Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (37)

Шестнайсета глава
Ужасна нощ

Откъде си, храбри и добър юнако,

от коя земя и от коя орда?

Как се казваш

и каква е бащиното ти име?

Из древна билина

Привечер бурята се усили.

Итил река бушуваше и вълните й яростно се блъскаха в стръмните й брегове. Вятърът разтърсваше шатрите така, сякаш се опитваше да ги бутне в реката. Реки от дъжд се стовариха върху татарския лагер.

Проклинайки посрещналите ги със студ и буря зли урусутски мангуси, воините трепереха край угасващите огньове.

В шатрите стана студено, влажно и мрачно. Горните им отвори бяха затъкнати с кечета. Пламъчетата на мъждивите светилници се разклащаха при всеки порив на вятъра. Дълги трепкащи сенки се движеха по стените.

Арапша премина покрай шатрите, проверявайки охраната. Да се върви бе трудно и бе толкова тъмно, че на разстояние две крачки нищо не се виждаше. Вятърът непрекъснато го събаряше и Арапша повтаряше на нукерите:

— Ужасна нощ! Пазете се! Враговете обичат именно такива нощи.

Влезе в юртата на джихангира.

Седнал върху пухкави кожи, Бату хан беседваше с верния си съветник Субетей-багатур. Арапша спря почтително до входа.

— Злите богове на урусутите развалиха празника ни — говореше Бату хан. — Изпратиха буря, порой и студ срещу храбрите ми воини, за да ни изплашат и да не ни пуснат в земите си.

Рязък порив на вятъра разтресе стените на шатрата. Бату хан вдигна глава:

— Чуваш ли как реве Итил? А ние все пак я преплувахме!

Бату хан замълча и отново се вслуша в яростния рев на вълните. През шума от бурята се чуха спорещи гласове. Арапша излезе от шатрата, но скоро се върна:

— Някакъв непознат иска да те види, Ослепителни! Казва, че знае нещо важно.

— Нека влезе.

Арапша открехна вратата. Свистящ порив на вятъра я изтръгна от ръцете му и запокити входната завеса в юртата, като го обля със студ и ледени пръски. Пламъкът се разлюля и настъпи тъмнина.

Но скоро светилникът, мигайки, се разгоря. Мъждивата светлина отново освети юртата, а на входа й стоеше висок и слаб човек.

Непознатият свали черния си калпак с мокра боброва периферия и го изтръска. Направи крачка напред и се отпусна върху килима.

— Прекланям се пред великия хан на монголите! — проговори той с пресипнал нисък глас. — Славата ти се носи далеч преди могъщата ти войска.

— Бъди ми гост! — милостиво му отговори Бату хан. — Какво те води насам в такова лошо време?

Монголите разглеждаха с любопитство нощния си посетител. Той говореше на татарски, но не приличаше на татарин. Големият му гърбав нос придаваше хищно изражение на слабото му и костеливо лице. Изпод нависналите му гъсти вежди горяха черни и дълбоко хлътнали очи. С възлестата си суха ръка често поглаждаше дългата си прошарена черна брада.

— Велики хане, ти виждаш пред себе си не обикновен пътник, а човек, който е бил роден богат и с власт. Аз съм великият княз Глеб Владимирович Рязански!

Бату хан присви очи:

— Пратеник от Рязан ли си, коназе^[1] Галиб^[2]? Защо тогава си сам?

Княз Глеб се намръщи:

— Не, велики хане! Не съм дошъл като пратеник при теб. Дойдох да ти предложа да ме вземеш за свой съюзник.

— Какво ще означава това?

— Познавам всичките пътища и градове на великата руска земя, така че ще ти бъда полезен.

— Субетей-багатуре, покажи на коназа земята на урусутите.

Субетей-багатур разгъна пергаментов лист върху килима.

— Ето, коназе, виж: това е Итил, това е твоят Рязан, това е Улдемир^[3]. Тук са всичките урусутски градове, реки и пътища.

— Карта на руските земи? Откъде? Как си могъл да я съставиш?

— Аз мога всичко! — каза като положи ръка върху пергамента Бату хан. — Ето така земята на урусутите ще бъде смачкана под ръката ми! Ще принудя всички да ми се покоряват! Може би именно за това си дошъл, урусутски коназе?

Поразен, княз Глеб мълчеше, а Бату хан продължаваше с явна насмешка:

— Къде са покорните ти нукери? Къде е народът ти? Къде са подаръците ти, велики коназе Галиб?

Княз Глеб разтърси прошарените си къдрици:

— Вече нямам нито народ, нито дружинници, нито богатства! Моите врагове ми отнеха всичко. Наложи ми се да бягам и вече много години живея като изгнаник при половците.

Бату хан се намръщи:

— Тогава какво искаш от мен?

— Искам да ти помогна да пометеш враговете ми.

— Кои са твоите врагове?

— Князете, които сега управляват Рязан.

— Аз сам наказвам враговете си! Когато пристигнем, ще загинат всички, а не само коназите.

— Аз ненавиждам целия рязански народ, защото именно рязанското Вече^[4] ме изгони^[5]!

Бату хан погледна към мрачно мълчащия Субетей-багатур:

— Какво ще кажеш за това, мъдри ми съветнико?

— Безсмъртният воин, твоят велик дядо остави за поука на потомците мъдри закони. В тях се казва, че „шпионите, лъжесвидетелите, всички хора, подложени на влиянието на срамни пороци, и магьосниците се осъждат на смърт“.

Княз Глеб неволно отстъпи. Бату хан го гледаше с присвити очи:

— Не съюзник ще ми бъдеш, коназе Галиб, а послушен нукер. Ако се опиташ да ме измамиш, ще се простиш с живота си. Можеш да напуснеш! Арапша, погрижи се за него!

Княз Глеб се поклони до земята, очаквайки прощални думи, но Бату хан му обърна гръб, а Субетей-багатур гледаше право пред себе си с немигащо око. С каменно неподвижно лице Арапша отвори вратата на юртата.

Черните очи на княза злобно светнаха и той прекрачи в дъждовната тъмнина.