Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нашествието на монголите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Батый, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2016)
Корекция
plqsak (2017)
Форматиране
Analda (2017)

Издание:

Автор: Василий Ян

Заглавие: Внукът на Чингис Бату хан

Преводач: Мариян Петров

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Ирина Галчовска — Гея 11“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Технически редактор: Валентин Иванов

ISBN: 954-361-007-X ; 978-954-361-007-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1809

История

  1. — Добавяне

Десета глава
Диваците заплашват престолния град

Княгиня Агафя, съпругата на великия владимирски княз, преживяваше тревожни дни. Опитваше се да забрави за надвисналата опасност, прекарваше времето си в грижи за семейството си и за дворцовото стопанство и утешаваше всички, убеждавайки ги да бъдат смели. Младите й снахи, княгините Мария[1] и Христина[2], и мнозина болярски жени ридаеха постоянно, твърдейки, че е дошъл краят на света. Децата бягаха извън стените на княжеския двор.

— Не искаме да ходим на училище! — крещяха те. — Сега и ние трябва да воюваме. Ще помагаме на дружинниците, ще пращаме стрели по татарите и ще ги замерваме с камъни.

Княгиня Агафя се молеше денем и нощем. Сутрините посещаваше катедралата „Успение Богородично“, където разговаряше с мрачния и начумерен епископ Митрофан.

— Моли се — казваше й владиката — Всевишният да помогне на войската ни и да прогони безбожните татари. Моли се за твоя мъж, княза Георгий Всеволодович, и за синовете си, та Господ да ги опази от злия враг!

Княгиня Агафя непоколебимо вярваше на обещанието на мъжа си, че скоро ще се върне с голяма рат и ще освободи руската земя от татарите. Молейки се с горещи сълзи, тя притваряше очи и виждаше мъжа си пред себе си като истински — висок, силен, с уверени изказвания, с твърда ръка… Той познава ратното дело и бързо ще събере полкове, с които да разгони татарите. Яхнал своя верен бял кон, ще влезе през Златните порти на Владимир, където ще бъде посрещнат от княгинята и снахите й. Тя сама ще хване юздата на коня му и ще го поведе към княжеския двор…

Ненадейно от Коломна пристигна княз Всеволод с малка дружина. Княгиня Агафя веднага свика съвещание на най-приближените си боляри. Присъстваха и войводата Пьотър Ослядукович, някои от хилядниците и двете княжески снахи.

— По чудо, сякаш архангел ме пазеше, се промъкнах до вас. Татарите са обкръжили град Коломна от всички страни. Войската им е многобройна. Водеше ги млад хан, син на техния най-главен хан Чагониз. Изведнъж на третия ден от татарския стан се разнесе зверски вой и барабанен бой. Пленниците ни казаха, че, изглежда, техният хан Кюлкан е убит от руска стрела. Ето защо виели, оплаквайки се на своя си бог. Благодарение на тази суматоха и преминах. Татарите ще дойдат тук с огромна сила и ще се разлеят по полето както водата при пролетното пълноводие, и тогава за нас няма да има изход… Които от жените могат, нека бягат на север, в Новгород, Кострома, Галич[3] или край Бялото езеро[4]. Трябва да се скрием в горите, в пустошта. Във Владимир ще има сеч и едва ли ще устискаме до пристигането на баща ми, княза.

Княгиня Агафя твърдо заяви:

— Ние няма да ви напуснем. Заедно ще изпием горчивата чаша!

Двете й снахи заплакаха и казаха:

— Никъде няма да тръгнем без вас! Защо да отиваме в студените гори и пустошта? Там, с малки деца, все едно ще загинем! По-добре е да се бием заедно с вас тук, на стените!

— Това не е женска работа! — отбеляза войводата Пьотър Ослядукович.

Седящата между снахите млада заварена княжеска дъщеря-сираче, Прокуда[5], се намеси:

— А пък аз съм чувала, че татарските жени яздят коне и се бият рамо до рамо с мъжете и братята си.

— Млъкни, Прокуда! — строго каза княгиня Агафя. — Съвсем си престанала да слушаш. Вместо да си седиш в стаята, на стената ходиш и с простите смерди[6] разговори водиш!

— Все пак ще избягам от вас и ще се добера до задволжските гори при кръстника си. Защо само да седим и да въздишаме? По-добре е да се бием в гората или в полето. Защото, когато поиска, смъртта ще ни намери.

— Ще те заключа в стаята ти! — разкрещя й се княгиня Агафя.

— Като дойдат тук татарите, и стаи няма да има, и нас с теб няма да ни има!

— Що за нахална мома! — простена княгинята. — Ей, бавачке, отведи Прокуда в стаята й!

— Днес има урок в училище. Позволи ми да отида да се простя с учителя!

И Прокуда избяга.

Бележки

[1] Мария — съпруга на Мстислав Георгиевич, най-малкият син на великия княз Георгий Всеволодович. — Б.пр.

[2] Христина — съпруга на княз Владимир Георгиевич. — Б.пр.

[3] Галич — за пръв път се споменава през 1238 година като Галич Мерски, т.е. намиращ се в земята на угро-финското племе мери, за да се отличава от друг древен град, известен като Галич Волински (столица на Галицко-Волинското княжество). Разположен е на брега на Галицкото езеро (в басейна на река Кострома). През 13 век е център на Галицкото княжество, през 1363 година е присъединен към Московското княжество, а през 1427 година издържа едномесечната обсада на казанските татари. — Б.пр.

[4] Бяло езеро — езерото, край което е възникнал град Белоозеро (Белозерск). — Б.пр.

[5] Прокуда — лудетина. — Б.пр.

[6] Смерди — название на селяните, свободни или зависими, членове на териториалната община, които имат собствено стопанство през 9–13 век. — Б.пр.