Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (31)

Десета глава
На брега на река Итил

Бе време, когато злият татарин прекрачи през линията на граничната Волга.

Орест Ф. Миллер^[1]

Тръгналата от Сигнак през ранната пролет монголска войска пристигна до бреговете на Итил през късна есен. Преходът през степта до първите граници на земите на урусутите, българите^[2] и другите непокорени народи продължи половин година. Бату хан и намиращият се „до стремето му“ Субетей-багатур стигнаха до бреговете на Великата река Итил начело на челната хилядна „непобедими“. Покритите с гъст прах конници, забравяйки реда, се разпръснаха по крайбрежните пясъчни хълмове, поразени от величествената и могъща река, в която свободно течаха огромни маси дълбока вода.

— Ако се заприщи с бент, — мъдруваха монголите, — водата й за един ден ще се издигне до небето!

Воините стояха на хълмовете и с мъка удържаха потните си коне, дърпащи се към водата.

— Това не ти е нашата синя Керулен или златна Онон^[3], през които прецапахме… Опитай да преплуваш такава река… Обаче упоритият Субетей ще издави половината войска, но, ако е решил да се прехвърлим тук, ще ни се наложи да плуваме…

С кожен шлем, загърнат в плащ и върху бял жребец, потъмнял от праха, Бату хан се спусна до брега.

Бурните сиви вълни връхлитаха върху пясъка, като изхвърляха парцали от трепереща от вятъра пяна и търкаляха големи ивичести раковини.

— Тук свършват нашите монголски степи — каза Бату на приближилия го Субетей. — Там, зад реката, всичко ще бъде по друг начин! Там ще заблести славата ни!

По полегатите хълмове на противоположния бряг на реката се точеха кичести гори, вече засегнати от златната есен, и тук-там изпъкваха ярките малинови петна на трепетликовите храсталаци. Върху хълмовете се издигаха две високи дървени стражеви кули. Като дълги жълти ивици пясъчните плитчини се разграничаваха от зелените брегове. На ята прелитаха дъждосвирци, патици и други птици.

Пак там самотно се извисяваше огромна скалиста сива планина. В далечината след нея продължаваха гъстите гори. Върху планината се чернееха големи дупки, редувайки се с бели странни стълбове. По брега лениво се влачеха няколко крави. От планината притичаха две жени и, шибайки кравите с дълги пръчки, ги подгониха към гората.

— Обядът ни си отиде — отбеляза един монголски воин.

На върха на мрачната планина се тълпяха хора, които видимо се вълнуваха, притичвайки от място на място.

Ято бели чайки летяха и кръжаха над реката, като се стрелваха към водата. Те кацаха върху плаващите трупи, караха се, излитаха с писъци и отново кацаха.

— Това не са трупи! Вижте, всъщност плуват трупове… Това са избити българи! Това е дело на ръката на хан Шейбан… Той навсякъде въвежда монголските порядки.

Труповете бяха много. Разплут и с подпухнало синьо лице един от тях, гонен от вятъра и вълните, бавно доплува до брега и заседна в плитчините.

… На войската бе даден тридневен отдих. Навсякъде из равнината задимяха огньове. На другия ден стотникът Арапша каза на Мусук:

— По заповед на началника на хилядната Кунджи ти се възлага отговорно поръчение — да хванеш и да доведеш някого от живеещите на отсамния бряг. Тук би трябвало да има доста хора, които ловят риба и сеят ечемик, защото навсякъде се виждат посеви и във водата до брега са привързани рибарски мрежи. На отсрещния бряг се виждат тесни черни лодки. Промъкни се нагоре по реката и залови някой излязъл на брега рибар. Ще ти дам нукери, които да ти помогнат.

Мусук и петима монголи се отдалечиха от брега в тревистата степ, намериха пътечка и едва не потънаха в едно блато, от което с мъка се измъкнаха, като се изтегляха един другиго с ласата си. След това отново се приближиха до брега и тръгнаха през ракитака, водейки конете си за юздите им. На два пъти съвсем близо до брега преминаха лодки. В едната гребяха жени с бели дрехи, обшити с червени ленти. В другата седяха старец и момче, при което всеки от тях гребеше с по едно късо като лопата весло. Лодките бяха толкова тесни, че се изискваше специално умение, за да бъдат задържани върху сивите бурни вълни, без да се преобърнат.

Мусук се договори с монголите, че той ще „покрие“ стареца и момчето, които би трябвало на определена плитчина, да спрат. Един от нукерите остана зад една могила с конете, а останалите, криейки се зад храстите, тръгнаха покрай брега в очакване на сигнал от Мусук.

Лодката на стареца се придвижваше бавно срещу течението и също така бавно и с пълзене Мусук се прокрадваше по брега, държейки късо копие в ръка. Пътят му бе препречен от две рекички, които той премина, потънал до шия във водата, като подплаши една дива свиня с прасенцата й.

На няколко пъти Мусук изпускаше стареца от погледа си. Лодката започна да се отдалечава от брега, отправяйки се към един остров по средата на реката. Там старецът дълго се мота в ракитака, като проверяваше мрежите и изхвърляше в лодката уловената риба.

Целият подгизнал, Мусук лежеше на пясъка и чакаше. Лодката отново се отправи към брега, вече надолу по течението. Сега тя плуваше бързо и след известно време се скри от погледа му. Мусук отново прегази през двете блатисти рекички, добра се до брега и изведнъж съвсем близо пред себе си чу гласове. Запълзя, колкото се може по-тихо, за да не се издаде.

Мусук забеляза през тръстиковите стъбла малък залив, където черната лодка бе изтеглена с кърмата си напред върху песъчливия бряг. Старецът и момчето лежаха край огън, на който бе поставено опушено гърне, от което стърчеше рибя опашка. Пяната на кипящата чорба преливаше през ръба му. Момчето подхвърли няколко клонки в огъня. Подложил ръце под главата си, старецът се бе опънал по гръб и побелялата му брада стърчеше нагоре. Затвори очи и започна да похърква. Мусук съвсем ясно различаваше сивата му, цялата в кръпки, дълга до коленете ленена риза, широките му кеневирени и протъркани на коленете гащи, стария му, с медна тока, кожен пояс и овесения на него нож в дървена кания. Изведнъж момчето се понадигна и разтревожено се заоглежда.

Като чупеше тръстиката, Мусук се стрелна напред и се стовари върху стареца. Момчето изтича презглава до лодката, отблъсна я от брега, ловко се метна в нея и пронизително закрещя:

— Дядо, дядо! Бързо при мен в лодката!

Мусук смяташе, че лесно ще се справи с костеливия и гърчав старец. Лежеше върху него и извиваше ръката му, протягаща се към ножа, като се опитваше да го омотае с ремък. Но старецът бе доста як и се бореше с всички сили. Като освободи ръката си, той сграбчи един камък и удари Мусук по окото. И камъкът, и ракитакът, и реката — всичко се завъртя пред очите му, но Мусук продължаваше да се бори, помнейки, че „езикът“^[4] трябва да бъде хванат жив. Старецът се биеше като див звяр, хапеше Мусук за лакътя и крещеше:

— Ах ти, напаст! Няма да ме победиш, жълто муцунесто пале!

Старецът успя да се преобърне и напираше да стане на колене. Мусук продължаваше да го притиска, като скръсти ръце. Старецът крещеше на момчето:

— Не тръгвай, Кирпа! Ей сега ще го довърша!

И силно удари Мусук в корема, който от удара му се повали настрани. Виковете обаче бяха чути от монголите и двама от тях се нахвърлиха върху стареца в момента, в който той, седейки върху Мусук, вадеше ножа си. Старецът заскимтя, отбранявайки се срещу нукерите, но те го повалиха на земята и вързаха ръцете му с нещавени ремъци. Момчето бързо плаваше с черната лодка по средата на играещата си със слънчевите отблясъци река.

Монголите натъпкаха устата на стареца с листа и трева и превързаха лицето му с кърпа.

Като се плъзгаше по бързото течение, отгоре се показа голяма лодка. Четирима гребци биеха силно по водата с дълги весла. Рулевото весло на кърмата бе направлявано от знатен на вид мъж, с тъмно малинов кадифен кафтан^[5] с извезани златни цветя. В краката му, на дъното на лодката седяха още двама юначаги с дълги ножове на поясите си.

Лодката се вряза силно в песъчливия бряг. Като оставиха веслата, гребците скочиха с копия в ръце на пясъка и повлякоха лодката.

Човекът с кадифения кафтан каза с властен и звучен глас на татарски:

— Здравейте, ловджийчета! Какъв звяр сте хванали? Не бързайте да го убивате! Той е стар и много видял човек. Най-добрият ни рибар, който винаги знае къде има риба тук… Кои сте вие? От кое племе!…

Мусук хриптеше тежко и с мъка се опитваше да стане. Кръв заливаше окото му. Един от монголите отговори:

— Всички ние сме нукери на джихангира Бату хан. Защо се месиш в ловните ни работи?

— Аз съм княз Глеб Владимирович^[6], пратеник на великото рязанско^[7] племе. Тръгнал съм да поздравя вашия велик хан, да му пожелая благополучие и дълги години властване… Още много ли трябва да пътувам?

— Ако тръгнеш бавно с нас, ще бъдеш при Бату хан след три дни. Ако искаш да пристигнеш по-бързо, ще пътуваш сто дни и няма да го видиш, а ще си намериш гроба на кръстопътя на трите пътя.

— Тогава ще тръгна с вас. Покажете ми пътя и няма да съжалявате.

Мусук си поотдъхна, изми раната си в реката и превърза главата си с парцал, откъснат от ризата му. Така можа със здравото си око да разгледа знатния мъж, седящ в лодката. Той не бе в първа младост. Неговата черна, широка, гъста и силно прошарена брада се спускаше върху широката му гръд. Кадифената му шапка, обточена с боброва кожа, бе стара и доста избеляла. А и неговият красив и цветист кафтан бе доста поизносен. От суровото му лице тежко и неприветливо, съсредоточено се взираха черни очи. Видно бе, че човекът някога е бил на почит и е живял в охолство, но оттогава бе преживял какво ли не и животът здравата го бе мачкал.

Князът дълго спори с монголите как да пътуват и накрая се спряха на това — знатният пратеник да плава с лодката си близо до брега, а монголите да яздят близо до реката.

Качиха полуживия Мусук на коня му, а плененият старец, със запушена уста и ремъчна примка на шията, тръгна до стремето на яздещия най-отпред нукер.