Василий Ян
Внукът на Чингис Бату хан (73)

Трета глава
Наблизо

Бе двайсет и третият ден от десетия месец студен^[1]. След като привечер вечеря със задушена гъска с кисело зеле и похапна още две ябълки от туршията, княз Георгий Всеволодович полегна на миндера върху печката, покрит с овнешки кожи.

Посред нощ внимателно бе разбуден от стар дружинник, който го разтърсваше за рамото. Сгрян от силно разпалената печка, князът с мъка отвори очи. Бе му се присънил владимирският архиепископ, строгият владика Митрофан^[2], облечен като за служба, който сякаш го заплашваше с пръст от амвона и го уговаряше: „Ставай, княже, събуди се! Слънчевият кръговрат измина, слънцето го обърна на лято и в бърлогата си мечката се обърна от една страна на друга…“

— Добре, и аз ще се обърна! — обръщайки се, мърмореше князът, но яката ръка на дружинника го стискаше здраво за рамото.

— Ставай, княже, събуди се! — говореше старият и предан воин. — Лоши вести донесоха вестоносци от Рязан.

— Какви вестоносци? Какви вести? — попита князът, като с мъка се съвземаше.

— Княз Роман Ингваревич пристигна от Рязан. Пуснахме го в града.

— Какво разправя?

— Лично на теб иска да го каже.

— Пристигнал от Рязан ли? Какво е станало там? — бъбреше князът, докато си нахлузваше ботушите.

— Няма вече Рязан!…

— Да не си полудял? Къде е княз Роман?

— Тук, в стаята на охраната.

Дружинникът му подаде охабена^[3] от катеричи кожи.

Силните ръце на княз Георгий трепереха и дълго време не уцелваха ръкавите.

Стигна бързо до стаята на охраната, където обикновено провеждаше разговорите си с болярите. Там вече имаше неколцина от най-приближените му съветници.

Слабата светлина на кандилата пред старите потъмнели икони осветяваше дървените стени, тук-там покрити със сукно и килими. Пред безмълвните боляри стояха княжеските синова — Владимир^[4] и Всеволод^[5], пристигнали на съвет спешно посред нощ.

Войводите Жирослав Михайлович^[6], Еремей Глебович и Пьотър Ослядукович стояха спокойно. Тях нищо не можеше да ги удиви, защото през дългия си военен живот бяха видели почти всичко.

На покритата с килим скамейка зад масата, положил къдравата си глава върху ръцете си, седеше пристигналият от Рязан княз Роман, който спеше здраво, уморен от безсънието по пътя и препускането с постоянно сменяни коне.

Влезлият княз Георгий Всеволодович заговори високо с властен тон:

— Какво ми носиш от Рязан? Какво са направили с него татарите? Здраво ли се биха рязанците или си плюха на петите и отстъпиха родния си град?

Княз Роман Ингваревич не го чу и продължи да седи неподвижно. В нощната тишина се чуваше подрънкването на слюденото прозорче и равното дишане на спящия.

— Попитах как се биха рязанците? Сигурно вече са предали града?

Княз Роман се събуди и чу последните думи. Скочи и, едва сдържайки гнева си и присвивайки се за скок срещу княз Георгий, му изкрещя с прегракнал глас:

— Нямаш право така да говориш и нямаш право да ни питаш! Отвърна се ти от нас в тежък час, като не дойде, а и помощ не изпрати… Няма го вече Рязан! Изгориха го мунгалите и върху горящите развалини на града паднаха всички рязанци! Но никой не отстъпи и не предадохме нашия град. Само през труповете ни нахлуха в града окаяните мунгали!

— А княз Юрий Ингваревич?

— Убит е в Дивото поле…

— А пронският княз, муромският княз, Василий Красний, Глеб Михайлович Коломенски^[7]?

— Всички загинаха, отбранявайки се!… Всички се оглеждаха дали не идват на помощ суздалците, ростовците, новгородците? Къде ти?! Залостили сте вратите си, покатерили сте се върху печките и, търкаляйки се ту на едната, ту на другата страна, само се почесвате и въшките си пощите.

— Не смей да говориш такива неща! — разкрещя се владимирският княз.

— Къде бяхте вие, суздалците, сланинести дъждосвирци^[8] такива? Какво правихте, докато седяхте в блатото?

— Много дързък си дошъл! — прохриптя княз Георгий.

— А ти не хули рязанците! Лежат те, изстинали, по заснежените полета и няма кой шепа пръст от родната земя да хвърли върху тях… Главата ти ще счупя, ако чуя само и една подигравка!…

Княз Роман грабна лежащия до него меч, но болярите и двамата княжески синове се хвърлиха напред и увиснаха на ръцете на спорещите. Като се опитваше да се освободи, княз Георгий крещеше и се дърпаше към меча, висящ на стената:

— Няма той да ме учи! Ще го съсека! Беден и безроден, дошъл помощ да проси, а грачи като гарван, кацнал в болярски палат…

— Татко, не трябва така да се говори с госта! — опитваха се да успокоят княз Георгий синовете му.

Изведнъж силен нисък глас надвика шума. Чуха се протяжни, напевно произнасяни думи:

— Мир, тишина и благодат на този дом!

Всички се огледаха. На вратата бе застанал висок и слаб монах с черна до петите дреха и черна калимявка.

Дългата черна прошарена брада, големият орлов нос и хлътналите под гъстите му вежди тъмни очи правеха лицето на монаха да изглежда мрачно и неприветливо. В дясната си ръка държеше меден кръст, а в лявата — дълга сопа.

— Виждам разпра и чувам спор в извисения княжески дом. Не е време за свади, кавги и караници! Идвам оттам, където небето е покрито с дим, където горят градове и откъдето към нас приближава нечестив и страшен народ, който носи смърт и гибел на света…

— Кой си ти? Откъде идваш? Какво искаш? — попита го княз Георгий Всеволодович.

— Аз съм рабът божи, странникът Теофил Неврюй, родом от Новгород. Идвам от светите земи, от град Йерусалим^[9], където се поклоних на Гроба Господен и на животворния Кръст. В Дивото поле попаднах в лапите на немилостивите татари, но посредством Божие чудо се спасих от неволята и дойдох тук, в славния град Владимир. Дойдох, за да ви помоля да се покаете, докато не е станало късно! Мунгалският народ приближава с хамили^[10], с пороки върху колелета и като невиждана сбирщина. Няма стени, които те да не могат да пробият, няма градове, които да не могат да превземат и изгарят… Мунгалите и татарите са многобройни като прузи^[11] и са изпратени от Всесилния творец като наказание за греховете на хората. Скоро всички ще загинем, както обре^[12], и дори и в паметта човешка няма да остане и помен за това, че някога е имало свещена Рус!

— Престани да пророкуваш страхотии! — възкликна старият войвода Жирослав.

— Ще обраснат нивите ни с кускута^[13], репей и бурени. На този свят му остават само три месеца и три дни. И, когато всички легнем убити, ще протръбят архангелски тръби, мълнии ще поразят татарските орди, мъртвите ще възкръснат и ще дойде последният страшен съд. Покайте се!…

Монахът се прекръсти три пъти и целуна своя меден кръст.

— Кълна се над този животворящ кръст, че всичко казано от мен е самата свята истина. Тази тайна ми бе разкрита от непорочните отци-отшелници в Атонската гора^[14]…

Княз Георгий Всеволодович се прекръсти, допря устни до медния кръст и каза на монаха:

— Отче Теофиле! Ние беседваме по гранични въпроси и сега не ни е до теб. А и вече е късно. Ти какво бродиш така по нощите? Кой те пусна тук? Отиди в плевнята, оттам моите дружинници ще те заведат в топла истопка^[15]! А утре ще изпратя за теб.

— Сполай^[16] на този дом! — каза монахът и важно излезе.

Гневът бе напуснал княза Георгий Всеволодович и той заговори със своя обичаен самоуверен и властен тон:

— Аз съм виновен, че казах дума неудачна и разговора започнах не по ученому. Вечна памет на положилите главите си за светоруската земя! Ние ще вдигнем светлия меч, изпуснат от мъртвите им ръце, и ще продължим битката. Ще изгоним от нашето княжество татарските крадци-грабители и ще изтребим злобното им племе. Ще разделя полковете си и с единия ти, моят най-голям син, княже Всеволод, ще тръгнеш към Коломна, а с другия полк по-малкият ми син Владимир ще тръгне към Москва. Ще му дам да му помага войводата Филип Нянка^[17]. Бързайте, колкото се може повече, защото татарите могат да налетят, преди да стигнете… А тук, във Владимир, по време на моето отсъствие ще остане войводата Пьотър Ослядукович…

Всички мълчаха, поразени от желанието на княза в това тревожно време да напусне Владимир. Княжеският син Всеволод му каза:

— Татко, ние ще изпълним волята ти и няма да отстъпим родната земя. Ще се бием, докато имаме сили за това.

Княз Георгий Всеволодович стана, обърна се към стената с иконите и, като се кръстеше тържествено, започна да се моли:

— Боже Всесилни, Боже милостиви, помогни ми да събера светоруската войска и да вложа мъжество в душите на руските хора! Помогни ми да ги вдигна като единна могъща стена срещу нечестивите татари! Помогни ми да прогоня злото племе обратно в дивото поле!…

И като се обърна към синовете си, князът ги прегърна и ги благослови. След което направи знак на войводите да се приближат. Говореше тихо, за да не го чуят жените в съседната соба:

— Заедно с племенниците си тръгвам към Волга — в Ярославъл^[18], Кострома^[19], Углич^[20]. Ще намеря закътано поле сред гъстите гори, където ще издигна боен стан. Там ще събера нова могъща и непобедима рат. Князете, и близките, и далечните, от Белоозерово, псковците^[21], и смоленците^[22], и новгородците — всички ще изпратят при мен силни дружини и обикновени воини. Докато татарите обсаждат суздалските градове и разполагат тук своята рат, аз ще събера в един сноп свежа могъща войска и ще се нахвърля върху тях. Те вече са се разпръснали на отделни отряди и безгрижно бродят из земите ни. Ще ги нападам ненадейно, докато не са се събрали отново в една сила. Ще ги разгромявам част по част. Ще извърша това, което не се удаде на самохвалците рязанци, ще надделея над татарския цар Батий!

— Да даде Бог! Сполайти! — възкликнаха всички.

Воеводите искаха да разпитат княза за военните приготовления в град Владимир, но той отказа да им отговаря:

— Сега вие сами се разпореждайте! Вие сте главатарите, вие сте началниците. А сега доведете при мен този черен монах! Ще го разпитам за всичко, което е видял при татарите.

По-малкият син на княза, Владимир, още без мустаци и розов като девойка, изтича от помещението, за да търси монаха. Мълчащият през цялото това време Роман Ингваревич Рязански каза:

— Не ми харесва този черен монах. И лицето му ми е дяволски познато. Откъде ли ни се натресе? По какъв начин е стигнал дотук?

Владимир се върна с един слуга, който се поклони ниско пред великия княз:

— Прости ни, княже Георгий Всеволодович! Само Бог знае с какви хитрости този стар монах се вмъкна в твоя дом. Кълнеше се, че е пристигнал тук с рязанския княз. Само че, като минаваше през тясната врата на плевника, се закачи за горния праг и калимявката му падна! А косите му — подстригани. Кой стар монах може да се подстригва? Тогава той започна да ругае. Не успях да се огледам, а него вече го нямаше! Сякаш през стената премина! Все едно че бе върколак или таласъм! Чух го как върви и шепне нечестиво заклинание: „Них-них, запалам, бада кумара!“ И още, май че, черна немощ изпрати срещу мен, а самият той се превърна в рижав плъх и избяга!