнянка вече бе готова.

— Да бягаме!… Ако даде Бог, ще се доберем до своите!…

Жените предпазливо излязоха от къщата и затвориха плътно вратата след себе си. До нагорещената печка гръмко въздишаха и пъхтяха забравените нощви.