Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (26)

Пета глава
„Вратата на народите“

Свил се, доколкото можеше, и като не обръщаше внимание на поклащанията на скърцащата кошница и гъстия прах, натрупващ се върху листата на книгата му, Хаджи Рахим усърдно изписваше ред след ред:

„… Войската на ослепителния Бату хан непрестанно се придвижва на запад по пътя, открай време наречен «Вратата на народите». Той се проточва през равнината на юг от Каменния пояс^[1] и на север от Абескунското море^[2]. По този път някога са дошли от източните степи войнствените хуни^[3], почтените предци на монголите, и са хвърлили в ужас западните народи.

Пред войската препускат разузнавачи, но и без тях пътникът би намерил в степните простори пътеката, проточваща се през великата «Врата на народите». По търкалящите се парчета от изпочупени изрисувани съдове могат да бъдат открити изоставените още в далечни времена станове. Далече на хоризонта, точно като сигнални жалони, се виждат сините хълмове, в които са погребани днес забравени багатури на неизвестни племена… Мир на праха им!

Докато все още бе пролет и навсякъде блестяха локви и валяха дъждове, шествието на войската бе тържествено и величествено, и не толкова трудно, каквото стана след това. Когато настъпиха знойните дни и под лъчите на изгарящото слънце земята започна да изсъхва и да се напуква, хилядите придвижващи се напред коне и хора започнаха да вдигат прахоляк, закриващ цялото небе. Този фин и гъст прах напълно скрива слънцето, така че става тъмно като през нощта. На разстояние от няколко крачки не може да бъде различено човешко лице. Всеки конник трябва строго да спазва мястото си и в десетката, и в стотнята, защото, ако се отклони дори съвсем малко встрани, може да се изгуби в тълпата като в ракитак, и да му се наложи няколко дни да търси отряда си.

Има нещо страшно в това безмълвно придвижване на четиристотинхилядната войска в тази полумъгла, в този кълбящ се прах, при което наоколо се виждат само сенки на коне и хора. Никой не проронва и думичка. «Че за какво да се говори, когато вече всичко е казано и всичко е ясно!» А и е трудно да се говори, защото прахта прониква и в гърлото, и в носа, и в гърдите. Хората започнаха да недовиждат, оглушаха и мислят само как да изпият чаша студена вода, да отърсят дрехите си и прохладният нощен вятър да разсее праха, така че отново да се покаже синьото и безметежно небе…

Вечер спираме до рекичка с рядък храсталак и стари криви ракити. Огромният лагер се разпростира и по двата й бряга. Пламтят хиляди огньове и ти се струва, че цялата степ се е запалила. Хората викат, кашлят, пеят и отвеждат конете и камилите в степта, за да ги пуснат да пасат на свобода. Слаб вятър разсейва облака прах над лагера и късно през нощта се разнася приятният аромат на степен пелин…

С яростен рев се отпуска на колене тангутската сива камила в лагера. От люлката с мъка изпълзяват факихът Хаджи Рахим и старецът Назар-Кяризек, като разтриват своите отекли и вдървили се крайници, след което продължително изтупват плътно набилия се по плащовете им прах. Напразно се стараят! Разпростират плащовете си на земята и са доволни, че наблизо гори огън, че върху него вече е поставен опушен котел, че могат да се опънат на земята и че над главите им вече тъмнее безкрайното небе.

Съобразителният в житейските дела Назар-Кяризек отива при готвача на Субетей-багатур, изказва му дълги и почтителни приветствия и се връща от него с гърне оризова или месна чорба, а понякога и самият той пече колачета в жарта или тънки, придобити неизвестно как, парчета месо върху въглените. При това, без да спира, разказва приказки или пее със слаб и треперещ глас старинни кипчакски билини^[4].

Хаджи Рахим не може да се отдалечи от кервана, защото камилата е неговото жилище. Факихът се старае да записва всичко, което вижда или чува, беседвайки с някой от началниците или с обикновените воини. Забелязал е, че великият съветник Субетей-багатур невинаги пътува заедно с тумена си и невинаги се крие в желязната си колесница. Често се отклонява от главния път, съпроводен от охраняваща го стотня. Понякога монголският пълководец не се вясва с дни, изчезнал нанякъде заедно с младия джихангир. А привечер внезапно се появяват около определеното по-рано място за спиране. Тогава Хаджи Рахим отива при тях и записва изказванията им.

Пред залез-слънце керванът ускорява ход. Всички, дори и животните, знаят, че скоро ще има вода и почивка, и се движат по-весело. Керванбашията^[5] разпраща разузнавачи, които изчезват още от сутринта, отдалечавайки се на бързите си коне. Те намират равна площадка и подават сигнали отдалече, като се изкачват върху някой хълм и обръщат конете си ту надясно, ту наляво, ту обикалят два-три пъти. Всичко това има специално, разбираемо от воините значение.

На избраното място камилите се отпускат на колене и им развързват тежките денкове, след което отвеждат освободените от товара животни в степта. Там те бродят бавно цяла нощ, като се спират до храстите на бодилите^[6], пасейки ги със своите твърди устни. Специални обозни камили докарват събраните преди това по пътя сухи вършини. Робите палят огньовете и поставят върху триножници над тях големи китайски бронзови котли. В тях наливат вода от кожени мехове, освен това дробят месо и прибавят ориз.

Стражите не допускат никого от другите отряди до мястото на лагера на Субетей-багатур. Всеки отряд е длъжен да върви по свой път, без да се смесва с другите, и да има свой лагер. Около лагера на Субетей-багатур се разполага само неговата лична хилядна «бесни» и по-нататък, в степта, и воините от тумена му.

Воините от охраната палят свои отделни огньове и си варят в котли чорба и това, което са успели да си набавят. Разполагат се около огньовете, излегнали се върху плъстени чулове^[7]. Близко до тях, в степта, пасат спънатите им коне. Те сами си намират храна, като огризват непривлекателните растения и изравят корени с копитата си. Толкова са непретенциозни към храната, че с тях, без страх, може да бъде обиколен светът.

В тъмнината се чуват провикванията на стражите по хълмовете и проточеният повтарящ се възглас:

— Внимание и подчинение!

Понякога на местата за нощуване се издигат шатри. Всички разбират и се радват, че спирането ще трае два-три дни и ще има почивка. В шатрите се постилат кечета и килими и се нахвърлят копринени възглавници. Може би предстои съвещание на хановете или се подготвя празнична ловна хайка.

В тишината се разнася тропот на множество копита — приближава ослепителният Бату хан, а с него Субетей-багатур и техните отбрани нукери.

Всички треперят повече пред едноокия и мрачен Субетей-багатур, отколкото пред Бату хан. Субетей винаги ще забележи нередността, ще каже тихо няколко думи, след което нанякъде лудо ще препуснат конници, ще помъкнат някого, някъде ще се чуят отчаяни викове…

Бату хан не забелязва дребните нередности. Погледът му блуждае над хората, съзнанието му е заето с велики планове и обича да говори само за бъдещето. Когато двамата пълководци, младият и старият, влязат в жълтата копринена шатра, там вече трябва да е приготвен обядът. «Постилащият покривката» и «подавачът» стоят почтително, поставили ръце на коремите си, и очакват нареждания. Обедът протича тържествено. Трима главни шамани също седят там и полугласно мърморят благоприятни заклинания…“