Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (79)

Девета глава
Гневът на Бату хан

Изпратените един след друг куриери пристигнаха при Бату хан с известието за гибелта на хан Кюлкан, най-малкият син на Свещения управител Чингис хан.

Джихангирът не желаеше да види никого. Куриерите твърдяха, че не могат да чакат дори колкото „едно нахранване на кон“, защото трябва веднага да препуснат обратно с отговора на джихангира.

— Ние нямаме пълководец! Войската не знае какво да прави! — крещяха те.

Дежурните тургауди ги отблъсваха грубо:

— Не може! Чакайте!

Куриерите се обръщаха шепнешком към минаващите край тях нукери:

— С какво е зает джихангирът?

— С важни дела — прави магии заедно с урусутските магьосници, за да узнае пътя за по-нататъшните победи.

Куриерите привързваха юздите на конете си към поясите си и чакаха, седнали на пети до юртата. Пристигаха нови куриери и сядаха до тях.

Минаващият покрай тях началник на охраната, стотникът Арапша, им обърна внимание. Висок, слаб, с намръщен поглед, той се спря пред тях, сякаш опитвайки се да ги прецени и да запомни всеки от тях.

— Отличихте се, а?! — каза им Арапша. — Лошо ви се пише сега!

— Какво сме виновни ние?! Ние предано изпълняваме заповедите и донесохме на джихангира донесение от темника Бурундай.

— Донесохте тъжна вест, за която сте виновни само вие и никой друг. Знаете ли какво ви чака?

Куриерите скочиха, като някои от тях понечиха да яхнат конете си.

— Слушай и се подчинявай! — извика Арапша. — Нукери, не пускайте никого от тези „тъжни вестоносци“! Дръжте им конете! А вие чакайте, защото скоро с вас ще си поговори самият джихангир.

И Арапша влезе в юртата, където намръщен седеше Бату хан, кръстосал крака, навел глава и съсредоточено взрян във върховете на допрените си един в друг пръсти.

До него на пети седеше Субетей-багатур, който погледна към влезлия и спрял до входа Арапша. На тихия въпрос на последния: „Мога ли да остана?“, той отвърна с кимване на глава.

— Той и Гуюк хан бяха най-злите ми врагове — каза Бату хан. — Какво да правя, ако не се радвам? Не мога да утешавам никого. Радвам се, защото злото змийче вече го няма!

— Бату хан може и да се радва, но джихангирът е длъжен да тъгува! — тихо, но твърдо му възрази Субетей.

— Кюлкан желаеше смъртта ми, Кюлкан гръмко заявяваше, че аз съм жена с брада. Само ти ми попречи тогава да му разпоря гърдите и да изтръгна отровното му сърце. Мнозина от враговете ми все още са живи. Най-големият е Гуюк хан и аз ще се отърва от него.

— Защо ми напомняш за всичко това? Нима аз, твоят верен слуга, не бдя над теб и денем, и нощем?

— Арапша на три пъти ме спасява от изпратените срещу мен черни кучета, наемните убийци…

— По-тихо!… — започна сърдито да сумти Субетей. — Никой във войската ти не трябва да знае за това. Не казваше ли ти, самият, че пълководецът трябва да бъда потаен… Ако започнеш да се радваш, всички биха си казали: „Бату хан е същият, като всички останали!“ А ти, като внезапен гръм от ясно небе, порази всички зяпльовци, присмехулници и гуюкски блюдолизци около теб! Укажи целта, накъде да се върви и какво да се прави! Остани необикновен, непредсказуем, непонятен…

Бату хан се съвзе и скочи:

— Къде са тези „тъжни вестоносци“? Вече знам какво трябва да се прави.

Арапша му отвърна:

— Тук са, до юртата, и чакат заповедите ти.

С меч в ръка Бату хан излезе от юртата си и огледа седящите куриери, които паднаха на колене пред него.

Започна да говори тихо, през зъби. Постепенно гласът му се извисяваше. Накрая вече изкрещяваше думите:

— Беше ви поверено голямо щастие, парче от слънцето — синът на Свещения управител. А как го опазихте?

— Той каза, че иска лично да се бие — ломотеха куриерите.

— И вие се зарадвахте? Нима е работа на пълководеца да сече с меча си в челния отряд? Нима Свещеният управител, великият Чингис хан, постъпваше така? Той бе истински пълководец. Стоеше зад войската си и с девет свои думи придвижваше десетки и стотици хиляди конници. Така печелеше победите, потресли света…

— Ние знаем това… Ние помним това…

— А какво направихте с хан Кюлкан? Зарадвахте се, че хан Кюлкан е станал обикновен нукер и препуска напред в битката с урусутите, и никой не го спря, не го отведе назад, не го закри с тялото си. Вие сте предатели и за вас няма пощада…

Куриерите се проснаха на земята с лица в снега.

— Препускайте обратно! Кажете на войската, че джихангирът заповядва вината да бъде загладена и крепостта Коломна да бъде превзета до идването ми… Ако като дойда вие все още препускате около града, ще заповядам да ви изпотрепят като боклук от великата войска, създадена от Чингис хан. Махайте се оттук, жълтоухи кучета, ръфащи трупа на своя баща! Защо още лежите?

И, хриптейки, Бату замахна с меча си.

Куриерите се хвърлиха към конете си и ги яхнаха. След няколко мига нито един от тях не бе останал наоколо.

— Чу ли, Субетей-багатур?

— Да, Ослепителни. В думите ти познах гласа на дядо ти.

— Ще им дам да разберат аз на урусутите какво значи да убиеш сина на най-великия от хората — Чингис хан!… ще залея с кръв цялата урусутска земя… ще избия всичко живо и всички живи до последното куче и последното дете. Като страшен пожар ще премине монголското войнство и ще превърне урусутската земя в безмълвно гробище, където ще се чуват само крясъците на гарваните и воят на вълците. Доведете ми веднага коня!…

Очите на Бату хан се окръглиха и по устата му изби пяна. Тропаше с крак и, вбесен, крещеше:

— Коня ми! По-бързо, коня ми!

Зазвъняха медните гонгове, свикващи нукерите. Дрезгаво зареваха роговете, известяващи началото на похода. Само Субетей-багатур и Арапша оставаха спокойни и неподвижни.

— Позволи ми, Ослепителни, да ти напомня, — тихо каза Субетей, — че отпрати куриерите, без да назначиш приемник на загиналия хан.

— Засега ще командва, според обичая, старшият темник Бурундай. Той е опитен воин, а след ден аз лично ще бъда там и ще им покажа как трябва да се превзема с пристъп една крепост!…

След един ден челните отряди на Бату хан и на Субетей-багатур бяха пред Коломна. Боят бе в разгара си. Като непрекъсната лавина монголите се опитваха да се покатерят върху стените, откъдето ги отблъскваха защитниците на града. Но силите на руските воини отслабваха, а помощ отникъде не идваше. Татарите нахлуха в града.

С голямо мъжество се би сред рязанските си дружинници и падна със смъртта на доблестните княз Роман Ингваревич Рязански. Редом с него положи побелялата си глава войводата Еремей Глебович.

Татарите сечаха без милост всички. Малцината останали живи попаднаха в тежък плен. Върху димящите развалини на Коломна татарите се веселиха и пируваха три дни. На площада в средата на града, където бе опожарената църква „Възкресение“, Бату хан заповяда да бъде издигната голяма дървена клада, върху която положиха тялото на младия хан Кюлкан. Заедно с него монголите изгориха четирийсет от най-красивите коломенски девойки. Двата любими коня на хан Кюлкан, наконтени със златни сбруи, бяха убити и положени в краката му. И девойките, и конете трябваше да го последват в задоблачния свят, където вярно да служат на своя млад загинал господар.

На същия площад бе издигната и втора клада за падналите монголски воини. Двата огъня пламнаха едновременно. Яхнал врания си кон, Бату хан наблюдаваше мрачно погребалното тържество и от време на време извикваше заедно с другите си воини прощалния поздрав:

— Байартай, байартай!