Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (78)

Осма глава
Ловната хайка

… Той бе досетлив и

извади натегнатия си лък,

а от колчана извади калена стрела.

И опъна лъка зад ухото си…

И запя тетивата на силно опънатия лък.

Улучи стрелата юнака право в сърцето.

Из древна руска песен

Торопка пристигна в Коломна в състава на рязанския отряд на княз Роман Ингваревич. Остана като разсилен^[1] при княза, оценил юношата за точността и бързината му.

— Каквото и да възложиш на Торопка, — говореше княз Роман, — той ще го изпълни, дори и ако му се наложи да се спусне в пламтящия пъкъл, че и ще хване там някое заплеснало се дяволче.

Любим другар на Торопка бе станал стройният дорест жребец, измъкнал го от татарския плен. Торопка и трепереше над него, и се грижеше за него, и го хранеше с хляб от ръката си, и, често сам гладувайки, даваше на коня последната си коричка. Доставянето на хляб и сено в Коломна ставаше все по-трудно и конят започна да отслабва. Жителите на града пазеха и криеха хляба си, защото не знаеха колко време ще продължи обсадата. А в града се бе струпал много народ, след като бяха пристигнали бежанци от околните селища. Вече бяха започнали да ядат конско.

За да спаси любимеца си, Торопка се натоварваше с най-опасните задачи и с най-трудните поръчения, само и само да излиза от града. Седлото и сбруята на коня му бяха винаги изправни, а кожените му дисаги — пълни с ечемик за по пътя и здраво привързани с ремък, за да не паднат при препускане.

Започна да се упражнява в стрелба с лък, намерен върху един убит монгол. Осигуряването на стрели бе лесно, защото всеки ден такива летяха към крепостта откъм монголския лагер, като събаряха воините от стените.

Торопка прикрепи към стената чувал със стърготини и стреляше по него, яхнал коня си. Отначало това му се струваше невъзможно, защото направеният от черни рога на планински козел монголски лък бе много натегнат. Торопка успяваше да го опъне само до средата на стрелата, която летеше бавно и скоро падаше на земята. Монголите не опъваха лъка, а държаха тетивата до брадичката си и рязко изпъваха в цялата й дължина лявата си ръка. Докосвайки с тетивата дясното си ухо, те пускаха стрелата, която политаше със свистене, готова да пробие, която и да е цел. Постепенно Торопка придоби подобна сръчност.

Веднъж княз Роман извика Торопка и му даде сгънато писмо, загърнато в червена кърпа:

— Ненапразно си наречен Торопка-расторопка^[2]. Княз Всеволод ти поръчва важно дело. Утре изненадващо ще ударим татарите. Ще бъде здрава сеч. Татарите няма да забележат, ако по време на схватката препуснеш през реката по посока на боровата гора. Опитай по ловните пътеки през нея да отидеш на север! С това писмо княз Всеволод известява баща си, великия княз Георгий Всеволодович, колко е трудно да се защити градът и го моли за помощ. Татарището масово настъпва към Коломна и скоро ще ни смаже. Дръж пътя през Киржач^[3], Ростов и Углич. Татарите още не са стигнали дотам и преминаването е свободно. Ние ще издържим месец-два, но ако през това време великият княз не побърза, всички до един ще паднем тук и няма да има спасение за нас. Ти си нашата надежда. Трябва да успееш да намериш великия княз и да се върнеш с дружината му, за да ни отървеш…

Преди разсъмване на определения ден, още по-тъмно, въоръжени конници изпълниха тясната улица, водеща към градските порти.

Заедно с още трима княжески отроци, Торопка се намираше до самата порта. Отроците имаха подобни на неговата задачи — възползвайки се от тъмнината, да пробият през татарските постове и да отнесат писма в три различни града.

Още през нощта се бе извила снежна буря. Вятърът смъкваше снега от покривите и засипваше конниците. Малцина носеха ризници, повечето бяха с кожени шуби, с пришити на гърдите и раменете железни и костни пластинки.

— Е, какво още да чакаме?! — зашумяха пресипнали гласове. — Ей, стража, отваряй!

С дрънчене и скърцане заскрибуцаха ръждивите панти на портата и двете й дъбови крила разкриха пътя към зловещата тъмна пустота. Там се бе притаила смъртта. Там чакаха хиляди скосени очи и наточени криви мечове.

Дорестият кон на Торопка сам тръгна след другите конници. Заобиколен от телохранители, начело на отряда яздеше княз Роман Ингваревич. Отрядът знаеше задачата си, а именно да налети върху спящия посред гората от другата страна на реката татарски лагер.

Отрядът премина в тръс и конниците се заприготвяха, държейки се близо един до друг. Върху белия сняг се очертаха техните черни фигури. Покритото с ниска облачност небе започваше да светлее на изток.

Като стигна до средата на реката, Торопка зави настрани и започна да ускорява препускането на коня си. Изведнъж съвсем близо до него силно закрещя тънък глас:

— Кху-кху, кху-кху, монголи!…

По леда зачаткаха копита. Отпред се придвижваха конници, които си повикваха помежду си на непознат език.

Торопка рязко зави настрани, но сред ледените блокове пред него отново изникнаха човешки и конски сенки. Торопка се хвърли назад, като смътно забеляза отъпканата пътечка и препусна по нея, опасявайки се, че дорестият му кон може да се сгромоляса върху хлъзгавия лед.

Отстрани налетяха трима монголи. Край ухото му изсвистя стрела. Дорестият кон препускаше, прескачайки преспите и ледените блокове. С яростни викове татарите го преследваха известно време, но после изостанаха. Торопка дръпна юздата. Спря. Ослуша се. Пред него отново се чуваха глухи гласове и тропот на коне. Торопка пак се хвърли настрани и налетя на монголи, държащи коне за юздите. Чуха се радостни викове:

— Тюляб-Бирген, твоят дорест кон сам препуска към теб! Дръж го!

Монголите се метнаха на конете си и се понесоха след Торопка. Яздеха отлични коне, с лекота преследваха дорестия и скоро един от тях започна да го настига. Дорестият жребец се носеше с последни сили. Торопка остави коня да избира пътя. Като се обърна назад, той опъна лъка си и изстреля една стрела, целейки се в главата на преследващия го. Конникът вдигна ръце и падна от коня си. Препускащите след него монголи завиха диво:

— Мъка! Мъка! Хан Кюлкан! Убиха хан Кюлкан!

Дорестият кон вече се отдалечаваше от потерята. Монголите изостанаха.

Торопка сви по една странична замръзнала рекичка с равна, отъпкана пътека сред гъстите крайбрежни храсталаци. Мястото му бе познато. Тази рекичка се виеше безкрай, започвайки от онези мочурливи блата, край които бе родното му село Перунов бор. Дишайки тежко, конят му премина на ходом и спря. Наоколо тихо дремеха засипаните със сняг стари ели. Небето светлееше. Вятърът шумолеше в неопадалите сухи листа на самотно издигащите се дъбчета.

Като сдържаше коня, Торопка тръгна по една ловна пътека, внимателно вслушвайки се във всеки горски шум.

„Защо тръгнах към Перунов бор? — помисли си той. — Какво ме привлече насам и ме накара да изоставя пътя на север? Не са ли сивите очи на Вешнянка? Не, просто монголите ме прогониха от пътя, а и селото ми не е далеч. Как да не се отбия? Може пък да е останал някой жив, който да ми разкаже какво се случва по нашите места?“

Към пладне стигна до затънтени и опасни места. Блатото бе покрито с лед. Само мочурливите „прозорци“ се чернееха и изпускаха странни извиващи се облачета. Торопка предпазливо яздеше по козите пътечки, знаейки, че дори една погрешна стъпка може да отпрати коня в бездънен „прозорец“, от който няма спасение.

Най-сетне в една просека между дърветата се показаха познатите му вековни дъбове, растящи недалеч от Перунов бор. Като към стари приятели се приближи Торопка до грамадните дървета. Откри под тях търкалящия се по земята голям дървен идол, пред който се бяха молели прадедите му. Съвсем скоро някой бе измел снега от него и метлата лежеше редом. Изпъкналите очи на идола гледаха към небето и лицето му сякаш се жалваше: „Защо ме събориха?“

По снега наоколо се виждаха пресни следи. Изглежда, съвсем скоро оттук бяха избягали жени и деца. Торопка подкара по-смело коня си и се изкачи върху една могила.

Половината от къщичките бяха изгорели. Само крайните бяха оцелели. Кой ги бе подпалил? Кому е било нужно да изхвърли на снега бедните горяни?

Къщата на Савелий Дикорос я нямаше. На мястото й се издигаха само опушената тумбеста глинена печка и високият стълб с привързаната на върха му метла. Около тях, полузасипани от снега, стърчаха овъглени греди.

Рунтав пъстър пес се нахвърли с лай срещу него. Някъде се задъхаха с ответен лай и други кучета. Нима това бе Шаро? Още ли бе жив? Шаро позна своя млад стопанин и започна да скача и да се хвърля към седлото.

Торопка се приближи до опушената къща, в която някога живееше Звяга. През една пролука в прозорчето прозираше тънък сноп светлина. Торопка се приближи до прозоречния капак:

— Ей, има ли живи хора? Отворете! Свои са дошли, посрещнете ги!

Чу се шепот на тънки детски гласчета:

— Не отваряй, мамо! Ами ако не е добър човек? Попитай първо кой е?

От прозорчето прозвуча глас:

— Та чий си ти? Откъде си?

— Ей, че не ще да ме познае? Торопка съм, на Савелий Дикорос синът! Отваряйте по-скоро, че нямам много време! Трябва да продължа нататък.

Издрънка резе и вратата се отвори. Гушейки се в изподрана шуба, високата суха жена на Звяга хвана юздата на коня му и го отведе под навеса.

— Сено ще се намери ли?

— Има малко, скъпи. Ей сега ще донеса. За какво да го пазя, като злодеите и коня, и кравичката ни заклаха?! Влез вкъщи!

Димящата борина гореше с неравномерен огън, като изтрещяваше и избухваше с червеникав пламък. Жената на Звяга и три светлокоси деца седяха около Торопка. Гледаха го със зяпнали уста и докосваха с пръсти ризницата, островръхия шлем и високите му червени ботуши…

— И при нас дойдоха, сякаш от небето паднаха, окаяните! — разказваше му изнемощялата жена. — Награбиха зърното ни, подпалиха копите сено и къщите и отведоха със себе си женорята, девойките и много от децата. Тези трите от моите се скрили под купа дърва и татарите не ги намерили, а другите три отведоха… Никога повече няма да ги видя. Отведоха Опальонуха и твоята… — изхлипа, — твоята Вешнянка също отведоха. Помоли се за тях! Нима някой се е върнал от татарски плен? А къде е моят Звяга? Едни казват, че май са го видели на рязанските стени, други — че е избягал и се крие в гората. Ако е така, скоро ще си дойде вкъщи… Хапни, скъпи, поне хлебче! Ние сега хляба го печем, смесен наполовина с борова кора. Накълцаш кора и с брашно от полска трева я смесиш. Брашното трябва да се пести, че иначе няма да изкараме до пролетта… Понякога хванеш с мрежичка риба в езерото. А се топлим с гореща вода с брезова чага^[4]. Забъркаш в котлето вода с брашно, сготвиш рядка каша и дечицата сърбат…

— А какво си чула за другите мужици?

— Всички, които в гората са се укрили, всички се опълчват в отряди, ловят изостанали татари, яхват конете им. Татарите, казват, са твърде много. Такава сила са, че и в приказка не можеш я изказа. Но и нашите мужици се бият като вълци, за нищо не се предават. Мисля си, че татарите ще постоят тук и все някога ще си отидат, а ние тогава отново ще се устроим…

Като си отдъхна, Торопка продължи пътя си. Пред него, вирнал високо опашка, важно тичаше Шаро. Така караше другите кучета да му завиждат, че ето на — вече няма да се разделя със стопанина си и също ще воюва.