Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (62)

Трета глава
„Татарите идат!“

Върху градските стени на Рязан се установи своеобразен начин на живот със свои порядки.

Всеки „край“ на града отдели по дружина, която си избра участък от стената, на който й предстоеше да отбива врага. Определени участъци бяха заети от „задружниците“ — дърводелците, дюлгерите^[1], сарачите^[2], налбантите^[3] и прочие работен народ. Отделно стояха търговците, заедно със своите продавачи. Имаше и смесени групи. Защитата на града се ръководеше от болярина Вадим Кофа. Той бе избран заради своите честност, усърдие и воински заслуги на всенародно вече, а тръгвайки към Дивото поле, княз Юрий Ингваревич потвърди избора му.

Върху стар бял и дългогривест кон, с осанка на ездач и с бели къдрици и сребриста брада, боляринът Кофа, Вадим Данилич, и денем, и нощем се появяваше на различни места в града и обикаляше валовете, проверявайки навсякъде ли има защитници? Достатъчно ли са камъните за мятане, наострени ли са мечовете, колко са приготвените запаси от колчани със закалени стрели? Докарана ли е вода от реката?

— Изливайте повече вода върху скатовете! — казваше воеводата Кофа. — Трябва така да се заледят, че да не може крак да се задържи върху тях. Винаги имайте под ръка котли с вряла вода, допълнително вода в каци и достатъчно дърва. Всеки да стои на своето място, да знае задачите си и да не напуска стражевите постове. Не гледайте само напред, а попоглеждайте във всички посоки! Врагът е хитър, ще се промъкне през тъмната нощ, а денем ще се притаи. Така че не се заплесвайте!

— Къде ти да се доберат дотук?! — отговаряха му ратниците. — Както се закатери по вала, така и ще се пързулне надолу!

Воеводата Кофа заварваше Савелий на стената по всяко време. Винаги Дикорос бе зает с нещо, я греда ще влачи, я ще дърпа шейна с каче с вода, я ще носи връзка с дърва. Веднъж боляринът пристигна на стената по-мрачен и от облак. Спря до Савелий, заслони с длан очите си, дълго се взира в далечината, където се разстилаха засипаните със сняг рязански полета, изстена и каза:

— Защо ли с теб сме се родили в такива тежки времена! Предстои ни още злочесто да се мъчим, а и ще ни се наложи с кръв да се умием.

— Какво си застенал, болярино? Ако ти, нашият войвода, започнеш да охкаш и да пъшкаш, какво да правим ние, обикновените ратници? Още свети слънцето над Рязан, още свободния мразовит въздух вдишваме, още не са се отпуснали ръцете ни и още можем да защитим бащината си земя!

— А къде е цялата рязанска войска? Къде са тримата ми сина и зет ми, къде е нашият господар, храбрият княз Юрий Ингваревич? Къде са всичките витязи, богатири, храбреци, украсата рязанска?

Савелий въздъхна тежко:

— Може пък татарите да не дойдат насам при нас?

— Не може! — каза му войводата. — Татарската сила идва насам, ще връхлети руските земи и, докато не се насити с кръвта ни, няма да си отиде оттук.

— А може и да й приседне!

Савелий прекара цялата нощ на стража на стената. Като упорито прогонваше съня, на разсъмване все така зорко се взираше към снежните равнини в далечината. Слънцето се издигна над златисто пурпурните облаци, проточили се чак до хоризонта. От високия вал се виждаше надалече, на десетки версти. Равнината бе пуста, само тук-там се чернееха самотни дъбчета.

Изведнъж нещо привлече вниманието на Савелий. Той разтърка очи и се взря в сивата далечина. Върху снежната равнина се разпръснаха черни точки. Те се движеха, приближаваха, пълзяха упорито като мравки върху бяло ленено платно. Вече се бяха разделили на потоци, отклоняващи се в различни посоки. Скоро можеха да бъдат различени препускащи конници.

„Татари! Кой друг да е?!“ — схвана Савелий и се затича с всички сили по пустите улици към дома на войводата, който яздеше насреща му, пришпорвайки белия си кон.

— Те са! Татарите! — задъхвайки се, му извика Савелий. — Те са!… Навалят като огромна вълна!

— Тичай в катедралата! — разпореди се войводата. — Събуди звънаря да бие тревога!

Савелий се затича към катедралната църква на площада. Главната й порта бе отворена. Вътре, пред иконите в златни и сребърни рамки мирно светеха кандилата. Старият клисар с дълго расо и сплетени плитки подмиташе с метла каменния под.

— Къде е звънарят? Бийте голямата камбана!

— И двамата звънари отидоха да пазят на стената, а отчето протопоп^[4] не разрешава да се бият камбаните без неговата благословия.

— Ама разбери — татарите идат! Какво ми тикаш протопопа си?! Намери ми звънар! — Савелий сграбчи клисаря и го повлече след себе си.

— Защо ти, нечестивецо, насилстваш? Защо блъскаш духовно лице?

— Къде има звънар? Тичай за него! Сам ще ударя камбаните!

— Ето ти го старият ни звънар! — каза клисарят, като се мъчеше да се откопчи от яките ръце на Савелий. — Вече се е оттеглил в заслужен отдих, защото е слепичък.

В ъгъла до сандъка за свещите седеше старец с бели и широко разтворени очи. Бе чул разговора им и, протегнал напред ръце, вече вървеше, препъвайки се, към Савелий.

— Можеш ли да биеш камбаните? — попита го Савелий.

— Как да не мога? Четирийсет години ги бия, всяко въже от коя камбана е знам, голямата или малката…

И тримата забързаха към звънарницата в основата на камбанарията. През отвора в тавана й се спускаха въжета с различна дебелина. Слепият звънар ги опипа, вкопчи се за едно пресукано, най-дебелото, и попита отново:

— С голямата ли да бия тревога? Отчето протопоп да не каже нещо?

— Твоето отче протопоп ще получи един зад врата от войводата, защото не е имало звънар при камбаните! Давай с всичка сила! Бий тревога, бий набат^[5]!

— Като при пожар ли?

— Като при най-голям пожар!

С привични движения на двете си ръце слепият започна с всичка сила да опъва равномерно въжето. Отгоре, от камбанарията се разляха честите необичайни позвънявания на голямата камбана, предизвиквайки тревога, свиващо сърцето чувство за неизвестна беда и надвиснала мъка.

Спящият град се оживи. Бедата, която всички очакваха, но в която напоследък не искаха да повярват, сега се бе стоварила съвсем реално върху тях, и камбаната събираше всички на стените, за да защитят града си.

Заскърцаха дворни порти, задавиха се от лай дворните псета. Хората изтичваха на улицата, спираха се, вслушваха се и бягаха нататък, към стените. Из всички краища на града църквите подеха призива и звънарите забиха големите камбани.

Чувайки набата в Рязан, се обадиха и църквите на близките селища. Навсякъде камбаненият звън призоваваше хората да грабнат мечовете и топорите, за да посрещнат неканените страшни гости.

Савелий се върна на бегом при стената. Подпрял се на секирата си, той злобно се вглеждаше в приближаващата се черна конна тълпа, настръхнала с копията си. Видя как от другата страна на реката хората изскачаха от дворовете си и, размахвайки ръце, сочеха към почернялата степ. Едни бягаха към портите на Рязан, други, с шейни и пеша, наметнали вързопи на гърбовете си, се отдалечаваха бързо нагоре по брега на реката, гонейки добитъка си по посока на засипаните със сняг гори.

Татарите приближаваха бързо и колкото повече наближаваха града, толкова повече ускоряваха препускането на конете си. Накрая яздещият светлорижави коне челен отряд с див и бесен вой, викове и свирене с уста стигна до стените на Рязан и се спря сред облаци пара, изпускани от разгорещените им коне. Конниците замълчаха. Без да помръдват, разглеждаха покритите с ледена кора високи землени валове и дъбовата ограда върху тях с тесните си процепи, през които се показваха главите на защитниците на Рязан.

Татарите се размърдаха, от тях се отдели една стотня. Конниците й, по трима в редица, бавно се проточиха около града. Яздещият отпред монгол държеше знака им — дълго копие, от върха, на което висеше рижа конска опашка. След него яздеше ездач с позлатена ризница и блестящ сребърен шлем със снопче бели пера.

Следваха го колони от монголи с брони и ризници, къси копия и кръгли щитове на левите ръце.

Втора стотня се отдели от тълпата монголски воини и препусна към близкото селище, от чиято камбанария все още се носеше неспокоен звън. Скоро звънът престана, а над колибите като тъмен облак се завъртя и заиздига черен дим.

Трета стотня от монголи остана на другия бряг на Ока, като наблюдаваше какво става по стените на Рязан. Десетка конници се отдели от отряда си, спусна се върху леда на реката и, без да бърза, се изкачи към голямата дъбова порта на града.

Рязанците, невиждали досега татари, ги гледаха с любопитство и, забравяйки опасенията си, се изкатерваха върху оградата и се надвесваха от бойниците. Враговете им бяха с дългополи шуби, прикриващи краката им чак до петите. Върху гърдите на някои се виждаха редове от железни и медни пластинки. Върху гърбовете им нямаше защитни пластинки^[6]. Към седлата им бяха прикрепени саадаки^[7] с лъкове и червени стрели. Приличащите на женски, лицата на монголите бяха тъмни като борова кора.

Един от татарските конници, старец с дълга брада, се приближи до портата, почука по нея с ръкохватката на бича си и закрещя на руски към стоящите на стената.

— Здравейте, рязанци! При вас е дошъл великият цар Бату хан, покорителят на всички народи. Изпращайте при него пратеници, за да го посрещнат гостоприемно с хляб и сол, бийте чела о земята и му се покорете с почтение и вярност…

— Дълго ще му се наложи да почака! — отговориха му от стената. — Тръгвайте си натам, откъдето сте пристигнали, и си вземете с вас и вашия цар Батий!… А ти самият откъде се пръкна, злодей такъв, отцепнико окаян? Не си ли рязанец по рождение?

— Отворете портата и приемете скъпи гости! — продължаваше да крещи брадатият конник. — Ако се покорите, никаква беда няма да ви сполети. А ако не се подчините, татарите ще ви избият всички, до последния човек, градът ви ще бъде изгорен, а всички къщи ще бъдат разграбени до голо!

— А много ли получи от своя цар, за да продадеш родната си земя? Юда злодейски, изменник проклет!

От стената полетяха камъни и засвистяха стрели. Татарските коне трепнаха и ездачите им ги пришпориха стремглаво назад.